Виктор бе поверил сърцето и живота си в Божиите ръце, но се стесняваше да говори за Бога и да свидетелства пред хората.
Веднъж, когато влезе в близкото заведението, за да се срещне със свой приятел, започна да си тананика неволно една християнска песен.
Никой не забеляза това освен сервитьорката, която дойде до него и го попита:
– Вие ходите ли на църква? Чух песента, която си тананикахте.
– Да, – отговори Виктор.
И без да се усети започна да ѝ говори, колко е хубаво да бъдеш с Бога. Когато тя го изслуша му разказа за живота си:
– Баща ми умря. Ние също ходехме на църква, дори пеех в хвалението, – момичето се разплака, – след това се отдръпнах. Сега живея с мъжа си, имаме дете, но не искам да сключвам брак.
Виктор попита:
– Защо?
– За да не се развеждам, – каза момичето.
– Ела при майка ми в женската група, – покани я Виктор, – за да слушаш и разговаряш с жените върху Божието слово. Ела и на църква.
– По цяла седмица съм на работа, – каза момичето, –  имам само един ден за почивка, невъзможно е да го оползотворя по този начин.
На Виктор друго нищо не му оставаше, освен да се помоли за нея. И когато тя продължи работата си, той наведе глава и призова Бога на помощ.
Още същата неделя Виктор я видя в църквата. Той вдигна ръце и благодари на Бога.

Нели беше отчаяна. След като се раздели с мъжа си, по-скоро след като той напусна дома им, тя имаше проблеми със сина си. Момчето навлизаше в пубертета и тя знаеше, че трудно ще се справи с него особено, когато няма мъж в дома.

– Не знам какво да правя мамо, – плачеше Нели. – Той си съсипва живота – тя говореше за сина си, – а аз не мога нищо да направя.

За Нели бъдещето на съна ѝ я тревожеше не напразно. Будното момче се бе превърнало в апатично.

– Не съм психолог, но той е много разочарован, – каза внимателно майка ѝ.

– От какво е разочарован? – подскочи Нели.

– От всичко. Той обожаваше баща си, а сега се чувства предаден. Не одобрява нито него, нито начина му на живот. Защо да му подражава и да се опитва да бъде като него, като сега го ненавижда? – опита се да обясни майка ѝ спокойно.

– Но какво общо има това с него и бъдещето му?

– За синът ти нещата не стоят така, – каза майка ѝ. – Той отрича начина, по който баща му го е възпитавал, за това не иска да се труди и учи.

– И какво да правя сега? Дай ми някакъв съвет! – Нели звучеше още по-отчаяно.

– За момента нищо не можеш да направиш. Изчакай! Бъди търпелив! След това нещата сами ще се подредят – посъветва я майка ѝ.

– Какво ще се промени? Съпругът ми няма да се върне и без това не мога да го понасям.

В Нели всичко бушуваше и се тресеше. Всеки момент цялата ѝ психика щеше да се срине.

– Не знам, но рано или късно нещата ще се оправят, – опита се да я успокои майка ѝ. – Всичко се случва, неприятностите се забравят. Бъди търпелива. Синът ти е още малък. Ще успее да се пребори с болката, както и ти. Знам, че е трудно, но ….

Нели погледна майка си и разбра как се чувства сина ѝ – шокиран и предаден. Тя бе срещала много жени, които бяха преживели същото. Браковете на някои от тях устояха, но нейния се разпадна и всичко тръгна с главата надолу.

– Как да му повярвам след всичко, което направи? – Нели все още не можеше да прости на мъжа си.

Когато разбра за изневярата му, той я помоли за прошка, но тя го изгони от дома им.

– Може би беше прекалено добра към него и го разглези, – каза някак подкупващо майка ѝ.

– След всичко станало, не мога повече да му има доверие …… – Нели беше непреклонна.

Ако бе се замислила, тя би открила много неща, с които бе допринесла за това, което се случи в техния дом, но сега болката я беше сграбчила в хватката си и изтискаваше всяка възможна сълза от очите …..

Едно малко момиченце имало баща, който бил пилот на самолет. Веднъж те заедно летели над Атлантическ океан. Започнала буря.
Стюардът събудил момиченцето и го помолил:
– Моля, да си затегнете колана.
Самолетът се намирал в зона на турболенция.
Момиченцето отворило очи и видяло святкащи мълнии около самолета.
– А къде е татко? Той на щурвела ли е?
– Да, твоя баща е в кабината на пилота, – отговорил стюардът.
Момиченцето се засмяло, затворило очи и отново заспало.
Бог държи щурвела на нашия живот, но Той ни дава свобода къде и кога да летим. И ние често попадаме в катастрофи. Това съвсем не е изненадващо, ако отчетем, че ние сами хващаме щурвела, без да сме се научили да летим.
Бог ни познава. Той познава нашите силни и слаби страни. Знае винаги кое е най-добре за нас.
Ако Му доверим управлението на нашия живот, Той ще ни заведе в къщи живи и здрави.

Боб се облегна на младежа, почти седна върху краката му, вдигна очи и изплези език. Никола го погледна тъжно.

Преди три години бе спасил кучето от сигурна смърт и нито за миг не съжаляваше за постъпката си.

Боб бе ловджийско куче, порода ритрийвър, при това беше много красиво. Козината му бе червена с бяло на носа, под брадичката и по лапите. Пухкавата му опашка непрекъснато се размахваше. Имаше благ поглед. И много обичаше Никола.

Откакто го прибра имаше безброй спорове с баща си за кучето.

– Няма място за това куче в къщи! – викаше баща му. – Такова куче трябва да тича. Мислиш ли, че някой ще го вземе? Такова куче ще те измори. Само почакай и ще видиш.

Боб може да обикаля до изнемога целия квартал, но качеше ли се в кола или камион, държеше се прилично. Въпреки това баща му не прие животното.

Никола погали кучето и го почеса зад ушите, а гласът на баща му отекваше в главата му:

– Изправи се! Намали! Гледай напред.

Не можеше да отиде там с другите. Просто не можеше. Най-много да обиколи наблизо и да чака за вести по радиостанцията.

Издирването предната нощ бе продължило цели седем часа. По всичко личеше, че не можеха да очакват добри новини, преди да се приберат хората от охраната.

Бяха започнали да говорят по-скоро за откриване на останки, отколкото за спасяване. Сърцето му да се свиваше и  усещаше някаква празнота, безпомощност, гняв и объркване.

Как можа да се случи това? Баща му беше изчезнал с група, която съпровождаше до близкия връх.
Бяха загубили връзка късно следобед. През нощта ръмеше и беше много студено. Изпратиха екипи, които обърнаха всичо наоколо, но не откриха нищо.

Никола мислеше да пусне Боб. Животното познаваше миризмата на баща му, макар и да не се обичаха много двамата с кучето, но го предупредиха:
– Не тръгвайте сам! И вие можете да изчезнете. Не се знае, какво точно се е случило.
И Никола чакаше, но надеждата, че ще види баща си отново жив, се бе загубила ….

В училище учителят бил атеист. Един ден той казал на децата
– Всеки, който е атеист да си вдигне ръката.
Разбира се, всички деца искали да приличат на преподавятеля си и с радост вдигнали ръка. Само едно момиченце не вдигнало ръка.
– Нина, защо не вдигна ръка?
– Защото съм вярваща!
– А защо си вярваща?
– Защото моят баща и моята майка са вярващи.
– А ако твоят баща и майка бяха глупаци, ти каква щеше да бъдеш?
– Атеиска.