Всеки път ще придобиваш сила, опит и увереност, когато в каква да е ситуация, спреш и погледнеш в лицето на страха.

Николета бе вече в седми клас. Но изведнъж в живота ѝ всичко се срути. Диагнозата ѝ бе страшна:
– Левкемия, – каза лекарят след като прегледа  изследванията.

Това, от което се опасяваха родителите ѝ се оказа истина.

Следващите няколко месеца Николета редовно посещаваше болницата. Правеха ѝ хиляди тестове. След това дойде ред и на химиотерапия. Това бе някакъв шанс, за да се спаси живота ѝ, но Николета загуби косата си.

Без коса, особено когато си в седми клас, е ужасно.

Преди да започне осми клас на Николета ѝ купиха перука. Струваше ѝ се,че тази чужда коса я драска по кожата, но въпреки това я носеше.

Николета бе любимка на съучениците си. Тя подкрепяше много деца, когато изпаднеха в трудно положение. Около нея винаги имаше деца. Но ….

Първите няколко седмици от започналата учебна година Николета надяваше перуката и със сълзи в очите влизаше в клас. Странно никой не ѝ обръщаше внимание.

Накрая Николета не издържа и каза на родителите си:

– Това, че нямам коса не е беда, но да загубя приятелите си …. това не мога да понеса. Вървя по коридора, а те се отдръпват от мен, сякаш съм прокажена, а когато вляза в стола, те без да си доядат закуските, напускат помещението. Никой не иска да стои до момиче, което боледува от някаква странна болест, няма значение, че не е заразна. И да умра не е страшно, защото вярвам в Бога. Знам къде ще бъда през вечността. Но загубата на приятели …. води до отчаяние.

– Ако искаш можеш да останеш в къщи, – предложи майка ѝ.

Но това не успокои Николета.

Вечерта тя дълго мисли и се моли. На сутринта насърчена, облече празничните си дрехи и каза на родителите си:

– Отивам на училище. Трябва да разбера нещо.

Родителите ѝ не знаеха какво е намислила, но я закараха до училището. Тя ги прегърна, когато слезе от колата и им каза:

– Знаете ли какво съм намислила да  направя? Днес ще разбера кои са моите истински приятели. Нека ме приемат такава, каквато съм. Молете се за мен.

След като каза това, свали перуката си и така влезе в училището.

В този ден се случи чудо. Когато премина през двора и влезе в училище, никой не я обиди, не я оскърби, не ѝ се присмя.

Така Николета научи съучениците си, да бъдат самите себе си, да използват талантите, които Бог им е дал и да стоят в правдата, когато около тях отстъпват пред болката, страха и наказанието.

Наближаваше празник. Семейство Трифонови очакваха дете.

В навечерието на празника Мая получи родилни болки. Теодор бъзо я закара до болницата.

Всичко вървеше нормално. Започнаха спазмите, които Мая търпеливо издържаше.

Изведнъж лекарите се стъписъха.

– Нещо се обърка, – промърмори един от тях.

Теодор усети, че нещо не е наред. Скоро той чу ужасяващият писък на апарата. Сърцето на жена му престана да бие.

Теодор безпомощно наблюдаваше как неговата любима жена пребледнява и постенно губи живота си. След 4 минути лекарите решиха, че Мая е мъртва.

Всяка секунда забавяне костваше живота на детето. Докторът с болка обясни положението на Теодор:

– Жена ви е мъртва, за да спасим детето трябва да направим цезарово сечение.

В залата се чуваше бръмченето на апаратурата, виковете на лекарите и медицинските сестри, но Теодор нищо не чуваше. Той бе още в шок.

Отсъстващият поглед на Теодор не се откъсна от тялото на жена му. Той наблюдаваше как лекарите разпарат корема ѝ, за да спасят живота на малкия.

Детето бе извадено от утробата на майката, но викът на новороденото не се чу. Лекарят постави мъртвото дете в ръцете на Теодор.

И стана нещо неочаквано. Малкото почна бавано да диша, а след това започна да вика. То беше живо. Случилото се може да се нарече чудо…..

Когато покриха тялото на Мая, един от лекарите чу удар на сърцето ѝ. Той бе слаб, но стабилен…

Скоро Мая отново отвори очи.

Никой не можеше да обясни какво точно се е случило, но на Теодор не му бяханужни никакви хипотези.

С радостни сълзи, той показа на Мая новороденият им син, който здраво бе заспал, без да се интересува от това, че едва не умря……

Навярно отдавна си мечтаете за универсален електрически чайник, който можете да използвате и за термос. Може и да не ви е минавало през главата за такова чудо, но то вече съществува.

С него можете да си сварите кафе или чай, по всяко време. Леко се снема от поставката и удобно се пренася.

Отлично задържа топлина, така че топлата вода винаги ще бъде готова.

Ако сте се събрали на пикник, вземете чайникът термос с вас, с предварително завряла вода.

Бутон блокира подаването на вода и не дава възможност на течността да се излива произволно.
Обемът на съда е 1,5 литра. Това е най-доброто решение за домашни, офисни или събирания навън .

Ели и Ники се познаваха още от студентските години. Те не можеха един без друг. Всички ги смятаха за съвършена двойка. След като завършиха университета, те се ожениха.

Мечтаеха за нещата, които им предстояха. Правеха си планове:

– Ще си имаме няколко деца, – казваше радостно Ели.

– Ще ги възпитаваме и ще им помагаме за уроците в училище, –  допълваше Ники.

Но нещата не винаги стават така, както ги искаме. Минаха няколко години, а Ели изобщо не можеше да забременее. Тогава двамата с Ники се обърнаха за съвет към лекар.

– Според изследванията всичко е наред, – сви рамене лекарят. – Вероятната причина за безплодието е стресът, който преживява Ели. Пийте успокоителни чайове и се старайте да бъдете по-малко нервна.

Но и това не даде никакъв резултат. Тогава Ники е Ели се съгласиха  да опитат и изкуствено оплождане, но организмът на Ели отказа да приеме ембрионите.

– Тогава нека да си осиновим, – предложи Ники, след като се бяха провалили в поредния си опит да имат собствено дете.

Този път им провървя. Срещнаха се с бременна жена, която бе готова да се откаже от бъдещото си дете.

Зарадвани Ники и Ели бързаха да оформят необходимите документи, за да прегърнат новороденото.

И стана чудо ….. Когато Ели радостно прегръщаше осиновеното си дете и правеше бъдещи планове за него, се установи, че най-после е забременяла.

Човешкият живот е непредсказуем. Въпреки, че той ни изглежда твърде жесток, понякога в него се случват чудеса.

Деница донесе тримесечната си дъщеря Катя в болницата. Тя бе много притеснена.

– Детето ми има висока температура, – каза майката на лекаря.

– Елате да запишем данните на детето, – каза лекарят.

Катя увита в одеяло остана сама в стаята.

В това време Лена се движеше съвсем тихо из болницата. За да не се набива на очи, тя бързо облече една бяла престилка. Който и да я погледнеше, щеше да си помисли, че е медицинска сестра.

Лена видя бебето оставено в стаята, бързо го грабна и напусна болницата. Тя качи Катя в колата си и я откара на стотина километра далече от мястото, от където я бе взела.

Лена не можеше да има деца, а мъжът ѝ искаше непременно да си имат поне едно дете.

– Ако и тази година не забременееш, – беше я заплашил мъжът ѝ, – ще те напусна.

Тя успя някак да го залъже, че е бременна, а когато настъпи време да роди, му каза:

– За да не загубя детето, ще отида при майка ми да родя. Там въздухът е по-чист, а не като този тук в града.

– Щом смяташ, че е по-добре за детето, – бързо се съгласи мъжът ѝ, – иди. Имаш ли нужда от някаква помощ?

Лена поклати глава.

– Моля те, не ми звъни постоянно, не искам нещо да се обърка при раждането. Когато родя веднага ще ти се обадя.

И тя замина……

Така откраднатото бебе Катя стана дете на други родители. За нея много се грижеха. Баща ѝ във всичко ѝ угаждаше. Тя бе неговата любимка.

А родната ѝ майка пусна хиляди обяви със снимки на момиченцето си. Деница дълго се молеше със съпруга си:

– Господи, моля те върни ни дъщеричката.

Когато Катя стана на 16 години, в новото семейство тя се казваше Наталия, забеляза, че не прилича на никого от родителите си. Същата година забременя. За да оформи попечителство върху своето бъдещо дете, тя трябваше да покаже акт за раждане.

Когато попита майка си за този документ, Лена я излъга:

– Някъде съм го забутала и не знам точно къде е.

Наталия не остана със скръстени ръце, а се разрови в документите на майка си, разбира се тайно. Намери акта си за раждане и бързо го занесе  в съответното учреждение.

– Вашият документ е фалшифициран, – казаха на Наталия от там.

Лена бе привикана да даде обяснение за фалшивият акт за раждане.

– Аз не съм биологичната майка на Наталия, – призна Лена, – но истинската ѝ майка я остави и никога няма да се върне за нея.

Наталия не ѝ повярва. Тя намери свои снимки като бебе и ги изпрати В Центъра за изчезнали деца. От там ѝ изпратиха сведение, че през същата година на Деница Христова е изчезнала тримесечната ѝ дъщеря от болницата.

Наталия бързо се свърза с Деница. Чрез ДНК тест, се установи, че Деница е истинската майка на Наталия.

След толкова много години най-накрая майка и дъщеря се събраха, а Лена бе осъдена на 12 години лишаване от свобода, за отвличане на дете.

Понякога човек остава в безизходна ситуация. Единственото, което му остава е да се надява и да вярва. И често вярата се възнаграждавана.