По време на битката за Копенхаген главнокомандващият британския флот сър Хайд Паркър младши дал заповед за отстъпление.

Забелязвайки идващата чрез сигнални знаменца заповед, вицеадмиралът Хорацио Нелсън извадил малък телескоп и погледнал през него с недовиждащите си очи, а после казал:

– Не виждам никакви сигнали.

След което с моряците под негово командване продължил боя и в крайна сметка победил датския флот.

При следващата морска битка британците били командвани вече от самия Нелсън, а в английския език се запазил идиома „да си затваряме очите“.

Огънят бе намали светлината си, но лицата на хората около него ясно се различаваха.

– Какво е станало с жената? – попита Динка.

– Случая много прилича на този със семействата на Монтеки и Капулети., – отговори Иван. – Баща ѝ не позволил да се омъжи за турчин и я викнал да се прибере у дома, щом разбрал за връзката им.

– Нима е бил толкова ограничен човек? – попита Пламен.

– Бил е образован и начетен, но явно не достатъчно, – засмя се Иван. – Пък и момичето вече е било обещано на друг, при това доста богат.

– Колко тъжно, – промълви съвсем тихо Елена.

– Тогава времената са били различни, – каза Горан, – но съм сигурен, че ако това бе станало днес, резултата щеше да бъде същия. Да се ожениш извън народа и племето си е много стара идея, която е пуснала повече корени на запад.

– Да, – подкрепи го Милен, – не е необичайно американка да се омъжи за французин или бял мъж да се ожени за чернокожа.

– Но в Близкия Изток не можете да видите шиит да се ожени за сунитка или туркиня да се омъжи за кюрд, – каза Иван. – Просто не се прави. След 1980 г. шанс да се съберат двама от различни етнически групи или секти е намалял още повече.

– Защо точно след 1980 г? – попита Динка.

– Защото тогава Ирак нападна Иран, – отговори Иван. – Повечето от нас не знаят за този конфликт, но в Близкия изток бе повратен момент. Иранците не бяха подготвени за нападението и претърпяха поражение още в самото начало.

– Спомнян си, че за да вдъхнови народа си, – каза Елена, – аятолах Хомейни възкреси разказа за битката през 860 г., когато внукът на Мохамед бил победен от халифа на Омеядската династия. Тази ден е свещена за шиитските мюсюлмани. Хомейни превърна посегателството към земята и петрола в свещена война.

– Как  го е направил? – попита Милен.

– Армията на Хюсеин била избита. Те станали първите мъченици на исляма, – започна да обяснява Иван. – Хомейни казал на народа си, че Саддам Хюсеин е съвременно превъплъщение на халифа на Омеядската династия и че за да победят, всеки иранец трябва да се пожертва, както е направил Хюсеин. Дори издал указа, че който се пожертва, има отредено място в рая.

– И какво излиза? – попита Елена, – С един ход е премахнал написаното в Корана, че самоубийството е грях и е създал предпоставка за появата на първите атентатори самоубийци в Близкия Изток.

– Докато се биеше срещу иракчаните, – допълни Иван, – Хомейни изпрати обучени войски в Ливан по време на гражданската им война и окупацията на Израел, за да разпространят мълвата, че самоубийствените атентати не са грях, а саможертва пред Аллах.

– Не забравяйте, че това е изрично забранено в Корана, – подметна Милен.

– Той успя да убеди отчаяния народ,  – продължи обясненията си Иван, – че неговите думи отнемат  силата на казаното от Аллах на Мохамед. Слухът за декрета е стигнал до Западния бряг и ивицата Газа, където мюсюлмани се сражаваха срещу превъзхождаща ги сила.

– Значи така са били убедени младите хора и то от един луд човек, че самоубийството при взривяване на автобус или някое заведение служи на промисъла на Аллах.

– Шиитите и сунитите винаги са имали трудности при взаимоотношенията си, но сега всичко прехвърля всякаква граница, – каза Иван. – Днес е напълно нормално сунит да влезе с експлозив в шиитска джамия и да се взриви. Хомейни отприщи жестокостта на войната., раздели исляма, само за да победи съседа си.

– Може ли да бъде спряно всичко това? – попита Динка.

– Трябва да се появи силно духовенство, което да отмени декларацията на Хомейни и да обяви самоубийството за грях, – поясни Иван.

– Няма тероризъм заради самият тероризъм. Всяко такова действие има определена цел, – каза Горан. – Организаторите на самоубийствените атентати искат власт. Горкият нещастник се взривява като мисли, че се бори за освобождението на своя народ.

– Хората, които са му дали експлозивите, – каза Пламен, – просто го използват за инструмент. Чрез него те осъществяват политическите си амбиции. Желанието им е да контролират семейството на човека.

– Желанието на всички самоубийци е да отидат в рая, – подметна Милен. – За съжаление медиите обръщат внимание на пионките, а не на тези, които ги движат.

Огъня бавно загасна, а заедно и с него и разговорът на събралите се.

Не трябва да е облича нова дреха!

Това е главното условие за годишната битка в северната част на Испания.

Повече от век на 29 юни близо до град Аро се устройва шеговито сражение. Участниците в битката се обливат един друг с вино.

Това е един вид възпроизвеждане от миналото на кръвопролитните битки за Бибилийските планини, които някога са се водили между град Аро и съседното село Миранда де Ербо.

Голяма грижа за Петрана и Васил бе съдбата на по-малкия им син Желязко. Повече от две години беше без работа. Все не можеше да си намери мястото в живота. Желязко бе чувствителен и нежен по природа, но дали заради несполуките или неудачите му беше доста груб в общуването си с хората.

Живко осъзнаваше цялата трагичност и жестокост на обстановката, сиромашията и бедността, отчаяната битка за оцеляване, за това предприемаше какви ли не комбинации, от груба, непосилна физическа работа до поправка и продажба на стари, износени коли втора употреба, което правеше с приятеля си Наско.

Всички тези работи бяха свързани с много неизвестни, но когато имаше макар и слаб успех, нямаше по-щастлив от него. Щом влезеше при родителите си, ще се усмихне, ще извади малко пари и ще каже:

– Изкарах малко, купете нещо за ядене…..

Понякога пазаруваше сам и донасяше найлонова торбичка, подаваше я на майка си и казваше:

– Сготви нещо вкусно от това, защото съм гладен като вълк.

За съжаление тези мигове бяха много редки. Понякога не му плащаха и го разиграваха и целия му труд отиваше напразно. Всичко това сгъстяваше болката и мъката в ежедневието.

След всяко поредно „неплащане“ Живко се връщаше омърлушен в къщи, сновеше от стая в стая и мълчеше.

Родителите му загрижено го питаха:

– Какво се е случило?

Той нервно отговаряше:

– И да ви кажа, с това няма да се променят нещата … не можете да ми помогнете …

– Откажи се от тези коли, щом те лъжат и не ти плащат според уговореното, – съветваше го баща му.

Живко махаше с ръка и казваше:

– Ще се оправя, не ми се бъркайте! Не съм малък.

Понякога в дома им го търсиха непознати. Те имаха подозрителна външност, лицата им не вещаеха нищо хубаво. Живко ги посрещаше на врата, обличаше се бързо и тръгваше с тях.

Родителите му оставаха разтревожени и стояха нащрек, докато се прибере.

Един път, когато се прибра много късно вечерта майка му каза

– Не издържаме, Желязко. Така повече не може да продължава ….

– Какво правиш? Къде ходиш? Майка ти и аз ще се поболеем от притеснение и безпокойство, – добави баща му.

Обстановката се нажежи, искрата пламна, Желязко не издържа и се разкрещя на родителите си:

– Оставете ме намира! Да не мислите, че ми е лесно! В това напрежение съм толкова объркан и разтревожен. Мислите ли, че в такъв напрегнат и объркан живот няма и аз да се разболея, някой рак да хвана ……

Тримата стояха безпомощни и омърлушени, а Желязко се чувстваше двойно по-виновен, защото изпусна нервите си и се разкрещя на родителите си.

Това е съдбата на много младежи в България, които си блъскат главите и не намират изход от положението. Някои успяват да заминат в чужбина, но не всички успяват и там ….

До късно през нощта Мартин не можа да заспи. Въртеше се неспкойно в кревата и премисляше всичко. Спомняше си откъслечни реплики, отделни лица, начин на реагиране на един или друг в различни ситуации и всичко това не му даваше покой.

В главата му отекваха въпроси и предупреждения. Сякаш двама невидими човека се бореха в него. Картината изглеждаше така.

– Горе главата, ние сме с теб, дори и да не те разберат.

– Не за първи път ти се случва да се бориш за правото си.

– Това си е истинско унижение, да искаш нещо, което не ти дават, под благовидния предлог, че не ти се полага, въпреки че истината е на твоя страна.

– Истината се нуждае не от молитва, а от брадва.

Предупрежденията също напираха в главата му и не му оставяха много време за размисъл.

– Откажи се, ще те смачкат. Истината винаги е в ръцете на силния.

– Не позволявай да ти смачката фасона. Твоето оръжие е друго, не хаби напразно силите си.

– На кого ще се оплачеш? Всеки гледа себе си. В създалата се ситуация ще те очернят целия. Ще намерят хора, които да те предадат и доказателства, за които не си и предполагал….

Това боричкане на мислите изтощаваше Мартин. Когато едните надделяваха над другите, настъпваше ледена тишина, но нещо вътре в него проплакваше, като малко дете.

– Не позволявай да бъда погубена….

Това беше гласът на истината. Той кънтеше, блъскаше и буташе. И най-закоравялото сърце не можеше да устои на този порив.

– Не ме оставяй, всичко заровено в земята загнива!

– Не, не истината е като злато и макар изровена след десетки години тя свети ….

– А до тогава, все едно не съществува. И победеният ще бъдеш ти. Това е равносилно да загубиш сражението.

– Ами ако битката е предрешена? Ще имаш ли време и сили да се изправиш за нова такава?

– За човека всяка битка има значение. Всяка от тях е решаваща. Така човек се движи напред.

– А рискът? Човек не живее сам на този свят. Нужно ли е неговото страдание да се превръща в мъка и болка за околните.

– Ами страхът? Той убива свободата.

– Освободи се от страха и действай, независимо от тежките последствията…….

Спорът продължаваше безкрайно. В главата на Мартин нещо се блъска и дращеше болезнено. Ушите му пищяха. Искаше да избяга от този хаос от мисли, но те още по-настървено го нападаха.

Едва на разсъмване Мартин успя да заспи.