При юдеизма, исляма и християнството, жените традиционно не могат да претендират за духовен сан, с изключение на тези, които ръководят женски манастири.
Въпреки всичко в края на 20 век в различни клонове на споменатите религии на жените е било позволено да бъдат ръкополагани.
Ако в ортодоксалния юдеизъм до сега не са се признавали правата на жената, то в реформирания юдеизъм такива права за тях има.
В Китай мюсюлманки могат да  стават имами в специални джамии, а западните страни, особено в Канада, са се появили жени имами, които проповядват дори и на мъже.
Ръкополагане на жени е разрешено в голяма част от протестанските общности, в англиканската могат да бъдат само дякониси, но наскоро бяха приети и като епископи. Православната и Католическата църква категорично отричат правото на жена да се въздигне в духовен сан.

На едно място построили църква. Една от характерните ѝ черти били цветните витражи на прозорците. Темата за картината на витражите била взета от химна „Около престола на Бога в небето, има хиляди деца.“
Поканили художник и той започнал работа. Когато завършил работата си, легнал и заспал. Сторило му се, че чува шум в работилницата. Там видял непознат с четка и бои в ръка, работещ над картината.
– Стой, – извикал художникът, – ще ми развалиш картината.
– Струва ми се, че вече си я развалил, –  отговорил непознатия.
– Как така? – попитал изумен художникът.
– Имаш толкова много бои, а си използвал само бялата, когато си рисувал децата. Кой ти каза, че на небето има само бели деца?
– Никой, – отговорил художника.
– Така си и мислех, – казал непознатия, – погледни! Ще направя няколко лица жълти, други кафяви, трети черни, а четвърти червени. Те всичките са там, защото откликнаха на моя зов.
– На твоя зов, – изненадал се художникът. – Но кой си ти?
Непознатият се усмихнал:
– Преди много време казах: „Оставете дечицата да дойдат при Мене, и не ги възпирайте, защото на такива е  небесното царството“. Аз и сега го казвам.
Тогава художникът разбрал, че пред него е Господ, но Той изведнъж станал невидим. Картината, на която били черните, жълтите, червените, кафявите и белите деца изглеждала още по-прекрасна.
На сутринта, след като се събудил, художникът отишъл в работилницата и започнал да рисува деца с различен цвят на кожата такива, каквито са по целия свят.
Членовете на комисията харесали много картината, а един от тях казал:
– Да! Това наистина е Божието семейство на небето.
Църквата е Божието семейство и в нея има място за всички народи по света. В нея няма бариери. Такива са създали само човеците, но Бог ги е разрушил.

Всичко се дължи на традицията. Едно вино става наистина добро едва когато пусне корени в историята на хората. Ако дядо ти е вдигал с него наздравици, когато се е родил баща ти, ако с него се е вдъхновявал Джото, докато е изписвал църквата в Скравена, ако преди три хиляди години е било донесено като жертвен дар от едно момиче….

Три хиляди години са много време.

Разбери, с това не искам да кажа, че сортовете лози трябва да са стари, имам предвид самото вино, неговата индивидуалност, която е пуснала корени в нас.

Хората и виното, са имали време да се опознаят, да свикнат едни с други. Това е стара дружба, която се предава по наследство, от страна на хората, и на виното също и от страна на винаря, и на пияча .

Това е прастара дружба. Ти не знаеш, но виното тук е правило големи услуги на града. Когато бил завладян от Венеция за първия път през 1202 г……

Венеция била тогава мярката за всичко и през тази година дожът на Венеция пристигнал в Триест с внушителната си армия. Той водел множество тежковъоръжени кръстоносци. Не знам дали триестците наистина са се зарадвали на гостите, но за всеки случай забили камбаните на църквите. Една делегация от духовници със запалени свещи и най-тържествените си одежди поздравила дожа от името на града.

Дожът се казвал Дандоло, изискано име. Хората разказват, че бил с впечатляваща осанка, висок мъж с буйни бели коси. Вървял напето, но трябвало някой да го води, стъпка по стъпка, тъй като бил сляп като къртица. И така той стоял там пред тежковъоръжените рицари, венецианските патриции и велможи, загърнат в най-фин плащ. И очаквал пълното покоряване на Триест. Опасна ситуация.

Епископът на Триест оповестил:

–  Гражданите на Триест се предават.

Дожът не реагирал. Епископът се заклел във вярност. Дожът не трепнал.

– Триест поема задължението, – продължил нататък епископът, – да бъде в услуга на венецианците подобно на другите градове на Истрия и обещава да се бори с пиратите на Ровиньо.

По онова време те са били истинска напаст за търговията на Венеция. Дожът Дандоло не помръднал и останал като камък. Какво можели да предложат още триестците? Епископът извисил глас:

– Всяка година петдесет бъчви с най-доброто вино ще има за двореца на дожа.

Всички очи се насочили към дожа.  В този миг,  през строгото му лице пробягнала усмивка и той дал знак, че договорът може да бъде запечатан върху хартия.

Разбираш ли! Като пиеш това вино, във вкуса му се усеща, че то може да извоюва усмивката на най-големия от всички дожове.

Имаше един алчен владика. По неговия епитрахил бяха закачени банкноти. Той имаше навика да бърка дълбоко в църковната хазна.
Един ден при сутрешната литургия, като размахваше тамяна на всички страни, епитрахилът така се влачеше подире му през цялата църква, че нямаше човек, който не беше забелязал подгъва с  парите.
Дори най-смирено вярващите трябваше да прикриват смеха си зад сплетените в молитва ръце.
Придружителите пък изскочиха навън и така се смяха, че чак снегът се разтопи под краката им.
Кой е виновен за цялата неразбория?

В турско време еснаф се е наричало сдружение на майстори от един на същ  или сродни занаяти, например като хлебари и симитчии. Членовете на еснафа се събирали всяка година на общо събрание, наричано с думата от италиански произход лонджа, на което избирали свой „първомайстор“, нещо като председател на еснафа, негов помощник и еснафски съвет от 3–4 членове. Първомайсторът ръководел заседанията на еснафския съвет и задължително участвувал в него при приемане на нови майстори, калфи и чираци.  Изпълнявал ролята на съдия в спорове между майстори от еснафа. Имал право да наказва. Например, да затваря дюкяна за няколко дни или да наложи глоби в полза на църквата. Той контролирал общата каса и т.н.
Провъзгласяването на нов майстор и член на еснафа ставало с одобрението на всички майстори, най-често на угощение, давал от калфата-кандидат.  Там първомайсторът му препасвал една занаятчийска престилка, знак на майсторството, а кандидатът внасял в касата на еснафа сума от около 400–500 гроша.
В Сливен, оживен икономически център, са се сдружавали и дребните търговци, продаващи еднородни стоки. Еснафите в града са били около петдесет, като най-богатите и най-влиятелните измежду тях били абаджийският, тюфекчийският ,т.е. на оръжепроизводителите, месарският, бакалският, кожарският и пр