Ще кажете, нищо ново, за това се говореше само във фантастичните романи и филми. Не, че не са правени изследвания в тази насока, но все пак има развитие в това направление.

Руски зоолози от Карадатския резерват в Крим са изяснили факта, че делфините могат да разговарят помежду си като хората. Изследователите смятат, че в бъдеще хората ще могат да общуват с морските бозайници.

Делфините са способни да издават кратък, рязък звук или шум подобен на изсвирване. Така те разказват на близките си за своето самочувствие или местоположение.

Освен това, учените са демонстрирали как морските бозайници, комбинират сигнали и променят тяхната продължителност и честота, образувайки аналози на думи, чрез които съставят изречения.

Зоолозите забелязали, че два черноморски афалина Яша и Яна, морски бозайници от семейство Делфинови с къса муцуна и черна елипсовидна ивица около очите, които живеят в басейн, общуват помежду си чрез комбинации от сигнали. Те представляват фонеми или цели думи.

Делфините излъчват поредица кратки и резки звуци, и не се прекъсват един друг. Според изследователите езикът на животните притежава особености, присъщи на човека.

Яша и Яна са в състояние да изградят изречения от пет думи, но зоолозите все още не разбират техния смисъл. Според изследователите, допълнителни изследвания могат да помогнат за прекъсне на езиковата бариера между хората и делфините. За да се направи това, трябва да се създаде специално устройство, което може да възпроизвежда сигналите на морски бозайници.

Юсра още от детството си се занимаваше с плуване. На 14 години тя взе участие в Световното първенство по плуване. Поддържаше я Олимпийския комитет на Сирия.

Започна войната и Юсра се наложи да тренира в басейни, които застрашаваха живота на плуващите.

– Как ще тренирам в басейн, на чийто покрив са паднали две три бомби?  – питаше се Юсра.

Много скоро животът в Дамаска стана непоносим. Юсра със сестрите си и други бежанци се опита да премине в Гърция през Турция и Ливан.

Всички бяха натоварени в една лодка. Цяло чудо е, че ги побра всичките 20 човека.

Когато им оставаха 30 минути път до Турция моторът на лодката заглъхна. Никой освен Юсра и сестрите ѝ не умееше да плува.

– Да скочим във водата и да бутаме лодката до някоя суша, – предложи Юсра на сестрите си.

Безсмислено бе да стоят в лодката и да чакат. Момичетата скочиха във водата.

В едната си ръка всяко от момичетата държеше въже, което бе привързано към лодката. Те можеха да движат само другата си ръка и да ритат с краката.

Три и половина часа девойките напрягаха телата си ….. така стигнаха до гръцкия остров Лесбос.

Юсра от дългото напрежение и теглене на лодката бе изтръпнала, почти не чувстваше тялото.

Питаха я:

– Как си?

Тя само им кимаше с глава:

– Добре съм. Успяхме.

С благодарност другите бежанци ѝ казваха:

– Ако не беше ти и сестрите ти, щяхме да загинем.

Тя се усмихваше, а думите на хората стопляха душата ѝ.

Това бяха три дълги часа, в които Юсра трябваше да запази самообладание. Когато надничаше някой малчуган или тъмнокосо момиченце, за да я видят как теглеше лодката, тя се усмихваше на децата.

„Не бива да ме виждат измъчена и изморена, – казваше си Юсра, – биха се изплашили, ако знаеха, че сме в беда“.

От Гърция Юсра и Сара отидоха в Македония, след това в Сърбия, Австрия и накрая се добраха до Германия.

Юсра остана да живее в Берлин и започна активно да тренира под ръководството на треньор отново любимото си плуване.

Понякога тя трябваше да става в пет, за да тренира. Програмата ѝ бе свръх тежка. Но тя работеше по плана на треньора, който той бе съставил за нея. И двамата разбираха ясно какво още не ѝ достига и на какво трябва да наблегне повече.

В Сирия Юсра нямаше такива възможности. Тя продължаваше упорито да тренира. Когато тренираше за нея нямаше значение дали е от Лондон, Сирия, Берлин или някъде другаде, тя бе само спортистка, която имаше определени цели.

При откриване на Олимпийските игри в Рио де Жанейро Юсра носеше знамето на сборния отбор от бежанци.

Учени от Корнелския университет в САЩ са заявили, че централните и най-ярките пръстени на Сатурн, са много по-леки, отколкото се е смятало до сега.

Такива изводи са направени след изследване на фотографиите на космическия обект, направени през 2007 г. от сондата „Касини“.

Според учените, поради оптична илюзия непрозрачните светли пръстени изглеждат по-масивни, но те съдържат три пъти по-малко материя, отколкото се е смятало до сега.

Този ефект експерти сравняват с гъста мъгла в ливада, която изглежда, като че ли по-плътна от водата в басейн.

Новите данни са важни за науката, тъй като по-точната стойност на теглото на пръстените на Сатурн може да хвърли светлина върху историята на техния произход, което ще помогне да се прецени колко ще оцелеят тези пръстени.

Както знаете, те постепенно се поглъщат от Сатурн.

Страхил стоеше на края на детския басей и се страхуваше да скочи. Той беше само на три години и половина.

Майка му беше във водата и го подканяше:

– Хайде, скачай. Няма нищо страшно. Да знаеш колко е хубаво във водата.

Страхил се дърпаше и бе отстъпил една крачка назад. Уплашено гледаше водата и не мърдаше.

– Трябва да те бутне някой, за да направиш нещо рисковано, – започна да натяква майка му. – Нямаш никаква решителност и активност. Ако бе някое друго дете, отдавна да бе скочило.

Подканянията и увещанията продължиха тридесет минути. Най- накрая Старахил скочи във водата. Той усети, колко е хубаво във нея и раздвижи даже ръце и крака.

Това не бе единствения случай, в който Страхил проявяваше несигурност и страх. Родителите му постоянно мърмореха след него:

– Ако не бъде подтикван непрекъснато, нищо няма да направи сам. Отглеждането му  е толкова трудно.

Страхил растеше, а това се повтаряше отново и отново. Трябваше да бъде убеждаван и подтикван, за да ходи на училище, да тренира някакъв спорт, да бъде с приятели на празниците и да отива на купони.

Минаха години. Страхил беше младеж на двадесет години, но още живееше при родителите си и нищо не правеше сам. Очакваше хората да му кажат какво да направи.

Дядо Петър реши сериозно да се заеме с младежа. Често говореше с него. Насърчаваше го сам да взема решения, да си поставя задачи за деня и седмицата. Страхил много се ентусиазираше, но всичко приключваше веднага, щом се разделеше със стареца.

Забравяше какво са си говорили или загубваше листа, на който бе записал някои „важни“ неща.

– Всъщност нищо не мога да направя самостоятелно, – оплакваше се Страхил на дядо Петър. – Все някой трябва да ме тика и да ми напомня, какво е нужно да направя.

– Но ти правиш толкова много други неща, за които никой не ти казва нищо, – възрази веднъж дядо Петър. – просто не си ги забелязал.

Страхил го погледна изненадано и се замисли. Почеса се по главата и попита:

– Ясно, а сега кажи ми как да се преборя с това?

– Много просто, – засмя се старецът, – започни да записваш нещата, които правиш, без някой да те кара.

– Ще пробвам, – засмя се младежът, макар че не беше сигурен до колко може да му помогне това.

Всяка вечер Страхил започна да отчита нещата, които бе направил самостоятелно, без „напътствия“. След една седмица броят на тези действия започна да расте.

Младежът започна да се чувства по-самоуверен.  Откри нови заложби в себе си. Започна да усеща, че и той е способно човешко същество.

Американецът Мартин Лакин от град Рочестър разрушил собствения си дом от вътре и построил между стените му аквариум.

За да се направи аквариум в обем от пет хиляди литра между стените на бившето жилище била нужна половин година. За целият проект са отишли 230 хиляди долара.

Строителите предупреждавали Мартин, че зданието може да рухне, но това не го спряло.

В дома на 49 годишният Лакин по-рано е имало аквариум, но той се оказал много малък за Мартин.

За да го направи по-голям, той предложил на семейството си да се преместят в много по-просторно жилище, но съпругата му отказала.

Тогава двойката стигнала до компромис, решавайки да не се преместват, но размерите на аквариума да бъдат увеличени.

Вътре в аквариума са пуснати 120 риби, поставени са половин тон живи корали.

Освен това има специална техника, включително и автоматизиран люк на покрива на къщата, помпи и компютри, които следят за състоянието на аквариума 24 часа в денонощието.

Преди да докарат рибите, обновеният водоем бил използван от членовете на семейството като домашен басейн.