Представете си, че живеете в дом, около който няма детска площадка, а тревните площи са заети от автомобили и зиме, и лете. Лошото е, че децата няма къде да играят.

Този проблем е познат за жителите на по-големите градове. Например, Лондон особено през първата половина на 20 век. Вярно е, че автомобилите тогава са били малко, но и дворовете също.

Тогава американката Ема Рид през 1922 г. е патентовала идея за детски клетки, заместител на място, където децата могат да си „играят“ навън. Тази клетка се поставяла на прозореца отвън.

Лондонският градски съвет реализирал тази идея в няколко гъсто населени район.

В оригиналния патент имало наклонен покрив за защита от сняг и дъжд, но очевидно са решили да го икономисат.

Интересно, това място дали е били достатъчно за движение и игра на едно по-голямо дете?

Баба на четири внука, 67 годишната Джен Брукс, се уморила да се бори с шофьорите, които преминавали край дома, нарушавайки ограниченията на скоростта.

Старицата от Нотингам излязла на двора си и насочила към колите най-обикновен сешоар, преструвайки се че с него измерва скоростта на автомобилите.

Съседът на Джен подкрепил начинанието ѝ. Той твърди, че е забелязал положителни резултати.

Още от първия ден шофьорите започнали да минават по-бавно.

Главната героиня на странния инцидент станал в Индия, станала разбеснялата се заради силната жега кобила, която препускала по улиците и в крайна сметка се врязала в един автомобил.

Ударът бил толкова силен, че животното пробило предното стъкло. Събралите се очевидци на пътно транспортното произшествие успели да измъкнат кобилата и оказали първа помощ на шофьора.

Странно, но Панкадж Джоши, седящия зад кормилото и побеснялата кобила са получили незначителни наранявания.

Питър Хофман посети за първи път България. Той бе много очарован от природата на страната, но не по-малко и от обичаите на народа.

Беше 2 юни, 12 часа, когато завиха сирените. Питър ужасно се изплаши.

„Война, – помисли си Хофман и се заоглежда за някое скривалище“.

Това, което видя го изуми. Всичко бе спряло, всякакво движение – автомобилите, градския транспорт, хората по улиците, работници в предприятията си, ученици в двора на училището, а други в класните стаи.

Навсякъде цареше тишина, само воя на сирените се чуваше.

След три минути, когато всичко се върна към нормалния си ритъм, Питър попита първият му се изпречил младеж:

– Каква беше тази тревога? Нещо лошо ли се е случило? Да не би да почва война?

– Днес е ден на който отдаваме почит на загиналите за Отечеството, – каза младежът.

Едва тогава Хофман си спомни за поета и революционера Христо Ботев.

Негов приятел му бе разказал за него преди да дойде в България:

– Този Христо Ботев повел на истинска смърт група от хора като него да се бият за Отечеството си. Те отвлекли един австрийски кораб и принудили капитана му да ги свали на българския бряг. След няколко битки, били разбити от редовна много добре въоръжена турска войска. По непотвърдени данни самият Ботев загинал от „приятелски“ куршум.

След няколко години Питър отново дойде в България и пак беше 2 юни.

– Дали пак всичко ще замръзне, както го видях с очите си преди? – запита се Хофман. – Дали някой от младите няма да измени на тази традиция?

Отново сирени ечаха в настъпилата тишина.

В България много неща са се изменили, но тази картина на 2 юни е една и съща всяка година.

Бърза помощ се е появила в по-големите градове в края на 19-ти век.

За да се превозват болни в лежащо положение, били направени специални екипажи.

Наричали ги „каретите на бърза помощ“.

Това словосъчетание се запазило дълго време дори, когато екипажите били заменени с автомобили.