Беше голяма веселба, а сега трябваше да се почисти всичко. Когато бе прибрано и почистено, Ради грабна торбите със събрания боклук и тръгна към контейнера пред блока.

Преди да стигне до мястото, където изхвърляха всичко ненужно, чу веселия глас на портиера.

– Е, човека работи, – каза си Ради.

Когато приближи, младежът изтръпна.

Портиерът, разговаряше със сина си по телефона, като му показваше играчките, които бе събрал от боклука:

– Харесва ли ти това, а това? Скоро ще ти ги донеса…….

Край портиера имаше камионче, кукла, кола и някаква игра. Те не бяха счупени.

„Изглежда някой е правел ревизия на насъбралите се ненужни вещи“, – помисли си Ради.

Но друго нещо привлече вниманието на младежа.

Малко дете се усмихваше от пукнатия екран на телефона. То размахваше ръце и крещеше нещо неразбираемо.

А бащата продължаваше да показва и други играчки, които вадеше от една торба до него. Всичко това се съпровождаше с възклицанията на детето:

– Ау, аааа ……

Ради не издържа и тръгна към апартамента си със свито сърце.

Докато вървеше, бе навел глава. Това което видя, силно го бе разтърсило.

– Кога за последен път благодарих на Бог, че не трябва да търся подаръци за децата си в боклука? – запита се той. – Когато Му благодарих, че не напускам семейството си, за да работя в други страни? ….. Все нямам време да благодаря, …… постоянно мрънкам и не мога да се наситя …..Непрекъснато искам нови неща, без да оценявам това, което имам.

Тя влезе и седна на седалката. С нищо особено не се открояваше от останалите. Вагонът беше полупразен. Извади кифла, която бе купила от лавката преди да се качи.

Влакът се поклати и тръгна. Жената затвори очи. Мислите ѝ бяха тревожни и сърцето ѝ се сви на топка. Тя потръпна и отвори отново очи.

Изглеждаше сънлива, сякаш нямаше сили. Отхапа уморено от кифлата. Стомаха ѝ на напомняше, че от сутринта нищо не е хапвала.

Жената огледа лицата на хората. Повечето бяха заровили нос в телефоните си. Един младеж смръщи вежди и написа SMS. Други с натежали очи, дремеха. А съседа ѝ бе отворил дебела книга. Той „пребъдваше в Божието слово“.

Възрастен мъж с обувки несъответстващи на сезона, изтъркано яке и панталони, на които се забелязваха кръпки, носеше голяма чанта. Той се готвеше да слиза.

Жената се прозя и тихо се прокрадна до мъжа. На лицето ѝ се появи вълнение. Ръката ѝ бе на сантиметър от джоба на непознатия.

Изведнъж младеж седящ насреща вдигна очи. Той усети нещо нередно в движенията на жената.

„Може би ще краде“, – помисли си той.

Но остана изумен. Тя пусна смачкана банкнота в джоба му.

„Боже, тази жена не краде, а дава“, – едва не извика на глас младежът.

Жената се усмихна на себе си. Навярно си помисли, колко щастлив ще бъде мъжът, когато намери банкнотата в джоба си.

Вратите се отвориха и възрастният човек слезе. Младежът не можеше още да дойде на себе си.

„Такова нещо нито съм чувал, нито съм виждал, – потръпна той. – Та тя е ангел в плът“.

Жената погледна през прозореца. Там светлините минаваха и отминаваха бързо.

Никой не знаеше, че този „ангел“ плачеше, вечер в малката таванска стая, където лежеше тежко болна възрастна жена. Тя можеше да оздравее, но за това трябваха много пари, а дъщеря ѝ с малката си заплата, не можеше да ги събере.

Колко е глупаво всичко. Животът или смъртта зависеха от някакви си парите.

Говорителят нещо съобщаваше по микрофона, но младежът не му обърна внимание. Той гледаше жената, която се бе насочи към вратата, за да слезе.

„Странно, няма крила“, – помисли си той, като я погледна в гръб.

Тя слезе, а младежът непрекъснато мислеше за това, което бе наблюдавал. Засрами се от дебелия си портфейл, безразличието си и ненужните си покупки …

Той бе видял пример, изпратен му от Бога с конкретен намек.

Сега виждаше нещата с други очи. Сякаш сърцето му се бе запалило от небесата. И той си пожела също да направи тайно добро.

Степан беше весел човек, но неизвестна болест го постави в инвалидна количка.

Въпреки положението си, той обичаше да се шегува. Много рядко можеш да го видиш тъжен.

Хората се чудеха:

– Виж в какво състояние е, а все се усмихва и е радостен.

Един ден го посети приятелят му Иван и го завари лежащ на пода.

Степан беше паднал от инвалидния стол и бе счупил ръцете си.

Здравословното му състояние не позволявало даже да вика, за да потърси помощ.

Иван изненадано го гледаше, защото независимо от силната болка бе радостен и се смееше.

Когато отново бе вдигнат и настанен в инвалидния стол, Степан обясни, на смаяния си приятел:

– От сутринта ме мъчеше лошо предчувствие. И аз си мислех, че това може да е за нашата страна и с народа ни може да се случи някое нещастие.

– Да ни пази Бог от такова нещо, – промълви притеснено Иван.

– А то …. всичко на всичко, – засмя се добродушно Степан, – се случи това малко недоразумение ….

Делян, който бе само на две години, бе само с майка си в къщи. Тази сутрин тя отново го сложи във ваната и го наблюдаваше от страни.

– Мамо, мога ли да си поиграя с корабчето, което вчера татко ми подари?

– Да, – каза майката.

Дялан добре се забавляваше във ваната. Крещеше и се смееше.

Майка сънливо отпиваше от кафето си. След това се зае със спиралата.

Делян каза нещо за играчката си, но майка му съсредоточена в грима си, отвърна:

– О, да, това е страхотна лодка …

Делян бързо я поправи:

– Това е кораб.

– Да, точно така, – съгласи се майката, без да осъзнава разликата между двата плавателни съда.

Няколко минути по-късно Делян нещо пак бърбореше за играчката си. Майка му мислейки за съвсем други неща каза:

– Хммм … да, това е хубава лодка.

– Разбери, това е кораб, – недоволно я погледна Делян.

Майка му се оглеждаше старателно в огледалото и само промълви:
– О, да, така е.

Делян възторжено наблюдаваше плаващата си играчка и я награди със всичките похвали, за които се сещаше.

Майка му разсеяно реагира:

– Това е страхотна лодка …

Този път Делян изкрещя:

– Мамо!

Тя се обърна бързо и видя сина си да държи играчката, гледайки я разочаровано:

– Мамо, можеше ли да кажеш кораб?

Това не бе кой знае какъв сблъсък, но като си помисли човек, колко огнени бури предизвиква само с няколко думи.

Неправилно казаните слова водеха до война на две и повече държави, двойките се развеждаха, приятели се разделяха, ….

Езикът е оръжие, не може да се отрече. Небрежна или не на място казана дума може да предизвика виртуален пожар.

Чрез нашата реч можем да съсипем взаимоотношенията си с другите, да превърнем хармонията в хаос, да хвърлим кал върху репутацията на приятел, да обърнем всичко в дим и пепел край нас. Това е страшно.

Думите ми могат да бъдат суетни, дразнещи, прибързани, непочтени, неискрени, горди и злонамерени, а могат да бъдат и скромни, полезни, искрени, уважителни, смирени и мили.

Може да не успеете да укротите перфектно езика си, но е необходимо да подбирам думите си. Решението да запазите сърцето си, ще ви попречи чрез думи безразсъдно да раздухвате пламналия огън.

Вие сте съдът и езикът ви е острието, което регулира посоката ви. Можете ли да кажете на езика си стоп, до тук беше всичко?!

Петър Димов бе пастирът на местната църква. Един ден му съобщиха:

– Ще ви посети млад учен от столичния университет. Там той преподава вече пета година.

Разговорът между Петър и „изгряващото светило на науката“ мина добре. И двамата имаха какво да научат един от друг.

След посещението на ученият, дъщерята на Димов отбеляза за учения:

– Колко самоуверен и рязък изглеждаше този млад човек. Сякаш всичко знае и светът се върти около него.

Петър я погледна и се усмихна, след което я помоли:

– Я ми откъсни една праскова от онова дърво.

Дъщеря погледна плодовете на посоченото ѝ дърво и каза учудено:

– Но те са още зелени, – възкликна девойката, – не става за ядене. За какво ти е?

– Сега е зелена, – поклати глава Петър, – но още малко слънце и влага и тя ще узрее. Ще стане сладка. Така е и с този млад учен. С годините, той ще омекне и ще добие повече мъдрост. Тогава поведението му няма да те дразни чак толкова много.

Когато всеки ден общуваме с Бог, като четем Словото Му и разговаряме с Него в молитва, ние ще се преобразяваме под Божията благодат.

Ако сме „кисели“ и „зелени“, можем да се доверим на Божия Дух, Който ще ни промени и ще станем благ плод, който доставя удоволствие, а не раздразнение.