Сега Христос е скрит от нашия поглед, но Святият Дъх живее в нашите сърца. Днес трябва да „ходим с вяра, а не с виждане“. В бъдеще ще „Го видим както е“.

Първото идване на Христос беше тихо, почти незабележимо – обикновени ясли, прости овчари, незначителен ъгъл в Римската империя…..

Второто пришествие ще бъде славно и явно за всички.  Той ще се яви придружен от ангели, ще усмири враговете и ще подчини цялата земя.

Как лесно загърбваме и забравяме вечните обещания, за нещо, което няма стойност.
Настоящето ни изглежда реално, а бъдещето илюзорно. Но всъщност всичко е на обратно.
Не позволявайте на суетното настояще да ви обземе. Вместо това „търсете това, което е горе, гдето седи Христос отдясно на Бог“.

Едно момченце заедно с родителите си отишло на разходка в гората. Там видяло чист ручей. Наплискало се с водата, тя го освежила, а после, за да се позабавлява взело една клонка и започнало да разбърква водата.

От дъното на ручея започнали да излизат на повърхността пясък, листа и всякакви боклуци. Водата станала негодна за пиене. На детето му станало безинтересно да гледа  мръсната вода и отишло при майка си.

А някъде нагоре в планината, друго момче също си играело с планински ручей, движейки клонче във водите му. Но там дъното било каменисто и клончето се счупило, но водата останала чиста както преди.

По същия начин някой хора изглеждат симпатични, добри и отзивчиви, като чист ручей. Но ако ги обидиш, ще видиш как от тях изплуват гордост, дребнавост, стари вражди, високо самочувствие, като кал и боклуци от горския ручей.

Когато човек постоянно се поучава от Божието Слово и мисли за горното, смиреният пример на Христос постепенно закалява човека. Той става смирен и има голямо търпение. Тогава в него се разбива всяка човешка злоба и враждебност и той остава чист, както планинския ручей.

K.T. Studd бил известен кеймбриджки играч на крикет и мисионер. Още, когато учил в Кеймбридж, написал следните стихове:

„Животът се дава само веднъж
и преминава бързо
Това, което си изживял за Христа,
то ще остане завинаги“.

Животът ни тук на земята е една чудесна възможност, да се приготвим за вечността. Ако успеем във всичко друго, но не постигнем това, животът ни е отишъл напразно.

Нищо не може да помогне на човек, ако изпусне тази възможност, да се приготви за среща с Бога.

Всеки ден ни се дава само веднъж и изчезва завинаги.

Как ще прекараш този ден, за себе си ли ще го употребиш или за Бога?

Запомни, че това което направиш следвайки Христос, то ще издържи.

Росата е източник на прохлада. Тя обновява цялото лице на земята. Пада нощем и без нея би загинала всякаква растителност.

В Свещеното Писание росата е преобрази на духовното освежаване. Както росата освежава природата, така Бог обновява Своя народ.

Много Божии работници не осъзнават, колко е важна ролята на небесната роса в живота им, затова те не са бодри и жизнерадостни. Обезсърчават се поради недостиг на небесна роса.

Всеки един от нас би сметнал земеделец за луд, ако излезе на работа рано сутринта, без да се подкрепи с храна. А как може тогава християнин да пристъпва към Божията работа, без да бъде освежен от небесната манната?

Не е достатъчно само от време на време да се храним с духовна храна. Всеки християнин трябва ежедневно да се обновява чрез Святия Дух.

Човешкото сърце е бодро и свежо от притока на Божествена сила в него, дори когато сме изморени и доста натоварени.

Покоят предизвиква роса. През нощта, когато листата и всяко стръкче утихва, порите на растението се отварят, за да приемат свежа и ободряваща влага.

Така и духовната роса освежава, когато дълго сме пребивавали в присъствието на Бога. Смирете се пред Него! Сприхавостта пречи на духовната роса да падне върху вас.

Чакай пред Неговото лице, докато не се почустваш наситен от присъствието Му. След това иди и върши делата си, освежен и радостен в Христос.

Никога росата не пада при вятър и жега. Температурата трябва да падне, да затихне вятърът, за да стане въздуха спокоен и прохладен. Изисква се пълно спокойствие, преди въздухът да отдели от себе се невидимите частици от влага за напояване на цветята и всички растения. Така и Божията благодат идва върху човек, когато той е в покой.

Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.