Тази уникална композиция е създадена от художника Джонатан Борофски. Тя се намира в скулпторния център Нашер в Далас, Тексас.
Първоначално скулптората е била инсталирана в центъра Рокфелер, но след това е преместена на сегашното ѝ място.
Има две копия на път към небесата. Едната е в кампуса на университета Карнеги Мелън в Питсбърг, Пенсилвания, а другата е
в Сеул, Южна Корея.
Предисторията на скулптората също е забележителна.
Според думите на Борофски тя представлява „ознаменуване на човешкия потенциал, показващ кои сме и къде трябва да отидем“.
Когато художникът бил малко момче, баща му разказвал историята за гиганта в небесата, към който трябвало хората да тръгнат, за да са наясно какво трябва да правят на земята.
50-метрова скулптура е отражение на тези истории от детството му.

Андрей ѝ беше звънал преди седмица, но тя беше много заета и за това си уговориха среща днес в ресторанта на ъгъла.

Денят обещаваше да е хубав, слънчев, но прохладен. Той влезе в рестораната и попита дали е идвала руса, дребна жена. Но докато питаше за нея, тя влезе цялата зачервена, явно бе бързала много и се запъти към него.

Седнаха на масата и Славка се втренчи изпитателно в Андрей. Отдавна не го бе виждала. Той се бе състарил и беше много отлабнал.

– Бракът ми приключи, – заяви Андрей и въздъхна тежко. – Ирина иска да се разведе с мен.

– Какво? – подскочи Славка.

– Намерила си друг. Някакъв банкер. Изглежда се е омъжила за мен, заради несъществуващите ми пари. Вдигаше страшни скандали, когато я молех да не харчи толкова много.

– Нищо не разбирам. Тя всъщност какво иска?

– Богатство! – засмя се тъжно Андрей. – Очеведно е сбъркала, като си е мислила, че съм много богат. От това, че работя в банка, си е направила грешни изводи.

– Не може да бъде, – искрено каза Славка. – Вероятно се чувстваш ужасно.

– Най-лошото е, че наистина я обичах. С нея се чувствах добре. Бях по-силен, по-успешен, а всъщност съм един неудачник. Не ставам за биснесмен или брокер, а би трябвало да изкарвам купища пари. Дори не можах да се справя със собствената си съпруга. Взимах назаем, за да задоволя капризите ѝ и затъвах. Бях заровил глава като щраус в пясъка и се надявах всичко да се оправи, но уви. Баща ѝ ми даде назаем пари, заложих ги, но и тях загубих, а сега трябва и да му ги връщам.

– Въпреки, че дъщеря му се развежда с теб?

– Последната капка беше, когато ме уволниха,  – продължи Андрей сякаш не бе чул въпроса ѝ, – защото не съм полагал достатъчно усилия. Така че, следваващият месец съм и безработен.

Славка го погледна учудено“

– Защо тя иска развод, а не ти?

– Баща ѝ настоява така. Трябвало да постъпя като почтен човек. Това вече не ме интересува. Тя нямало да иска издръжки, а баща ѝ щял да плати съдебните разноски. Така сме се разбрали.

– Андро, – така го наричаше тя, когато трябваше да се грижи за него, като по-голямо дете в семейството, – това е отвратително и жестоко.

Той въздъхна.

– Единственото ми желание е, час по-скоро да свърши  всичко това, – гласът му потрепера, а очите му се напълниха със сълзи. – Много я обичах. Боли ме, че тя не ме е обичала.

Славка прегърна брат си. Не знаеше как да го успокои. Любимият ѝ брат се бе превърнал в безпаричен неудачник. Това беше невъзможно, но се беше случило.

Позволих им да го подържат, когато разбраха, че положението му беше безнадежно. Сестрата го пови и го подаде внимателно на майката. Тя усещаше топлината му и знаеше, че още е живо. Повдигна го. Целуна го по челото, а след това и по бузките.

– Не е възможно да е истина, – изстена бащата и очите му се напълниха със сълзи.

Той продължаваше да гледа бебето напълно шокиран. Протегна ръце и взе детето от майката. Върху малкото личице на бебето капна сълза, след това още една.

–  Извинявай сине, –  каза бащата и нежно обърса покапалите сълзи. – Съжалявам, че не те опазихме. Няма да те водя на разходка. Няма да присъствам на изявите ти във училище и ……толкова много исках да сме заедно…….

Жената силно се притисна към мъжа си, който все още държеше детето в ръце си. Времето минаваше, но те бяха изгубили престава за него. Очите им не се откъсваха от бебето. Единственото им желание беше да споделят остатъка от живота му.

То ги напусна с тиха въздишка и глава обърната към майка си, която отново го бе поела. Моментът беше ужасен. Малкото личице беше напълно безжизнено. Мъката ги сграбчи и те осъзнаха, че тяхното бебе си беше отишло.

Жената роптаеше и крещеше с приглушен от болката глас:

– Това е толкова жестико и несправедливо! То на никого лошо не е направило, а си отиде….защо то….. Боже, да беше взел мен по-добре, – ридания разтърсиха слабичкото ѝ тяло.

Хората от персонала бяха много внимателни, но какво можеха да направят в такъв момент….Една от сетрите прегърна жената. Посегнаха да вземат мъртвото телце от нея, но тя се хвърли като тигрица:

– Не, не го пипайте! Искам да остана с него.

Мъжът поиска да каже нещо на жена си, но видя обезумелите ѝ очи и тихо тръгна към вратата.

Едва след два часа, когата жената вече беше утихнала, успяха да вземат мъртвото бебе и да го отнесат.

Слънцето се бе скрило този ден и черни облаци забулиха небето. Необичайно за летен ден, духна студен вятър и листата застенаха по дърветата…..

Утро. Слънцето едва се бе разсънило, а хората бързаха вече за работа. Лена, след упорития глас на будилника, скочи от кревата и се насочи към банята. Тя е млада майка, която има малка дъщеричката, палава и непокорна.
Лена погледна в огледалото и смръщиа вежди:
– Ах, тази „портокалова кора“ – и задържа ръката си върху крака си.
Слаб лъч светлина се мушна през леко открехнатата врата на банята и тихо като сянка  премина малката ѝ дъщеричка. Детето веднага побягна, щом усети, че майка ѝ я засече и отиде да се приготви за детската градина.
Завари баща си да оправя вратовръзката си пред огледалото в стаята. След минута мълчание малката Даря прегърна баща си и с любов каза:
– Татко, когато порасна искам да стана красива като теб.
– Не! Когато пораснеш, ти ще станеш толкова красива, колкото е майка ти, – каза нежно баща ѝ.
– Не, не искам да съм като нея. Ти стана уми се и вече си красив, а мама, стана уми се и започна да се разкрасява пред огледалото, а след това дълго ще реше косите си и едва тогава ще стане красавица, – заключи детето
Изведнъж Даря направи кисела гримаса, незнайно към кого отправена и почти изръмжа:
– И освен това тя има някаква „портокалова кора“, на която всяка сутрин се ядосва….

Теодор се събуди. Гадеше му се. Всичко го болеше. Опита се да си спомни какво бе станало снощи, но освен че пиеха на масата, друго нищо не помнеше.

Наостри слух и долови приглушени гласове от към коридора.

– Все още не мога да разбера, що за банда идиоти сте тримата! – каза някой, в когото Теодор разпозна недоволния глас на баща си.

– Не говорете така, – изръмжа Тотю, но не беше много убедителен. – Това беше въпрос на чест.

– На каква чест?! – изкрещя баща му.

– Теодор беше предизвикан, – зае се със защитата Пламен. – какво, да се остави да го подиграват ли?

– Господи! Та вие сте били пияни.

– Аз бях трезвен, – разгорещено каза Тотю.

– И какво от това! – задъхваше се баща му от ярост. – Какво направи, за да спреш, онзи ненормалник, който бере душа в стаята.

– Какво можеш да направиш, когато Теодор се напие? – започна да се защитава Тотю.- Гледаш да стоиш по-далече от него.

– Браво бе, момче! Ти си направо гений! Не се очудвам, че е стигнал до тук, щом има такива малоумни приятели! А не ви ли е хрумвало и на двамата, да го спрете преди да започне да се налива.

Настана тягосна тишина. Младежите знаеха, че са сбъркали, но гордостта им не позволяваше да признаят това, дори и пред себе си.

Но ако продължаваха така, нямаше да се отърват само с един бой, някой от тях можеше да пострада и по-лошо. А дали осъзнаваха това?