Денят бе слънчев и много хора бяха излезли навън. Разхождаха се улиците, усмихваха се и се веселяха.
Дида и Стойо не останаха назад и тръгнаха да се видят с приятели и познати.
Когато наближиха църквата забелязаха, че пред нея се бе свил върху коленете си човек облечен в дрипи. Той бе протегнал отворената си длан, очаквайки някой от минаващите да се смили над него и пусне някоя монета.
– Този пак е тук, – измърмори недоволно Стойо.
– Беден е човекът, – въздъхна Дида съчувствено, – няма достатъчно, за да преживява.
– Знаем ги тия, – скръцна със зъби Стойо. – Да му дадат поне една метла да събере опадалите листа пред църквата. Така поне ще си заслужи хляба.
– Не виждаш ли, че едва се движи, – възпротиви се Дида.
В това време край просяка мина изпъчил напред шкембе господин, който го срита и му кресна:
– Махай се от тук, мършо“ такава! Не мърси Господния храм.
Просякът погледна след отминаващият наперен мъж и каза:
– Бъдете щастлив, господине!
Дида прехапа устни, а Стойо озадачен попита:
– Нима е толкова смирен?
Просякът бе дочул думите на Стойо, за това се обърна към него и му каза:
– Не, господине, но ако този човек беше щастлив нямаше да ме ритне.
Нека бъдем състрадателни дори и към тези, които неприятелски са настроени към нас, защото те не са щастливи ….
