Бе събота. Сутринта Радой се разхождаше, както обикновено. Той пресече реката и на брега видя един мръсен вързоп.

– Колко странен денк, – каза си той, – вчера тук го нямаше.

Изведнъж мръсната бохча се размърда. Страхувайки се, Радой отстъпи назад:

– Ами ако това е някое опасно животно, – потръпна младият човек.

Радой бавно започна да се придвижва към увитото в бохчата същество.

Когато рязко отвори кърпата, той бе шокиран. В нея се оказа …

– Дете, – извика изненадано Радой.

Малкото момиченце изглеждаше скоро родено, пъпната връв все още висеше от корема му.

Радой грабна детето се отправи към най-близката болница. Там оказаха необходимата помощ на новороденото.

Нямаше никаква информация за родителите, нито кои са, нито защо са постъпили така.

Младият мъж почувства особена връзка с намереното бебе и реши:

– Ще я осиновя и ще се грижа за нея, като за родна дъщеря. Ще ѝ дам това, което тя несъмнено заслужава.

Семейството на Радой го подкрепи:

– Това е чудесно.

– Правилно си решил ….

– Никога не съм се чувствал така щастлив, – каза Радой. – Моята дъщеря се появи точно на време, на нужното място.

Животът на това малко момиченце бе започнал ужасно. На никому не пожелавам това. Но щастливата случайност събра новороденото с Радой и той стана щастлив баща.

Няма значение, кой го бе отхвърлил, важното е, че то намери грижлив и верен баща.

Столицата на Индонезия Джакарта е един от най-проблемните градове в света по интензивност на задръстванията.

През 1992 г. правителството е приело закон, забраняващ да се преминава в пиковете часове по няколко централни улици с автомобил, в който има по-малко от трима човека.

Постепенно в града се наложила цяла индустрия от пътници под наем, наричащи се „жокеи“. Те припечелвали до 15 долара на ден.

Сред жокеите имало много жени с бебета, защото те са по-евтини за наемане от двама души поотделно.

През 2016 г. законът е бил отменен.

Поля както обикновено бе заета с домакинска работа в задния двор на своя дом.

Първоначално тя не обърна внимание на страните звуци, които се чуваха от по-далече, но виковете ставаха все по-силни…

Поля реши да приближи по-близо до източника на неестествените звуци. Това бе едно дърво. Когато стигна до него, тя забеляза нещо странно.

Поля започна да разкопава почвата около дървото. И изведнъж забеляза детско краче. Тя извика бързо полиция. В земята бе заровено бебе, но то още бе живо. Върху тялото му се виждаха десетки наранявания с нож.

Трябва да си изрод, а не човек, за да направиш такова нещо на малко дете….

Детето бе приютено от едно любящо семейство, което го осинови. Сега то е на сигурно място и за него се грижат много добре.

Понякога човешката жестокост не може да се сравни с агресията на животните. Може ли психически уравновесен човек съзнателно да извърши такова престъпление?

Оказва се, че има хора способни на това и те живеят между нас.

Изследователи от Университета Стоуни Брук, Университета в Пенсилвания и университета в Мелбърн анализирали думите на повече от 65 000  потребители на Facebook и около 10 милиона съобщения.

Изследователите открили, че жените използват повече от мъжете позитивно оцветени думи.

Жените често употребяват в своите съобщения такива думи като „прекрасен“, „щастлив“, „рожден ден“, „дъщеря“, „бебе“, „развълнуван“ и „благодарен“. При мъжете по-често се срещат думите „свобода“, „победа“, „играе“, „борба“ и „враг“.

Жените обикновено разказват за приятелите си, семейството и обществения живот. Мъжете често ругаят, гневят се, спорят. Те обсъждат обекти, а на е хора.

Съдейки по употребяваните думи, за жените е характерно състрадание и вежливост, а за мъжете – враждебност и безразличие.

С помощта на използвания алгоритъм за откриване на разликите, експерти могат да предскажат пола на потребителя с точност до 90%.

Човешкият живот е непредсказуем. Въпреки, че той ни изглежда твърде жесток, понякога в него се случват чудеса.

Деница донесе тримесечната си дъщеря Катя в болницата. Тя бе много притеснена.

– Детето ми има висока температура, – каза майката на лекаря.

– Елате да запишем данните на детето, – каза лекарят.

Катя увита в одеяло остана сама в стаята.

В това време Лена се движеше съвсем тихо из болницата. За да не се набива на очи, тя бързо облече една бяла престилка. Който и да я погледнеше, щеше да си помисли, че е медицинска сестра.

Лена видя бебето оставено в стаята, бързо го грабна и напусна болницата. Тя качи Катя в колата си и я откара на стотина километра далече от мястото, от където я бе взела.

Лена не можеше да има деца, а мъжът ѝ искаше непременно да си имат поне едно дете.

– Ако и тази година не забременееш, – беше я заплашил мъжът ѝ, – ще те напусна.

Тя успя някак да го залъже, че е бременна, а когато настъпи време да роди, му каза:

– За да не загубя детето, ще отида при майка ми да родя. Там въздухът е по-чист, а не като този тук в града.

– Щом смяташ, че е по-добре за детето, – бързо се съгласи мъжът ѝ, – иди. Имаш ли нужда от някаква помощ?

Лена поклати глава.

– Моля те, не ми звъни постоянно, не искам нещо да се обърка при раждането. Когато родя веднага ще ти се обадя.

И тя замина……

Така откраднатото бебе Катя стана дете на други родители. За нея много се грижеха. Баща ѝ във всичко ѝ угаждаше. Тя бе неговата любимка.

А родната ѝ майка пусна хиляди обяви със снимки на момиченцето си. Деница дълго се молеше със съпруга си:

– Господи, моля те върни ни дъщеричката.

Когато Катя стана на 16 години, в новото семейство тя се казваше Наталия, забеляза, че не прилича на никого от родителите си. Същата година забременя. За да оформи попечителство върху своето бъдещо дете, тя трябваше да покаже акт за раждане.

Когато попита майка си за този документ, Лена я излъга:

– Някъде съм го забутала и не знам точно къде е.

Наталия не остана със скръстени ръце, а се разрови в документите на майка си, разбира се тайно. Намери акта си за раждане и бързо го занесе  в съответното учреждение.

– Вашият документ е фалшифициран, – казаха на Наталия от там.

Лена бе привикана да даде обяснение за фалшивият акт за раждане.

– Аз не съм биологичната майка на Наталия, – призна Лена, – но истинската ѝ майка я остави и никога няма да се върне за нея.

Наталия не ѝ повярва. Тя намери свои снимки като бебе и ги изпрати В Центъра за изчезнали деца. От там ѝ изпратиха сведение, че през същата година на Деница Христова е изчезнала тримесечната ѝ дъщеря от болницата.

Наталия бързо се свърза с Деница. Чрез ДНК тест, се установи, че Деница е истинската майка на Наталия.

След толкова много години най-накрая майка и дъщеря се събраха, а Лена бе осъдена на 12 години лишаване от свобода, за отвличане на дете.

Понякога човек остава в безизходна ситуация. Единственото, което му остава е да се надява и да вярва. И често вярата се възнаграждавана.