Нашият Господ е гледал на Своите последователи като на любима общност, която принадлежи на друг свят, за разлика от останалата част от човечеството.
Много от неговите съвременници са били светски и плътски хора. Те показвали своята религиозност, за да направят впечатление на другите, а вътре били изпълнени с лъжи, гордост, амбиции и алчност.
Исус предупреждава учениците си, че техният светилник няма да сияе, ако са се потопили в светската среда.
Само тези, които пребъдват в Христос и са водени от Святия Дух, само те са способни да се издигнат над света. Така учениците могат да станат сол и светлина за разлагащия се и помрачен свят.
Степента на влиянието ни в обществото зависи от това, доколко ние сме се оприличили на Исус Христос. Ние не можем да издигнем хора на ниво, което сами не сме достигнали.
Първите християни са превъзхождали съгражданите си в начина на мислене, живота си и в любовта. Примерът за чистота и състрадание са привлекли към християнската вяра хиляди хора.
Има ли нещо в живота ти, с което можеш да привлечеш околните към Христос?

Когато сърцата ни са всецяло предадени на Божията воля, ние се радваме, че Той ни използва така, както Му е угодно. Нашите планове и желания започват и съответстват на Неговите замисли, затова му позволяваме да ни води, където иска.
Нашето усещане за радост, удовлетворение и пълнота в живота нараства независимо от обстоятелствата, ако ние изцяло се предадем на Божията воля.
Животът на християнина трябва да бъде изпълнен с радост. Християнството има за цел да улесни, а не да съсипва живота на хората. Служението на Христос бе служение на радост. Библията ни учи, че християнинът има неотменимо право на мир и радост на лицето си.
„Много по-мощно би било свидетелството на християнина в света, – пише Еми Кармайкъл, – ако той изглеждаше малко по-щастлив“.
Истинският вярващ може да се познае по радостното лице.
Могат ли околните да видят чрез тебе Христовата радост?

В този живот има много скърби и притеснение, но има и много благословения, и радост, които Бог щедро ни дарява с десницата си.
Помислете за даровете, които ние приемаме като нещо напълно естествено.
Бог ни дава този живот, защитавайки ни от опасностите.
Всеки миг на здраве, всеки час на свобода, способността да виждаме, да чуваме, да говорим, мислим или да мечтаем и изобретяваме, всичко това са Негови дарове.
Дори и способността ни да обичаме, също е дар от Бога. Но най-важното е, че Бог ни е дал Христос.
Как ще отговорим на Неговата любов? Това може да се обобщи с една дума: благодарност.
Но как да го покажем нашата благодарност? Дайте му сърцето си.

Може би някои от вас се надяват, че ще им повишат заплатите, че успешно ще минат изпита или че ще победят на важен конкурс?
Но всички тези малки цели зависят от външните обстоятелства, които не можете да контролирате.
Например, като: Колко положително ще оцени вашата работа началника ви? „Правилните“ ли въпроси ще ви зададе изпитващия? Кое по ред ще се окаже вашето име в списъка между хилядите други участници?
Но всички тези малки неща става незначителни в сравнение с най-важното ни упование, упованието ни в Христос.
Тази надежда не се основава на нас самите, нито на нашите успехи, а само на „кръвта и праведността на Христос“.

Той не злословеше, не ругаеше, когато го плюеха и му се подиграваха. Исус не каза: „Ще ви дам да се разберете, само да възкръсна“.
Такива заплахи не излязоха от устата на Христос.
Вие разбрахте ли какво направи Исус. Той остави Бог да съди. Не поиска извинение. Не търсеше възмездие, това не беше Неговата задача. Поразително е, но Той направи точно обратното. Защити ги като каза: “ Отче, прости им, те не знаят какво правят“.
Да, горчивина имаше в думите, които звучаха сутринта в петък. Думи като камъни, предназначени да убиват.
Трудно ми е да разбера, как Исус защити Своите безсърдечни убийци, когато тялото му бе разкъсвано от болка, очите бяха покрити с кръв, а на дробовете му не стигаше въздух, за да диша.
Никога не съм виждала такава любов.
Човекът заслужаващ отмъщение, не го получи от Исус. Вместо това, Той умря за нас.
Кой може да направи такова нещо? Не зная.
Но знам едно. Неочакваните ми рани стават по-малко мъчителни. Моето недоволство и натежалите чувства изведнъж стават детински.
Учудвам се понякога, слепи ли сме да видим, че любовта на Христос към хората, е толкова велика, както и страданията, кото понесе на кръста.
Поразителна милост.