Богослужението бе свършило и хората започнаха да излизат от църквата.
Румен и Спас бързо си пробиха път в навалицата и се устремиха към близкия парк. Двамата седнаха на една пейка.
Спас бе съсредоточен и замислен, а приятелят му го даваше малко несериозно.
Двамата днес слушаха за Стефан, дяконът, който се молеше за враговете си: „Господи, не им считай тоя грях“.
Румен за първи път влизаше в църква. Той не искаше най-напред да отиде, когато Спас го покани, но накрая се реши, като си каза:
„Поне ще имам повод с какво да се шегувам, когато Спас ми заговори за неговия Бог“.
– Е, как ти се стори проповедта, – попита Спас.
– Забелязах нещо много интересно, – засмя се Румен.
– Така ли? – Спас недоверчиво изгледа приятеля си. – И какво бе то?
– Нали този как беше…., – размаха ръка Румен, искайки да си спомни името. – Стефан ли се казваше?
–Да, Стефан, – потвърди Спас.
– Та нали на него небето му се е отворило …., – продължи Румен.
– Е и? – попита с надежда Спас.
– Казвам ти за този отвор в небето, – започна сочейки нагоре с ръка Румен.
Двамата замълчаха известно време.
– Това отверстие, което се споменава, – възторжено възкликна Румен, – е потвърждение, че още преди да сме започнали да изучаваме космоса, вече е съществувал проблема с озоновия слой.
Спас тежко въздъхна и махна с ръка, като си помисли:
„Само това ли? За какво го доведох тогава на църква?“
