Всяка бруталност отстъпва пред майчината любов.

Във влака седеше момче с много важен и сериозен вид. Той бе облечен във военна униформа. Явно учеше във военно училище. А там има строга дисциплина, чужд град, без мама и баба.

Навярно сте чували мотото: „Душата на Бога, сърцето на дамата, живота на главата на държавата, а честа на никого“.

Момчето се прибираше през почивните дни. Докато пътуваше, чете книга, купи си чай.

Позвъни на свой приятел, вероятно негов съученик:

– Да знаеш какво стана в час по математика?!

– И аз я оплесках вчера. Двамата не сме се славили с добри резултати по математика….

След това момчето позвъни на майка си. То говореше много тихо. А накрая я попита:

– Мамо, какво си приготвила за вечеря?

Момчета изслуша отговора, обърна се към прозореца и с обида в гласа каза:

– Мамо, но нали те помолих … Казах ти да приготвиш месо ….

Мъж се прибира в къщи, наистина.

Тази година в групата за рисуване на 5-6 годишните бяха само 10 деца. Половината от тях бяха момчета. Това беше доста „весела“ група.

Имаше между тях едно момче на име Янко, което всяко второ занятие превръщаше в кошмар. Постоянно изпадаше в истерия, дърпаше за косите момичетата, разваляше работата си и унищожаваше тази на другите деца.

След всяко занятие го взимаше баба му. Елена Данаилова вечно се оплакваше от Янко на баба му.

– Днес заля рисунката на Катя, стъпи на листа на Явор, блъсна Станислав, …..

Янко навеждаше глава смирено надолу и тихо казваше:

– Ще се държа добре, обещавам! Само не ме отписвайте от групата.

Но това обещание действаше само до втората минута, а после … същото.

Янко рисуваше с удоволствие. Дори Данаилова признаваше, че се справя много по-добре от другите в това.

Но идваше момент, когато Янко решаваше:

– Тази линия е твърде крива. А червения цвят не е достатъчно червен…. Това на нищо не прилича. Изобщо не ми харесва ….. изобщо нищо не се получава.

Янко изхвърляше листа в кошчето и се опита да нарисува нова картина, но отново не успяваше.

След това със ярост се нахвърляше на рисунките на своите съседи. Започваше да разпръсква чуждите четки, замеряше момичетата с боички, …..

Колегите на Данаилова ѝ казваха:

– Защо го търпиш?

– Ако бях на твое място отдавна щях да го изгоня от групата.

– Той пречи на останалите деца.

Най-накрая Данаилова не издържа и позвъни на майката на Янко:

– Моля ви, елате приберете сина си, пречи на останалите деца да работят.

– Добре, идвам, – изненадващо за учителката се съгласи майката, – но при вас имаме още две заплатени занятия. Тях синът ми ще ги загуби.

Данаилова бе толкова ядосана, че бе готова да даде пари от собственото си портмоне, само и само да не вижда това момче на уроците си.

Все пак стигнаха до някакво компромисно решение:

– Добре, – каза Данаилова, – ще ви позвъня след една седмица и ще решим какво да правим.

След една седмица, учителката се бе вече успокоила. Тя започна по-трезво да разсъждава за ситуацията:

„От една страна той пречи на мен и другите деца, но той рисува много добре, над средното ниво за тази възраст, нищо че половината от времето го губи за други неща“.

Така учителката стигна до правилното решение и предложи на майката на Янко:

– Нека остане, но с едно условие, на занятието да присъства възрастен човек, който да го успокоява.

На следващото занятие дойде баба му. И това веднага даде резултат. Момчето се успокои, започна да рисува без да капризничи. Като награда, на бабата бе разрешено да чака Янко в коридора.

Веднъж дойде „да го наблюдава “ по-голямата му сестра Олга. Тя бе на около 18-20 години. Доста симпатична. Но лицето ѝ беше такова …. сякаш ѝ дължиш милион. Тогава учителката напълно разбра как се чувства Янко.

След първите три линии момчето разкъса листа си. Явно му бе тежко да рисува под такъв надзор. Когато Янко изпадна в истерия, момичето изобщо не успокои брат си, а стана и излезе от стаята.

След това Олга позвъни на майка си и ѝ каза:

– Янко е голям проклетник. Пак започна да крещи, да къса листовете си и да пречи на другите.

Родители обръщайте внимание на децата си. В крайна сметка, това което детето вижда, чувства и получава до петата си година, остава ярък отпечатък върху целия му живот.

Бе края на 80-те години. Да запишеш детето си в добра детска градина е незабравимо събитие не само за родителите, но и за детето.

За един такъв ден на Мира облякоха най-хубавата рокля, която родителите ѝ успяха да ѝ купят. Тя беше с воланчета и панделка отзад.

Мира не очакваше нищо лошо от родителите си, за това се съгласи да отиде с тях, за да види мястото, където момчета и момичета по цял ден си играят.

За да бъде представянето на Мира още по-добро, майка ѝ постави на главата ѝ панделка, която леко се поклащаше от кой знае, от къде появилия се вятър.

– Как се казваш, дете, – попита директорката на детската градина Илияна Георгиева, когато посрещна Мира в коридора с родителите ѝ.

– Станимира, но в къщи ми викат Мира, – отговори бързо Мира.

– А на колко години си? – продължи теста си Георгиева.

– На четири, – каза Мира и бързо скри ръцете си отзад.

– А как се казват майка ти и баща ти? – въпросите заваляха един след друг, без да дават възможност на детето да се опомни.

– Родителите ми се казват Огнян Петров и Мария Атанасова., – каза Мира.

– Имаш ли баба и дядо? – продължи проучването директорката.

Мира обичаше да ѝ се задават точно въпросите, за това попита:

– По линията на майка ми или откъм татковата страна?

Не очаквайки такъв „удар“ Георгиева само се намести на стола:

– Интересно …

Докато траеше изпитът на Мира, се събраха група учителки и лелки от детската градина, за да чуят интересната дискусия.

Без да дочака следващия въпрос Мира демонстрира по съвършен начин знанията си:

– Зная нашият домашен телефон, мобилния на татко, на мама и на баба Неда.

– Станимира, а сега ни кажи някое стихотворение, – влезе в крак възстановилата се директорка.

– Може ли да бъде за малко момче?

– Може, – вдигна рамене Георгиева.

Мира, приглади рокличката си, провери дали панделката е на главата.

– Само на стола няма да се кача, – съобщи тя на аудиторията.

И започна високо и с добра дикция стихотворението си.

Всички бяха във възторг. Предстоеше такава „многознайка“ да постъпи в тяхната детска градина. Никой нямаше нищо против това …

Баба Поля разхождаше своето куче, дребен пудел. Кучето беше не по-голямо от котка. То бе рошаво и доста пъргаво.

В един момент баба Поля се спря да поговори със съседката, а пуделът се понесе из двора, за да си избере място, където да се изходи.

Пуделът замря, тялото му зае напрегната поза. То бе цялото съсредоточено в това, което вършеше. Чакаше напрегнато, докато не свърши исканото от природата му.

На самия край на късата опашка на пудела се клатеше нещо топчесто, доста тъмно на цвят.

Наблизо летеше врана. Дали пуделът се намираше на територия, която тя смяташе за своя или това, което се бе захванало за опашката на кучето ѝ трябваше за отопление на гнездото ….. не знам.

Така или иначе враната косо, но в същото време уверено започна да  приближава кучето, прицелвайки се с клюна си върху висящото нещо от опашката му.

Но май нещо не вървеше, както трябва. С какво ли е нахранила старицата кучето си?

Пуделът започна нервно да пристъпва напред назад. Враната отскачаше, но решимостта ѝ не я напусна. Накрая птицата избра подходящият момент, хвана здраво нещото клатещо се на опашката на кучето и със всичката си сила го дръпна.

Пуделът започна да джавка пронизително, а враната без да остава започнатото, бързо и успешно го приключи.

Баба Поля не можа веднага да разбере какво става.

– Защо тази врана кълве кучето ми? – не можеше да се начуди старата жена.

От къде можеше да знае тя, че враната е помогнала на нейния любимец, да се отърве от нещо, което неприятно се бе залепило за опашката му?

Майката и бащата на Ирина се разведоха, когато тя бе още малка. Бащата подари на Ирина едностаен апартамент, където тя живееше с майка си.

Ирина порасна и се ожени. Един ден тя каза на майка си:

– Мамо, защо не отидеш да живееш при роднините си на село. Тук е много тясно за трима ни.

– Знам, че сега той е по-важен за теб, но ….. – каза майката ѝ.

– Нима не разбираш, че така разрушаваш живота ми?

Майката на Ирина бе дошла от село в града, за да учи и да работи. Там бе оставила къща, в която живееше сестра ѝ с мъжа си и баба им. Отоплението там е на дърва, а удобства никакви нямат.

– Не искам да отивам там, – намръщи се майка ѝ, като си спомни какъв пущинак е само.

– А аз къде да живея със съпруга си? Вече съм на 24 години, – роптаеше Ирина. – Искам да си имам собствено семейство. Омръзна ми да се крием в парка или да дебнем , кога си отишла на работа и не си в къщи.

В дома им постояно имаше скандали.

– Татко подари апартамента на мен. Разбра  ли? – крещеше Ирина на майка си. – не съм аз тази, която трябва да наеме друг апартамент.

Когато Ирина се оплака на баща си, той примирено вдигна рамене:

– Нямам желание да се намесвам. Аз изпълних дълга си, а по-нататък двете сами се разбирайте.

– Аз не искам да се карам с майка си, – каза твърдо Ирина, – но не искам цял живот да живея с нея.

Съседите клатеха глави. Леля Надя не се стърпя и веднъж каза:

– Ирина, вместо постояно да се оплакваш и да се караш с майка си, погледни съпруга си. Нито един нормален мъж не би гледал безучастно как дъщеря гони майка си от дома си. Той би намерил изход и ако се наложи би наел друг апартамент.

– Каква стана тя? – каза недоволно чичо Марин. – Изпълнила е дълга си и сега трябва да се маха. Все едно е някаква вещ.

– Е, все пак на младите трябва да се дава шанс, – махна с ръка дядо Трифон…..