Тази вечер Ангел и Христо се бяха събрали заедно. От край време обичаха да разговарят и да „разнищват“ нещата. Това беше нещо от рода „да вникнеш в същността“.
Христо отдавна бе предал сърцето си на Бога, но Ангел упорстваше, ровеше се в подарената му от Христо Библия, не подред, а на посоки и „провокираше“ приятеля си с въпроси върху неща, които бе прочел в нея.
Наближаваше Цветница и той бе намерил мястото, където децата прославяха Исус в храма, след като Той тържествено бе влязъл в Ерусалим и бе прекатурил масите на среброменителите, и столовете на ония, които продаваха гълъбите.
– Защо децата започнаха да викат: „Осанна на Давидовия син“? А главните свещеници и книжници, възнегодуваха?
– Разликата между децата и големите хора е в това, че децата, въпреки щуротиите, които правят, са искрени и честни. Те вършат това, което им харесва и не се съобразяват със нищо. Затова с радостни викове отдадоха подобаващата почит и хваление на Бог, – каза Христо.
– Но нали всички видяха чудесата, които направи Исус? – не отстъпваше лесно Ангел.
– Всичко истинско, всичко родено от Бога предизвиква гняв и негодувание, в тези, които живеят нечестиво, – с тъга в гласа си отговори Христо.
– Слепите и куците получават изцерение при Исус, децата Го хвалят, а свещениците осъди. Нима Исус мрази свещениците и няма любов към тях? Защо действа по този начин? – Ангел гледаше наивно Христо, като си правеше сметка, че така може да обърка и затрудни приятеля си.
– Защото това е единствения начин те да се покаят, – спокойно обясни Христо. – Чрез изобличението Той им дава още един шанс на тази земя. Той е свят, при Него не може да живее нищо нечисто.
Ангел не знаеше вече какво да пита, приятелят му за всичко имаше отговор.
– Не си ли забелязал, – каза Христо, – че свещениците и книжниците не се възмущаваха от факта, че Божия дом бе превърнат в разбойнически вертеп, а от децата, които хвалеха Исус.
– Колко грозно и лицемерно – съгласи се Ангел.
– Но нека не забравяме, – засмя се Христо, – че никой не е в състояние да попречи, а още повече да спре Бог да очисти храма Си.

Стела видя баща си седнал на масата да играе шах с Миро. Тя ги наблюдаваше няколко минути. Баща ѝ направи зле обмислен ход и застраши важна фигура, но Миро незабавно я взе.

– Стела, май трябваше да поискам съвет за следващия ход от теб, – някак примирено каза баща ѝ. – Ти по-добре би се справила от мен. Изглежда е от виното, замая ми се главата и не мога да мисля.

Тук ставаше дума само за шаха. Стела много добре знаеше, че баща ѝ носи много на вино, а и играта можеше да бъде спасена.

– Ако искаш, може Стела да те замести, – предложи великодушно Миро.

Възможностите на Стела  в шаха бяха скромни. Баща ѝ знаеше това, но стана и ѝ отстъпи мястото си. След това повлече крака към вратата и махна за довиждане на младите.

Изучавайки шахматната дъска, Стела набеляза стратегия, чрез която смяташе да защити територията и фигурите си.

Всяка от фигурките на шахматната дъска беше гравирана с дребни детайли. Виждаха се мантии, ризници и лица със човешки черти.

– Прекрасен комплект, – отбеляза Миро, след като забеляз как Стела оглежда фигурите. – В къщи имаме един издялан от дъб и орех, но той не е така добре изработен. Този от слонова кост ли е направен?

Стела кимна с глава.

Миро побурна с пръст своя цар.

– Ти си на ход, Стела.

Тя вдигна пешка, войн украсен с резбован щит и шлем. Миро потропваше с пръсти, докато я наблюдаваше. Стела видя шанса си, премести пешката, за да плени офицера му.

Миро мълчаливо повдигна едната си вежда. Той плъзна един топ от задната редица и го постави между царицата и офицера ѝ. Този единствен ход застрашаваше двете ѝ фигури. Тя не бе предвидила това.

Стела се намръщи. Ако премести едната фигура извън опасността, той ще да ѝ вземе другата. Тя се надвеси напред и огледа дъската. После грабна царицата си, взе неговия топ и погледна тържествуващо към Миро.

Той снизходително наклони глава и вдигна нерешително ръце от шахматната дъска. После взе коня си, скрит между пешките ѝ и един офицер и грабна царицата ѝ.

– Внимавай, – промърмори Миро, – Понякога един скромен войн може да направи бърз ход, за да завладее царицата.

– Доста дръзки думи, – скръцна със зъби Стела.

Тя съсредоточи вниманието си към дъската, а Миро се облегна назад в стола си. Стела осъзнаваше, че падането на царицата, отслаби много позициите ѝ.

– Внимавай, погрижи се за царя си, – учтиво я предупреди Миро.

Стела видя опасността и пребута една пешка, за да защити царя си, но това беше напълно безполезно. Скоро нейния цар беше пленен.

– Да изиграем още една игра, – предложи Миро.

Стела блъсна фигурите и стана. Нямаше повече смисъл да играят. Тя не обичаше да губи, дори и когато осъзнаваше, че е по-слаба. Но Моро беше търпелив и чакаше, рано или късно тя щеше да стане негова жена.

Седяха под дъба, като стари приятели, въпреки че никога до сега не се бяха срещали. Светослав беше очарован от говорещите птици на Нахор. Защото те не само говореха, някакви фрази, заучени предварително, а разсъждаваха като човек, дори даваха доста мъдри съвети.
– Щом можеш да направиш това …. тези птици … те мислят и говорят по своя воля …. би трябвало да си най-прочутият човек на света?

– Какво е славата? Съхранено в хорската памет име. Това би било приятна утеха за старините ми, но не би могло да ме зарадва.

– А защо не?

– Силата обикновено се свързва с друга, по-голяма сила. Това е като магия особена … смущаваща. Никакви огнени кълба, изчадия или гибелни заклинания. Никакво преминаване през стени и летене като невидим. Само изкуствени птици с …. гласове. Дреболия, но как бих могъл да защитя себе си или тях, ако се разчуе, че съм ги направил?

– Но защо трябва да ги защитаваш?

– Мнозина биха възприели, че някакъв магьосник е вложил душа в изкуствено направените птици? Дали ще ме убият или ще ме пребият, няма значение.
– А други дали биха се възползвали от идеята тези птици да подслушват техните врагове? – заинтересува се Светослав.
– Днес разполагаме с най-сложната подслушвателна мрежа в историята на държавата ни, за какво им са изкуствени птици? Помисли си, какъв шанс бих имал тук да живея в мир и да оцелея, ако се разнесе слухът за тези птици? — Нахор поклати глава. — Години наред съм мислил върху това. Някои постижения или знания, изглежда, са обречени да се появят и да изчезнат без да стигнат до хората.

Светослав го погледна замислено.

— Трудно ли е?

— Кое? Създаването на птиците? Да, трудно беше.

— За това съм сигурен. Но имах предвид друго… светът да не може да научи за това, което си направил?!

— Разбира се, че е трудно — каза Нахор. После сви рамене. — Но това е нещо като магия за повечето хора, знаех го още когато започнах да ги изработвам. И се примирих с това. Ще ликувам за успехите си, но тайно.

Хората се раждат и умират, искат нещо, да остане да живее след тях. Почитано име, деца, …… Властниците се стремят към слава. Един художник може да мечтае да създаде картина, която да се помни. А за какво може да мечтае един изобретател?

Едно изследване доказа, че термити действат като спирачка срещу нахлуването на пустините в степни райони на Южна Америка, Азия и Африка.
В термитниците се натрупват хранителни вещества и влага, които чрез подземни проходи обикалят наоколо и проникват в почвата. В резултат на това, в непосредствена близост до термитника е добре развита растителността и тази екосистема е много устойчива на засушаване.
Растителността около термитниците се съхранява по-дълго и изчезва по-бавно.
Поради факта, че термитите позволяват водата по-добре да проникне в почвата, растенията се развиват така, както ако е валял дъжд. Дори и при по-сурови условия, когато растителността изчезне, нейното възстановяване е по-лесно. Докато има термити, екосистемата има по-голям шанс да се възстанови.
Изследването е проведено на термити от рода Odontotermes, които отглеждат гъби в гнездата си, но резултатите могат да бъдат приложени и към други видове термити, които увеличават достъпността на ресурсите около домовете си.
Изследванията показват, че климатичните модели трябва по-пълно да отчитат такива организми като термитите, които сами създават свои собствени местообитания.

В една държава вярвали в провидението. Те имали такъв обичай, на всеки осъден на смърт му предлагали да тегли жребий. В торба слагали две листчета. На едното пишело „живот“, а на другото „смърт“. Ако човекът изтеглел първото от тях, бил помилван.
Така за всеки осъден имало надежда до последния момент, а съдията бил допълнителен глас „свише“ за или против взетото решение.
Случило се така, че един мъж успял в работите си и бизнесът му процъфтявал. И както често се случва се появили хора, които му завидели. Те го наклеветили. Мъжът бил задържан и бил осъден на смърт.
Знаейки, че осъденият има шанс за спасение зложелателите му откраднали лисчето, на което пишело „живот“ и сложили друго с „смърт“. Така подсъдимият нямал никакъв шанс, защото и на двете лисчета в торбата щяло да пише „смърт“.
Приятели на осъдения научили за това и го предупредили. Посъветвали го да каже на съдията да провери лисчетата преди да тегли жребия, но той само се усмихнал и нищо не направил. Приятелите му решили, че си е загубил разсъдъка.
На следващия ден мъжът изтеглил лисче от торбата, но никой не можал да го прочете, защото той веднага го глътнал без да го погледне. На съдията друго нищо не оставало освен да погледне в торбата и тъй като там било листчето със „смърт“, заключил, че посъдимият е глътнал това за „живот“. Така човекът бил спасен.
Ако вие живеете живот, за който никой не може да ви завиди, няма да имате врагове, но ако живеете добре и успявате, винаги ще се намери някой, който да ви завиди.
Талантливият човек винаги ще има врагове и зложелатели, само защото те не притежават неговия талант.