Добри и Сашо се връщаха от църква и тихо разговаряха помежду си.

Подухваше, но времето бе още топло, макар че бе ноември месец.

– Бог иска не просто да имаме добри богословски знания, – говореше напористо Сашо. – Той иска да Го познаваме и обичаме.

– Наречи ме луд, – засмя се Добри, като плесна с ръце, – но мисля, че човек, който заявява, че познава Бога, но не се покорява на Неговите заповеди, е лъжец и истината действително не е в него.

– Така казва и Словото: “И по това знаем, че сме Го познали, ако пазим заповедите Му. Който казва: Познах Го, а заповедите Му не пази, е лъжец и истината не е в него”, – потупа джоба си Сашо, в който се намираше неговата малка Библия.

– Някои твърдят, че можем да бъдем християни, без да е необходимо да ставаме ученици. Чудя се тогава защо последното нещо, което Исус ни каза, беше да отидем по света и да правим ученици от всички народи, учейки ги да изпълняват всичко, което Той ни е заръчал?

– Представяш ли ако бе казал: „Хей, ако се вижда твърде много на хората, кажете им просто да станат християни. Важното е да влязат в Небесното царство, без да се налага да се посвещават на нещо“, – представи със усмивка своята хумористична версия Сашо.

– Всеки от нас има прояви на хладък характер в живота си и точно там повече от всичко друго, ни залива Неговата благодат.

– Виж, Писанието ясно ни показва, че има място и за грешките и греховете, които правим в живота си, докато следваме Бога, – отбеляза Сашо, – но милостите Му са нови всяка сутрин.

– Неговата благодат е достатъчна, – наблегна Добри. – Не казвам, че когато съгрешиш, това означава, че никога не си бил истински християнин.

– Е, ако беше така, – започна да ръкомаха и с двете си ръце Сашо, – никой не би могъл да следва Христос.

Двамата приятели се забързаха, защото подухна по-силно и замириса на дъжд.

Слънцето весело надникна през прозореца. Кирил се протегна в кревата и си каза:

– Чувствам, че заслужавам повече. А защо не пари, материални придобивки, ….? – унесе се той в мечтите си.

Охо, почакай млади човече? Бъди нащрек! Алчността е фина и незабележима. Тя може така да обсеби сърцето ти, че даже да не я забележиш.

Неохраняваното сърце е силно податливо на това изтощително заболяване. То е трудно се диагностицира, особено при самодиагностика.

– Ще ми разправя Слави, че животът не се състоял в изобилието на живота, – Кирил отхвърли завивката и се усмихна на слънцето. – Нима хората са глупави?! Днес почти всеки мисли, че животът им се определя от техните вещи и придобивки.

Кирил бе чул някой да му казва:
– Да бъдеш „богат“ ,означава да си щедър към нуждаещите се и бедните. Алчният човек е този, който има, но не дава или ако дава то е съвсем малко. Щедрото даване ще те освободи от хватката на алчността. За това давай на драго сърце, без да се скъпиш.

– Защо си спомних точно тези думи тази сутрин?! – възкликна Кирил. – Нима наистина съм алчен? …. Щедро даване….. А защо да не опитам? Така мога да зарадвам някого. Би било добре. И на мен ще ми бъде хубаво.

Увлечен от тези мисли, Кирил се облече и излезе. Той имаше чудесна идея и бързаше да я осъществи.

Полъхваше лек вятър, който освежаваше въздуха. Станьо заедно с жена си бяха предприели една приятна разходка с колата.

Двамата безгрижно наблюдаваха сменящите се картини, които прелитаха от дясно и от ляво. Времето бе хубаво и двамата изпитваха радост, че са заедно.

Изведнъж Лора извика:

– Станьо, знака!

– Какъв знак? – мъжът тръсна глава, сякаш се събуждаше от сън и се огледа, но нищо не видя.

– Току що минахме покрай червен знак, с бяла предупредителна лента.

– Без да искам, съм се насочил в грешна посока, – измърмори Станьо и наби спирачките.

Колата спря. Станьо излезе от нея и тръгна в обратна посока. Стигна до знака, който сякаш му крещеше в лицето:

– Не влизай!

Станьо се разтрепери, като се размисли, какво можеше да се случи.

– Ще нараня не само себе си, но и жена си, а нататък можеше да причиня вреда и на други хора…..

Той бе коригиран навреме. Бедата нямаше да се случи.

Помислете добре, ако някой от нас тръгне в грешна посока, вземе неправилни решения или се подведе по желанията си и никой не го спре и му обясни, че наврежда не само на себе си, но и на другите какво ще се случи?

„Който е обърнал грешния от заблудения му път ще спаси душа от смърт и ще покрие много грехове“.

Поправката е израз на Божията милост.

Нека нашата любов и загриженост за благополучието на другите ни принуждават да говорим и да действаме по начини, които Бог може да използва, за да „върне този човек“ от грешния му път.

Петър и Дамян бяха съседи. Бостаните им бяха един до друг. Петър бе добър, услужлив и трудолюбив човек, а Дамян караше как да е, но най-големият му недостатък бе завистливото му око.

Тази година дините на Петър станаха много едри. Кората им бе тънка и той имаше успех на пазара.

Дамяновите бяха дребни. Той бързаше и ги береше още недоузрели. Разрежеш ли ги сърцевината им едва се червенееше.

Завидя Дамян на съседа си и реши да помрачи радостта на Петър.

– Ще види той, – закани му се Дамян. – Дали ще може да продава едри дини на пазара?!

Една нощ въоръжен с брадва, Дамян унищожи бостана на Петър. Каквото не можа да съсече стъпка с краката си. Дините изглеждах, като разсечени глави след битка.

Когато на другия ден Петър видя погрома, сърцето му се сви. Натрапчиви мисли върлуваха в главата му:

„Сега ти вземи брадвата и унищожи неговия бостан. Заслужава си го. Като го мързи да полива, а само завижда, нека и той да няма“.

Петър тръсна глава:

– Той може да прави, както намери за добре, но аз трябва ли да му подражавам? Нали е писано: „Побеждавай злото с добро“.

Петър се усмихна, а когато се стъмни, той се примъкна към бостана на съседа си и обилно го поля. Така той редовно взе да полива чуждия бостан.

Очите на Дамян се ококорваха още повече, когато виждаше как дините му растат не с дни, а с часове. Не знаеше какво да си мисли вече.

Една вечер Дамян закъсня, беше се вече стъмнило. Изведнъж той дочу шумолене в бостана си. Наостри уши и си каза:

– Няма да позволя да ми унищожиш хубавите дини….

И се впусна напред. В тъмното улови нечия ръка и я задърпа силно. Не усети никаква съпротива.

Щракна запалката и пред него изникна съседа му. Беше веднага готов да му извика: „Дините ми ли дойде да унищожаваш?“

Но внезапно спря, когато забеляза маркуч в ръцете на Петър, от който се изливаше мощна струя вода.

– Петре, ти ….. – срам от спомена за позорната му постъпка върза езика му. – Аз ти унищожих дините …. Защо?

– Знам, че ни си лош човек, – добродушно каза Петър, – за това реших да ти помогна.

Дамян едва сдържаше сълзите си. Той пристъпи напред и прегърна съседа си.

От следващия ден до края на сезона двамата продаваха дините на Дамян на пазара, а парите деляха помежду си.

Прежуряше, бе непоносимо горещо, но на Сашо му бе весело на сърцето. Той бе млад човек едва навършил двадесет и две години.

Работеше на една фадрома. В кабинка бе чисто и приятно, но напечеше ли, ставаше истински ад.

Мислите на младият човек бяха насочени в друга посока. И въпреки зноя, той си подсвиркваше и се усмихваше на себе си.

Всички му се чудеха:

– От къде тази жизненост и енергия?!

Всичко се заключаваше в една обикновена стара китара, която бе закупил на поредната разпродажба в района му.

Тя бе очукана и по нея имаше множество лепенки, на които вече нищо не можеше да се прочете, но гласът ѝ …..

Сашо бе пленен от звучността на този инструмент. Той бе постоянно в ръцете му, когато бе свободен, а във фадромата си мислеше как отново ще бъде с него.

Той много късно се научи да свири на китара, въпреки, че музиката бе постоянния му спътник още от детството.

Искаше да свири на някакъв инструмент, но родителите му нямаха пари, за да удовлетворят желанието на сина си.

Мечта му се осъществи едва, когато бе на деветнадесет години. Бързо схвана гамите и по слух започна да налучква мелодиите, които чуеше.

Но днес бе по-особен ден за него. Той бе съчинил песен и много му се искаше, някой компетентен музикант, да му каже мнението си за нея.

В квартала живееше композитор, не бе много известен, но хората си подсвиркваха и тананикаха негови песни. Сашо реши да отиде при него.

Бе много притеснен. Това бе първата му рожба. Придаваше си смелост, като си казваше:

– Дори и да не я одобри, какво от това, все пак аз съм любител ….

Но сърцето му пърхаше и не можеше да се примири, че ще се сблъска с неуспеха.

Композиторът търпеливо изслуша младежа. Чу и историята му за голямата му мечта да свири и как се е осъществила тя.

Той бе човек на средна възраст и бе преминал през много неща. Бе преживял успехи и падения, затова бе много внимателен със Сашо.

– Вие карате фадрома и строите пътища. Професията ви е много хубава, мнозина мечтаят за нея. Съветвам ви да продължите да работите там, където сте по-добър и работата ви се оценява високо.

Композиторът видя разочарованото лице на младежа и добави:

– Представете си, че един влиятелен човек, се е увлякъл да композира. Тъй като няма опит и не му достигат и много други неща, не бих го хвалил заради позицията, която заема. Бих му казал:“Вие имате толкова отговорна задача, да се грижите за добруването на другите. В това сте по-полезен, продължавайте усърдно в делото си.

Можем да имаме увлечения в едно или друго нещо, но нека да правим това, в което сме най-добри. Тогава ще се чувстваме удовлетворени и щастливи.