В стаята бе тъмно. Калина бе легнала и разсъждаваше трескаво на глас:

– Така съм си добре сама, пълна изолация. Така се чувствам безопасно и мога да контролирам положението.

Дядо ѝ казваше:
– Самота, …безопасност?! Това е опасен начин на живот. Така човек пренебрегва реалният живот и не само това ….

А баща ѝ твърдеше:

– С изолацията се отдалечаваш от хората и от всички предимства и награди, които вървят с нарастващите взаимоотношения.

А баба ѝ я учеше:

– Сам ли си, какъв характер ще изградиш? За промяната му имаш съвсем малък шанс.

Съседката само добавяше:

– Мисленето ни става неоспоримо. Така вредните проблеми, с които се бори човек, растат и процъфтяват в плодородната почва, която им осигурява изолацията.

Брат ѝ я съветваше:

– Присегни се и докосни някого, с други думи поинтересувай се от него. Предложи му помощта си. Ако се интересуваш от другите хора, ще придобиеш повече приятели. Това е много по-силно, отколкото да ги накараш да се заинтересуват людете от теб.

Калина не слушаше никого и си държеше на своето, но положението ѝ изобщо не изглеждаше да е добре.

Това бе неравностойна битка. Тя бе между гиганта Голиат и малкото момче Давид.

Преди Давид да отреже главата на противника си с меча си, Голиат се провикна:

– Не е честно! Знаеш, че не мога да се бия на леко наклонен терен.

Интересното е, че гигантът сякаш хвърли цялата вина за поражението си върху леко наклонената долина, в която двамата се биеха.

– Само да се биехме на равен терен като мъже! Страхливец! – продължаваше да крещи Голиат.

Израилтяните се спогледаха, а един от тях отбеляза:

– Хълмът, на който се биеха Давид и Голиат, има само пет градуса наклон.

А филистимците яростно възразяваха:

– Битката не е честна! Нарушени са правилата за безопасност за Голиат. Той не трябва да се бие на какъв да е наклонен терен.

– С това малко камъче от прашката на Давид бе причинено само леко одраскване на ухото на нашия гигант.

Каквото и да говореха, Голиат бе повален и лишен от главата си.

Невероятен ден. Само напрежение и провали.

На всичкото отгоре Добри Константинов заседна в асансьора.

Той веднага се опита да отвори вратата, но си спомни съобщението, което бе проглушило ушите му преди два дена:

„Останете на място. Така ще бъдете в безопасност …….“.

Целта бе хората да останат спокойни, когато заседнат в асансьор.

Най-добрият план за действие бе просто да се използва бутона за аларма, за да се повика помощ и да се изчака да пристигнат екипите за спешна помощ.

Константинов макар и притеснен, постъпи точно така.

Натисна бутона и зачака. Времето му се стори безкрайно дълго, но резултата бе добър. Той бе освободен от „затвора“ си.

А какво да кажем за хванатите от капана на греха?

Те стават обект на Божия гняв.

Но Той не ги остави в капана на духовната тъмнина.

Отговорът на Божията спасителна инициатива води до вяра.

А тя от своя страна ще ни помогне да се откажем от опитите си да се спасим сами и ще ни подтикне да призовем Исус на помощ.

По Божията благодат спасяването от капана на греха не идва от нас, то е „Божи дар“ чрез Исус.

Миро притича развълнуван до приятеля си Жеко.

– Знаеш ли какво интересно нещо открих? – попита го той.

Жеко повдигна рамене.

– Как е на английски гостоприемство и болница? – попита Миро.

– Ако не се лъжа hospitality and hospital, – отговори бързо Жеко.

– Забелязваш ли нещо общо в тези думи?

– Да, интересно, – възкликна Жеко.

– Гостоприемство и болница идват от една и съща латинска дума, тъй като и двете водят до един и същ резултат – изцеление, – поясни Миро.

– Следователно, когато отварям врата за някого, аз все едно му казвам:“Ти си важен за мен и за Бога“, – констатира Жеко. – Гостоприемството може да бъде за тях болница.

– Така е, – съгласи се Миро. – Ако обърнеш достатъчно внимание на нуждите им.

– Съвременното гостоприемство включва споделяне на храна и напитки и време за разговори и слушане …, – не довърши Жеко.

– Най-вече слушане, ако искаш наистина да им помогнеш, – наблегна на думите си Миро.

– Ние се радваме не само на това, че са дошли, – допълни Жеко, но желаем да бъдат в безопасност.

– А за нуждите им може да се каже някоя насърчителна дума, подкрепена с молитва, – усмихна се тържествуващо Миро.

Колкото повече упражняваме гостоприемство, толкова повече разширяваме кръга на хората, на които можем да помогнем чрез Господа.

Разказвайки им за Него, отваряме врата за разрешаване на проблемите им.

Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.

Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:

– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.

Младен сбърчи нос и се засмя:

– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.

– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.

– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.

– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.

– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.

– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.

– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.

Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:

„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“