Клара бе жизнено и любвеобилно момиче, но изведнъж ослепя. Тя искаше да стане медицинска сестра, но неочаквана алергична реакция я доведе до ослепяване.

Семейството ѝ бе помрачено от случилото се.

– Не разбирам защо Бог допусна Клара да ослепее? – изпълнен с болка попита баща ѝ

– Но Бог може и да я изцели, – малко по-обнадеждена каза майка ѝ

Всекидневно по няколко пъти на ден, те се молеха за изцелението на дъщеря си.

След три операции зрението на Клара се върна. Всички бяха щастливи и обнадеждени.

След шест месеца Клара отново престана да вижда. Родителите ѝ потърсиха най-добрата медицинска помощ и започнаха усърдно да се молят с вяра.

Тъй като се надяваха Бог да я  изцели, мина почти цяла година преди да преминат към обучението и приспособяването на Клара като незряща.

Минаха пет години. Осемнадесет операции. Но въпреки всичко Клара остана сляпа.

Веднъж, когато баща ѝ се молеше за нейното изцеление, чу Бог да му казва:

– Има по-важни неща от изцелението. Такива като удовлетворение, радост и мир, имаш ли ги? Ти направи желанието си за изцеление на дъщеря си по-важно от взаимоотношенията ти с Мен.

Всъщност Клара бе щастливо омъжена. Завърши магистърска степен и активно служеше на Бога.

– Да, – призна бащата на Клара, – през последните пет години бях се посветил изцяло на молитвата за изцелението на дъщеря ми, а не върху общението ми с Теб, Боже. Бях ослепял, за това се бях съсредоточил към проблема, който ми изглеждаше прекалено голям, за това не можех да видя, Този Който можеше да го реши.

Въпреки че дъщеря му е още сляпа, той продължи да се моли с авторитета, който Бог дава на всеки вярващ. Бащата още вярва, че Бог може да я изцели, но той започна да се фокусира върху взаимоотношенията си с Бога и се научи много повече да Му се доверява.

Веднъж, когато бащата на Клара споделяше в църквата всичко случило се с него, той завърши с думите:

– Ако имате проблем, който ви изглежда непреодолим, поставете Бог между вас и проблема.

– Разсейването е едно от основните средства на сатана, – каза пастирът след думите на Клариният баща. – Той се опитва да навреди на отношенията ни с Бога, като ни насочва към нашите проблеми вместо към нашия Небесен Отец. През цялото време този мъж е разказвал на Бога за проблемите си, но в същото време се е опитвал сам да ги разреши. Лошо ли е направил като се е молил за изцелението на дъщеря си? Не. Библията казва: „Не се безпокойте за нищо; но във всяко нещо, с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение; и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса“.

Слънцето надделя тези дни и дъждът спря окончателно. Само големите локви напомняха за изливащата се безспирно вода, която наводни полета и домове.

Група младежи без да  обръщат внимание на още незасъхналата земя, покрита тук там обилно с вода, крачеше към близкия хълм.

Те обичаха да разсъждават над актуални и интригуващи за момента въпроси.

– Някои хора смятат, че църквата може да промени този свят към по-добро, само ако се уподоби на него, – разпалено махаше ръце Огнян.

–  Но колкото повече църквата се оприличава на света, толкова по-слаб става нейният авторитет и влияние – противопостави му се  Спас. – Така не църквата ще променя света, а светът ще я преобрази по свой образ и подобие.

– Какво тогава? Да се изолираме от света ли? – подскочи Мартин.

Той бе от хората, които първо говорят, а после осмислят какво са казали, но това не винаги го извеждаше към добър край.

– Бог не ни е призовал да се отделяме от света. В молитва за учениците си Исус каза: „Както Ти прати Мене в света, така и Аз пратих тях в света“, – уточни Симеон.

– Мартине, ако се отървем от другите, не можем да им помогнем и да им покажем любов, – намеси се Спас.

–  Още повече, Бог не ни призовава да станем като този безбожен свят. Не трябва да се сливаме с него, не трябва да усвояваме неговите ценности, принципи, поведенчески модели, – допълни Симеон.

– Библията ни предупреждава: „Всичко що е в света, – похотта на плътта, пожеланието на очите, и тщеславието на живота, – не е от Отца, но е от света“, – каза Спас.

– Какво остава тогава? – попита Мартин. – Освен да си пожелаем, Христос дотолкова да изпълни живота ни, че да не остане място за заблудите и изкривяванията в този свят.

Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.

Ванадият е открит през 1801 г. от професора по минералогия, от Мексико, Андрес Мануел дел Рио в оловните руди.

Той открил новия метал и предложил да му дадат името „панахромий“ заради широката гама от цветове на неговите съединения, след това променил името му на „еритрона“.

Мануел дел Рио не е имал авторитет в научния свят на Европа, за това европейските химици се усъмнили в неговите данни.

След това и самият Мануел дел Рио изгубил увереност в своето откритие и заявил, че е открил само оловен хромат.

Ванадия се счита към разпръснатите елементи. В природата в свободна форма не е открит.

80 % от цялото производство на ванадия се използва в сплавите, главно за нераждавееща и инструментална стомана.

90% от всичкия запас на ванадия има в пет страни: Русия, Южна Африка, Венецуела, САЩ и Китай.

В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.