Събраха се чувствата и започнаха да спорят:
– Кое е най-силното от нас?
– Разбира се, че аз, – чу се гневен глас. – Има ли нещо по-важно от Ненавистта? Предателството и гнева водят началото си от мен….
– Не, аз съм по-силна, – възрази Ревността. – Не можете да спорите с мен за това. Ако човешкото сърце е изпълнено с мен, то е способно на всякаква подлост и низост.
– Ха-ха-ха, – засмя се Самотата. – Мога да накарам хората да се самоубият!
– Силната съм аз, – възмути се Добротата, – защото нося утеха на човеците.
– Твоята радост е заблуда, измама и глупост. Хората се мразят едни други. В този живот всеки мисли само за себе си. Обиждат се, без да им мигне окото.
– Не спорете, няма по-силна от мен, – извика Любовта и се усмихна. – Нима има по-приятно място от сърце, което съм докоснала?
– Не ме разсмивай, – промърмори Изневярата. – Сега живее друго поколение. Никой не цени любовта, за хората днес тя е отживелица и се е превърнала само в доставяне на удоволствие.
– Живеем във време на лъжи, измами и двуличие, – съгласи се с Изневярата Съмнението.
– И какво излиза, че всички чувства са равни? – смеейки се попита Разочарованието.
Изведнъж скокна Мъдростта:
– Всички грешите! Има чувство, което не познава суетата, предателствата и дребните съмнения. Изпълнено е с любов и доброта. Не се бои от гняв и предателство. То е по-силно от всички, които седят тук. Не се страхува и не признава пречки. Защитава от зло, брани и закриля. Край него всеки се чувства щастлив.
– Не може да бъде, – разкрещяха се всички чувства. – Къде е то? Такова не може да съществува изобщо!
– Докато вие спорите, то не губи безцелно времето си, а се труди. Винаги пази щастието и мира. То е събрало в себе си всички добри чувства. Живее скромно и незабележимо в този свят.
– Но кое е то?
– Майчинството.
