Радваме се, когато художниците създават неща, които можем да използваме в живота, а не просто да ги погледнем и да гадаем, какво е искал да каже създалия ги. Например, картините са красиви, можеш да им се насладиш, но нищо друго не можеш да направиш с тях.
А на този стол не само можеш да седиш, но и да го поогледаш.Той изразява любовта към надничането.
Създаден е от Фион Робъртс. Това произведение е направено за изложба на завършилите Академията Хелпман през 2012 г. в Аделаида.
Столът е изработен от червено кадифе, и стотици пластмасови очите. Според авторът „прекомерно близкия поглед следящ всяко движение на тялото, предизвиква неприятно чувство за незащитеност“. Това е един вид критика на това, как живеем днес, самовлюбени и интересуващи се само от себе си.
Интересно кой ще си купи такъв стол? Та кой човек или негов гост би поседял на него за по-дълго време?

Слънцето засрамено криеше последните си лъчи в облаците. Ярки отенъци проблясваха като спомен на нещо отдавна забравено. По лъкатушещият пътя вървеше мъж. Той беше стиснал устни и навъсил вежди. Глождеше го противоречиво чувство на дълбока вина и спасително облекчение.
Няма я вече. Земята я прибра в обятията си.
Съзнаваше, че беше й причинявал неизлечими рани с хладното си държане. Беше я унизявал с пренебрежителното си отношение .Отнасяше се с нея като с чужд човек.
Сега беше късно да се показва по-добър, по-щедър и милостив.
Дала му беше с шепи от златото на живота си, а той не успя да намери сили в себе си или добро желание, за да й подхвърли като на просяк дори една медна пара.
Дългът си беше дълг и той не можеше да го погаси и оттук идеше чувството на дълбока вина.

Олтарът трябва да остава непоклатим, но украшенията му трябва да се сменят според епохите, така поне твърди известен философ.
Хората на Запада, уверили се отдавна в тази истина, са се погрижили да прогонят от своите църкви всичко, което не е било по вкуса на съвременниците. Продължителността на литургията е била сведена на четвърт час, постите са поносими, свещениците възпитани, иконите радват очите, музиката пленява слуха. По този начин всеки може без голямо усилие или отвращение да бъде добър християнин.
Но на изток считали за добре да останат закрепени към ритуалите на средновековието, както мидите за скалите. Литургия трае около два часа, както по времето на свети Василий и никой не я слуша. Свещениците се подбират от „измета на земята“ както по времето на апостол Павел и никой не слуша съветите им. Постят само ревностните. Иконите не са красиви и никой не ги целува, а колкото до църковни носопения, смятам, че е напълно излишно да се говори тук за тях.
Когато човек влезе в някоя такава църква, той бива обхванат само от едно чувство, по-скоро да си отиде.

Много малко автори са писали афоризми. Те са едно от най-трудните видове творчество.
Афоризмът е светкавица на мисълта. Той е неочакван изблик, изненадващ  гръм, неудържим хвърчащ ескадрон, който изкача изневиделица и мигом обезоръжава и завладява.
Точното подбрано слово винаги върви ръка за ръка с афоризмът.
Взирайки се в него, вие ще почувствате, че той не е едно просто лаконично изречение, а че зад него се крият цели томове и библиотеки от преживявания и дълбоки страдания.
Афоризмът е елегантен тиранин.
Той не е само повърхностно изявление, а сгъстена до крайни предел мисъл без излишни примеси, наподобаващо кристализирано чувство.
Афоризмът е една ослепителна комета, която неочаквано блясва, но не угасва Тя намираща  отражение в душата, а нейното сияние остава завинаги  там.

Откъде е всичко това у човека — музика, песни, молитви, каква нужда е имал и има от тях? Може би подсъзнателното чувство за обреченост в кръговрата на живота. В него всичко идва и всичко си отива, отново идва и отново си отива. Това го кара да ги създаде с надеждата, че чрез тях ще остави следа, ще увековечи себе си.
Живот и смърт, любов и състрадание, вдъхновение…. всичко това ще намери израз в музиката. В нея човекът е постигнал най-висша степен на свобода. Нещо за което се е борил през цялата си история, още от първите проблясъци на своето съзнание. Но това е успял да постигне само в музиката.
И само музиката, преодолявайки догмите на всички времена, е вечно устремена към бъдещето…
Ето защо на нея е съдено да каже онова, което човекът не е могъл да изкаже…