Не беше нужно много за да се забележи болката и тъгата в очите на Кирил. Той бе жестоко отхвърлен от съучениците си днес.

Дядо му добре знаеше какво бе станало с Кирил, достатъчно бе само да го погледне. Това не се случваше за първи път с внука му.

– Кириле, – нежно каза старият човек, – от време на време ще ни ритат и изхвърлят, но това не означава, че Бог ни е изоставил или че сме извън Неговата воля.

Кирил сбърчи носи и каза:

– Какво знаеш ти?

– Разбери, – кротко продължи дядо му, – това е част от процеса на смирение, който Бог използва, за да ни оформи по подобие на Своя Син.

– Нищо лошо не съм им направил, даже им помагам, защо … – Кирил едва удържа сълзите си.

– Ти обичаш футбола нали? – попита го дядо му.

– Аха, – смънка Кирил.

– Представи си двама играчи успяват да пробият защитата и единият с топката се устремява към вратата. Ритва я силно с крак и тя попада в мрежата. След всичко това играчът благодари ли на топката? Ако тя имаше някакви чувства и можеше да говори, как ли би реагирала?

Кирил се оживи. Ококори очи и се засмя, а дядо добави:

– Тя е свършила добра работа. Остава си напомпана. Овациите получава само играча. Топката едва ли се е почувствала отхвърлена. Тя е направила това, което е трябвало.

Кирил само въздъхна.

– Можем вярно да вършим работата си, да помагаме, да служим и да даваме на другите, – старецът потупа внука си по рамото, – но се случва да бъдем отхвърлени и пренебрегнати. Не оставай неподготвени в такива ситуации!

Петър обичаше да изненадва приятелите си. Те не му се сърдеха за сюрпризите му, дори го насърчаваха в това дело.

– Днес какво си намислил? – полюбопитствува Дечо.

– Някое ново изобретение? – предположи Сава.

– Или слънчево затъмнение? – предизвикателно изпъна шия Дечо.

Петър само се усмихна, подаде им една снимка, която вероятно сам бе направил и ги попита:

– Какво виждате на тази снимка?

– Плаж с вълни, които се разбиват в брега, – повдигна вежди Весо.

– Снимал си нощно време и небето е било буреносно, – отбеляза Дечо.

– Браво придал си му неочаквана тревожност! – възкликна Сава.

– Не познахте, – плесна с ръце Петър. – Я се вгледайте по-внимателно в тъмната част на снимката.

– Е, нищо не виждам, – разтърси глава Сава след дълго вторачване, – само пясък и вълни

– Какво е това? – попита Дечо.

– Хайде, казвай! – Весо хвана за раменете Петър и го раздруса здраво. – Не ни мъчи повече.

Петър въздъхна дълбоко и обясни съвсем простичко:

– Това е автомобилна врата, чиято долна част е повредена и надраскана. Ако се вгледате по-внимателно, наистина ще видите очертанията на вратата.

Колкото и да се взираха и тримата виждаха нощен плаж.

Понякога собствените ни очи могат да ни подведат. За това внимавайте, не се лъжете!

Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.

Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.

Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.

Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.

Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.

Войникът приближи до момчето.

През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.

Войникът попита детето:

– Искаш ли поне една от тях?

Момчето подскочи уплашено и смотолеви:

– О, да….. Бих ….!

Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:

– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.

Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.

Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:

– Господине, …… вие Бог ли сте?

– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.

Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.

Тя добре разбираше кой е Той и какво се случва.

Млада жена бе в един миризлив обор. Те се вглеждаше в лицето на бебето и си казваше:

– Това е моя син и моя Господ.

Не можеше да откъсне очи от Него.

Изведнъж си спомни думите на ангела:

– Неговото царство никога няма да свърши.

О, но Той съвсем не приличаше на цар. Викът Му макар и силен, все още бе безпомощен и пронизителен като плач на бебе.

Величие в средата на ежедневието

Святост в мръсотията от овча тор.

Божественост, навлизаше в света на пода на кошара, през утробата на девойка, в присъствието на дърводелец.

Така Бог се приближи до нас.

„Неговото царство никога няма да свърши.“

Бъди и ти част от него.

Мариан се чувстваше като разбит. Изминалата седмица беше пълен провал. Бе изгубил всякаква надежда нещата да се оправят.

Той седеше обхванал главата си с длани и си говореше:

– Господи, защо се случва всичко това с мен? Ето всяка неделя съм на църква.

Мариян чу тих нежен глас:

– Дал си ми само един ден от седмицата, а останалите?

– Поверил съм ти всичките си дела и работи, – упорстваше Мариан.

– Помисли какви са отношенията ни!

– Все пак отделям част от времето си за Теб, – започна да се оправдава Мариан.

– Защо не ми повериш мислите си?

– Давам ти товарите си ….

– Но не и тялото си.

– Добре, – Мариан бе притеснен, – ето и сега моля се и общувам с Теб. Споделям кризите си.

– А удоволствията, …. децата? Защо не ми ги дадеш?

– Поверил съм живота и здравето в ръцете си, – Мариан вече мънкаше.

– Но не и сърцето си.

– Боже, какво искаш да направя?

– Откажи се от условията си и претенциите си, и ми се отдай целият.

Мариан се разплака и извика:

– Нека бъде волята Ти.