Павел Стълпов имаше своя фирма и тя не бе малка. В нея работеха около пет хиляди човека. Ежедневието на Павел бе постоянно натоварено.

На раменете му тежеше не само организацията на голямото му предприятие, но и  продажбите на изработеното. Той имаше помощници за това, но предпочиташе за всичко да е осведомен.

Един ден Павел падна и си удари лошо крака. Първоначално понасяше геройски болката , но страданието му стана нетърпимо.

Нареди на помощниците си какво трябва да правят и хукна да търси доктор. Той рядко ходеше на лекар, за това не знаеше къде точно да отиде.

Изведнъж се плесна по челото и извика:

– Разбира се, че при Петров. Само Стоянчо ще ми свърши работа. Все пак с него едно време бяхме съученици.

Окрилен от тази надежда, Павел се запъти към кабинета на Петров.

Няма да ви разказвам през какво премина, за да влезе без предварително записан час при съученика си, но все пак успя.

Седнал на стола Стълпов погледна с очакване Петров и бързо му съобщи:

– Разбери нямаше толкова да препирам ако не ме чакаше много работа.  Моля те, Стояне, оправи  този крак ако може малко по-бързо. Просто нямам време. Чакат ме неотложни дела.

– И преди в училище си беше такъв нетърпелив. Ще направя каквото мога, но доколкото знам работите се вършат не с краката, а ….. с главата, – усмихна се Стоян. – От край време търсят хора, които не тичат напразно, а мислят разумно и трезво.

Бай Васил бе известен в града кундурджия. Ще попитате:

– Що за професия е това?

Ако ви трябват чепици, т.е. обуща трябва да намерите обущар или кундурджия, за да ви ги изработи. Въпреки че днес обущарите поправят, а не правят обувките, които купуваме от магазина. Май тази професия е на изчезване?!

Та думата ми бе за бай Васил. Оправен човек бе. Уважаваха го не само за майсторлъка му, но и за мъдростта му.

От няколко дена на площада идваше Марин Петльов, спираше хората и се опитваше да ги поучава на това или онова. Даваше им умни съвети, все едно притежаваше голям опит.

Бай Васил много добре познаваше този млад мъж. Той нямаше нищо против това, което младежът казваше, но го дразнеше едно, че говори и поучава за неща, които може би само бе прочел от книгите или бе чул от някой, а животът му съвсем друго говореше.

Един ден кундурджията не се стърпя и попита:

– Марине, ти изпълняваш ли всичко това, на което учиш хората?

Младият мъж се позасмя и хитро погледна бай Васил:

– Не! А нужно ли е това?!

– Че как така? – възмути се кундурджията. – В противен случай ти ги мамиш.

– Ех и ти бай Василе, – въздъхна дълбоко Марин. – Нима ти носиш всички кундури, които си направил.

Старецът вдигна възмутена ръце:

– Каква младеж! Боже, опази ни!

Домът се намираше на самият връх на възвишението. Беше на три ката. Целият бе от камък.

Изгладени естествени дъбови дървета на два пояса го опасваха. Те  бяха като допълнителен екстериор към сградата.

Покривът бе от от едри каменни плочи, които образуваха солидна стряха.

Домакинът бе поканил в дома си само видни хора. Самият той изпитваше неприязън към простолюдието.

Когато минеше край някой по-беден човек или жена с много деца, които подсмърчаха или плачеха, обръщаше глава на другата страна.

Той не бе от тях. Нямаше нищо общо помежду им. Изпитваше чувство на превъзходство над тази тълпа.

Той беше много повече от тази многолюдна паплач, няколко степени над тях.

Придружаващите го оглеждаха къщата и цъкаха с език. Един от тях шеговито каза:

– Продане, ти си издигнал истинска крепост. Само не знам от кого ще те пази тя ….

– От кого ли? – Домакинът смръщи вежди и кимна с глава към селото. – Богатството предизвиква завист, а тя лесно може да се превърне в злоба, която търси всякакъв повод да раздуха и най-малката искра, за да предизвика пожар.

Попиталия само поклати глава и си помисли:

„Виж ти какво ставало в мирните дни, когато не ни заплашват войни или природни катаклизми?!

Всеки позабогатял и придобил власт е започнал да мисли само за себе си. Кой знае колко такива крепости са издигнати и ще продължават да се издигат?“

Утро. Под лъчите на показалото се тия дни слънце в кална локва се въргаляше с голямо удоволствие една свиня.

Край нея минаваха хора, които бяха чисти, елегантни, изискани и добре пременени.

– Ау, – възкликваше свинята, – колко са красиви и прекрасни. Доставят истинска наслада на очите.

Тя съвсем не бе осъзнала, че е мръсна и с вида си отблъскваше хората. Но това не ѝ пречеше завистливо и с болка да гледа минаващите край нея благородни и очарователни люде.

Лицата на някой така светеха, че горкото кално животно се разгневи на Създателя си:

– Защо поне малко не ме е направил привлекателна и красива? Материал ли не Му е стигнал за това? Ето само от мен хората отвръщат очи. А колко хубаво би било …..

Когато ѝ омръзна да грухти, протестира и негодува, затвори очи и блажено заспа в локвата.

След време се събуди и откри, че има компания. До нея в гьола лежеше пиян човек.

– Интересно как не се е задушил в калта?! – изненада се свинята.

Като го поогледа и видя, че е в опасност, свинята го съжали:

– Горкичкият!

Захапа го за яката и го издърпа на сухо.

Свинята внимателно се взря в мъжа. Стори ѝ се вонящ и отблъскващ. Сега тя имаше над кого да тържествува и се усмихна злобно:

– Ех, нещастнико, толкова си отвратителен, че не мога да те гледам.

След което свинята се отдалечи и с грухтене взе да рие земята.

Заслужава ли си човек да изпадне до същото положение. Пиянството е удоволствие, което ни прави по-жалки и от свинете, които не осъзнават състоянието си, но нали ние претендираме за разум?!

Тя беше малка рибка. Всички я знаеха като лещанка. Тялото ѝ достигаше дължина 10-12 сантиметра, а тежеше едва около 15 грама Цветът ѝ бе пясъчен, а на гърба си имаше черна ивица. Когато хвърляше хайвера си, придобиваше нюансите на дъгата.

Тя бе много агресивна. Убиваше и изяждаше немного по-малки от нея риби, а на тези, които бяха по-големи изгризваше плавниците.

Нашата познайница живееше в едно малко езерце, но домът ѝ изглеждаше тесен. И тя си мечтаеше:

– Ех ако можех да достигна до място, където има много повече вода. Там ще бъда свободна и непременно ще стана голяма риба.

Лещанката дълго се опитваше да стигне до по-голям водоем и все не успяваше.

Един ден се хвана за краката на една патица и така се добра до едно голямо езеро.

– Мечтата ми се сбъдна, – възторжено възкликна лещанката.

Но ….. още не успяла да се нарадва на свободата си, я подгони щуката, която много обичаше да си похапва такива като нея.

Дни наред лещанката се криеше в пясъците и копнееше:

– Ех, ако можех сега да се върна в моето малко езерце …..

Понякога става така, че заветната мечта на индивида се превръща в мания. Дълго време не се осъществява желаното, може би за да обмисли човек по-добре нещата. Дали това, което иска ще му донесе полза или вреда?!

Когато човек тръгне въпреки всичко, откаже се да приеме волята на Бога за себе си, отхвърли съветите на близки и приятели, резултатите са плачевни.