Тази вечер Евгений беше много уморен и не излезе с приятелите си. Днес два часа сече дърва на баба си. Легна, но сънят му бягаше от очите и започна да се върти в кревата.
– Ако не ти се спи, лежи тихо, – каза баба му. сега искам да се помоля.
Евгений вдигна рамене:
– Моли се! Нима ти преча?
Но любопитството го бодна и той попита:
– А защо именно сега си решила да се молиш? По-рано не можа ли?
– Сега е Бъдни вечер, – каза строго баба му, – утре е Рождество Христово’
– Какво е това? – и за да не расърди баба си по-меко каза. – Нищо не съм чувал за това.
Бабата въздъхна и обясни:
– Рождество – това е денят, в който Христос се е родил, Божият Син, нашият Спасител.
– Какъв Спасител?
– Човешки, – бабата замълча малко и продължи. – Всички сме грешни пред Бога. Той остави Сина си да бъде разпнат на кръста, заради нашите грехове, така че хората да не страдат.
– А, да! – спомни си Евгений, – И после възкръснал. Тогава защо хората още страдат? Значи Той не може да ги спаси?
– Това се е случило много отдавна, – неохотно каза бабата. – От тогава колко много пъти сме съгрешавали…. И само Той Христос гледа за всички…. Молят се хората и Той им помага.
– Тогава иди се помоли в църквата, – предложи Евгений.
Бабата повече не му обърна внимание, застана на колене пред иконата и зашепна нещо неразбрано за младежа. От време на време се кръстеше и бавно се покланяше.
Евгений гледаше баба си и му стана мъчно за нея. До сега не бе му ставало така мъчно, нито за себе си, нито за хората.
Баба му престана да шепти, стана духна свща и си легна.
– Благодаря ти, Господи, – чу Евгений да казва баба му. – на сърцето ми стана по-леко…
Сънят не идваше и Евгений попита баба си:
– За какво се моли?
– Как за какво?- обади се баба му.
– Какво искаше от Бога? Трябва ли ти нещо?
– На мен нищо не ми трябва, аз съм стара. Не за себе си….
– А за кого? – нетърпеливо скокна Евгений.
– За вас, за майката на Лена, за комшийката ……знаеш ли колко много болка и мъка има у хората?
– А за нас, защо си се молила?
– Животът ви е безпътен, не е добър. Рядко ви виждам, а и не мога да ви разбера…..
– Как така безпътен?
Бабата загрижено каза:
– По-добре заспивай.
Но Евгений не можеше да заспи. Той лежеше със отворени очи.
– Бабо, а ти вярваш ли в Бога?
– Да, – каза тихо старата жена. – Вярвам, че Бог помага на хората да живеят по добре само, че на тях ума им не стига.
– Но как можеш да вярваш в Него, ако никога не си го виждала? Какъв е Той?
– Боже, прости на тази окаяна душа, – замълви бабата.
– Защо се сърдиш? – миролюбиво каза Евгений. – Интересно ми е. Ти вярваш в Бога, все някак си го представяш. Какво представлява Той?
– Какъв е Той все сам за себе си решава. За мен Бог е доброта, любов и помощ.
Двамата замълчаха. Младежът загледан в звездите, показващи през прозореца, започна да се усмихва. В сърцето му се зараждаше нещо толкова хубаво и добро…..
Тази нощ Христос не се роди в яслата, а в едно буйно младо сърце, което до сега не беше познало Бога…..

Тони беше от момчетата, които помагаха в църквата на свещеника, а когато нямаше служба, продаваше наркотици.

Той си имаше собствени правила, които спираха до следното ограничение: Да не продава наркотици в училище и двора на църквата.

Често си мислеше: „Зная,че Бог ме вижда, където и да се скрия. Ако продавам наротици в училище или в двора на църквата ще отида в ада“.

Така Тони тръгваше по улицата и си намираше клиенти. малките деца му даваха по два-три лева за една цигара с марихуана.

Съвестта изобщо не го изобличаваше, че върши нещо нередно.

Това беше преди пет години.

Сега Тони е на 17 години и за първи път е чист.

В миналото си е бил арестуван за притежание на наркотици и огнестрелно оръжие. В продължение на 9 месеца мина през индивидуално лечение, групова терапия и проверка за наркотици, но единствено Бог го освободи от зависимоста му към дрогата и лошия път, който бе хванал.

Той беше в църквата, но нямаше кой да му каже и упъти, за да не премине толкова зле юншеството му.

Много пъти виждаме младежи в църквата, но не знаем какво е тяхното състояние. Ако знаехме дали щяхме да им се притечем на помощ, за да се освободят от робството, в което са попаднали?

Свещеникът Бернард Кинфи, духовник от католическата църква продължава мисията си в Централноафриканската република, като помага на жертвите от въоръжените конфликти, независимо от техния статут или религия.
Когато терорът наближил малкото селце Босимптил, разположено в северозападната част на Централноафриканската република, живота на местния свещеник и доктор, 32 годишния Бернард Кинфи, коренно се е променил. Свещеникът, разтърсен от кървавите плодовете на междурелигиозния конфликт, тръгнал да спасява всеки човек, независимо от религиозната му принадлежност. На тази цел духовник служи в продължение на две години, като през последните няколко месеца е спасил стотици, ако не и хиляди мюсюлмани и християни.
Потокът от бежанци, нуждаещи се от помощта на Бернар, не спира нито за миг. Малкия храм и болница в Босимптил са станали единственото убежище на стотици километри наоколо. Тук намират подслон и необходимата медицинска и материална помощ десетки семейства. Много от които  Бернард лично превозват в относително безопасния Камерун.
Свещеникът често се налага под свистенето на куршимите, да извежда мирните жители от зоната на престрелките. Той не се бои открито да осъдии двете страни на конфликта. Веднъж закривайки с гърдите си 14 годишно момче, го е спасил от явна смърт.
Животът на Бернард не минава без ежедневните задължения свързани с погребването на жертвите на терористите. Знаейки, че той не оставя без дължимото прощаване нито един от убитите, терористите му казвали къде има натрупани мъртви тела.
За две години безкористна служба на хората Бернард е внушил в сърцата на радикалите суеверен страх. При появата си в черна дреха с кръст на гърба въоръжените до зъби бойци се успокоявали, а най-неподатливите командири започвали преговори.
– Мисля, че им харесва моята дреха, – шегува се свещеникът.
Трудът на този безкористен свещеник дълго време е останал неизвестен, докато сътрудници на Human Rights Watch не са „открили“ този невероятен човек в процеса на работата му.

Те дълго пиха чай и похапваха гевречета. Разговаряха за работите си и „за живота“. Преди да си кажат довиждане, Румен внезпно се обърна към Камен и го попита:

– Камене, ти нали си кръстен?

– Да. Защо питаш?

– Заведи ме утре на църква. Аз също искам да се кръстя.

Камен запремига изненадано. Той познаваше приятелят си много отдавна. Относно кръщението и Бога си бяха говорили не веднъж, но до сега Румен беше непреклонен. Той смяташе, че това не е за него.

– Какво те е осенило? Каква е тая благодат, дето те е споходила? – засмя се Камен.

Румен въздъхна и вдигна рамене:

– Прочетох някъде, че когато човек не е кръстен, Бог дори не предполага, че той съществува. И нищо не знае за делата му, нито за самия него. Та си помислих, че е по-добре да съм пред погледа му. Той знае и вижда. Нека Сам реши, кое е било повече – доброто или лошото…

– Интересен начин на мислене, – каза Камен. – Наистина, не можеш да се скриеш от Него. Неведоми са пътищата Господни.

След това дълго време си поговориха за Бог, за Неговата прошка и благодат.

Румен прие кръщение още на другия ден в една малка църква. Всичко мина скромно и тихо, в интимна обстановка, а обредът не отне много време.

Когато излязоха от храм, Румен изпита облекчение и голяма радост. Очакваше го нов живот, в който той нямаше да бъде същия, както до сега.

Слънцето щедро обливаше лицето му, като нежна милувка, на Този, който бе срещнал сина, който се бе изгубил, но сега, слава Богу, се намери…..

Поредното богослужение свърши и хората излязоха от църквата. Събираха се на групи, беседваха, търсеха помощ за проблемите си или се запознаваха с някой новодошъл.
Един мъж се приближи до свещеника, отговарящ за църквата и се оплака:
– Разбирате ли, в тази църква, никой не ми обръща внимание.
Свещеникът го погледна и каза:
– Извинявайте, бях се замислил за нещо…..Та какво искахте да кажете?