Архив за етикет: църква

Най-голямото съкровище

На Румен предстоеше среща с бившите му съученици от гимназията.

Щяха да се съберат в дома на Никола, който се намираше на брега на морето. В него можеха да съберат над сто човека.

Когато Румен видя огромното здание с прекрасна архитектура, се почувства малък и нищожен.

Той бе пастирувал в малки селски църкви и знаеше, че не трябва да завижда на богатството на своя съученик и въпреки това си каза:

– Колко щеше да е различен живота ми, ако бях станал бизнесмен.

В същия миг се засрами от думите си и добави:

– Глупаво е да изпитвам завист. Инвестирах живота си в служение на Бога, а резултатите ще са явни във вечността.

Румен се усмихна. Лицето му доби миролюбиво изражение. Той знаеше, че от Божието царство няма по-голямо съкровище.

Всичко в този свят бледнее по стойност пред това, което имаме, като следваме Господа.

Ако оставим живота си в Божите ръце, ние ще принесем вечен плод.

Нека всеки ден за нас да бъде празник, заради съкровището, което сме намерили в Господа.

Заобиколното решение

Радко бе израснал в църквата и бе християнин, но ….

Един ден осъзна:

– Не искам да ме преследват в този живот заради вярата ми. Какво да правя?

Тази „главоблъсканица“ истински го изтормози.

Накрая откри хитро заобиколно решение:

– На никого няма да казвам за вярата си. Така никой няма да разбере, че съм християнин. Няма да се сблъсквам с каквито и да са изпитания и премеждия.

Той плесна с ръце, даже подскочи:

– Това е идеален план – и се завъртя радостно на място си.

Радко работеше в компания за графичен дизайн. Никой от тези, които работеха там, не бих се отнесли добре към някой, който следва Исус. Да не говорим за прошка и благодат.

– Ще имитирам поведението им, маниера и езика им, – реши Радко. – Така ще избегна всякакво малтретиране за Исус. Те са глупаци. Заслужава ли си да им се навирам в очите.

Когато го питаха дали е гледал поредната серия на някакъв нашумял сериен филм, той отвръщаше:

– О, това е класика! Обичам да гледам такива голотии …

За сега поне нямаше морален проблем поради някаква си вяра.

Това за него бе:

– Напълно откачено – и като добавка, за да е „по-категоричен“, прибавяше някоя люта ругатня.

Един ден колега в компанията забеляза, че на масата на Радко до компютъра има Библия.

– Какво е това? Да не си станал християнин?

Радко веднага се оправда:

– А, това ли? За майка ми е, тя е възрастна и обича този вид неща.

Колегата му вдигна рамене и се усмихна присмехулно:

– Внимавай, – каза му той – и си опичай акъла. Може и теб да подведе.

– Тя си дрънка, ама кой я слуша, – весело подхвърли Радко.

А когато колегата му излезе от стаята, Радко въздъхна тежко:

– Трудно е да си християнин в този свят!

Безусловно предаване

Мариан се чувстваше като разбит. Изминалата седмица беше пълен провал. Бе изгубил всякаква надежда нещата да се оправят.

Той седеше обхванал главата си с длани и си говореше:

– Господи, защо се случва всичко това с мен? Ето всяка неделя съм на църква.

Мариян чу тих нежен глас:

– Дал си ми само един ден от седмицата, а останалите?

– Поверил съм ти всичките си дела и работи, – упорстваше Мариан.

– Помисли какви са отношенията ни!

– Все пак отделям част от времето си за Теб, – започна да се оправдава Мариан.

– Защо не ми повериш мислите си?

– Давам ти товарите си ….

– Но не и тялото си.

– Добре, – Мариан бе притеснен, – ето и сега моля се и общувам с Теб. Споделям кризите си.

– А удоволствията, …. децата? Защо не ми ги дадеш?

– Поверил съм живота и здравето в ръцете си, – Мариан вече мънкаше.

– Но не и сърцето си.

– Боже, какво искаш да направя?

– Откажи се от условията си и претенциите си, и ми се отдай целият.

Мариан се разплака и извика:

– Нека бъде волята Ти.

Когато отново ти се иска да пиеш

Владо прекаляваше с алкохола и той осъзнаваше това, но не правеше нищо по въпроса.

Един ден забрави детето си на автогарата. Последваха скандали в семейството. Жена му крещеше като полудяла:

– Край! Развод …

И двамата се разделиха. Жена му отведе сина му и той остана сам.

Животът на Владо тръгна надолу. Той продължаваше да пие и не знаеше къде е. Така загуби работата си. Изхвърлиха го на улицата.

Един ден минаваше край църквата и реши да влезе.

Там го срещна свещеника, на които той разказа следното:

– Не мога да се откажа от пиенето. Уж малко пия и всеки път си казвам, че ще е само една чаша, но после се увличам и нищо не помня. Жена ми ме напусна. Загубих работата си. В безизходица съм. Какво да правя?

Свещеникът погледна отчаяният мъж и каза:

– Няма да ти давам специални молитви и правила, защото много скоро ще ги забравиш, но ще те помоля, когато поискаш да пиеш да се запиташ: „Защо го правя?“ И се моли на Бог. Ако прекараш деня трезвен, благодари на Господа за това.

Владо сви рамене. Той бе опитвал какво ли не до сега и не му бе помогнало, затова реши да опита и това.

На другия ден приятели го повикаха да се подкрепят с някоя и друга бутилка.

Вместо да се съгласи по навик, Владо се запита:

– Защо трябва да отивам с тях? – и започна да се моли.

Изведнъж като на кинолента минаха всичките последствия, които бе преживял след всяко напиване. Душата му буквално се преобърна и той отказа на приятелите си.

Вечерта благодари на Бога:

– Славя те, Господи, защото днес останах трезвен.

Изведнъж изпита голяма радост в сърцето си, а очите му се напълниха със сълзи.

След това, когато го викаха да пийнат, той прилагаше същата процедура.

Минаха години и Владо спря да пие.

Събра се със жена си и детето си. Започна свой бизнес. Построи си къща. Сега ходи редовно на църква и помага в на свещеника с каквото може.

А всяка вечер благодари на Бога, за новия живот, който Той му е дал.

Към кого е предаността ти

Ченко обичаше да се занимава с фотография. Това бе любимото му хоби.

В църквата правеха преустройство и бяха нужни доста средства. Ченко даде от сърце определена сума, но усещаше, че има нещо повече, което се иска от него.

Един ден Бог му говори:

– Дай снимачното си оборудване за строителния фонд.

Ченко се натъжи, но реши:

– Не мога да избегна правилния избор. Ако се подчиня това ще ме доведе до благословение.

И той продаде цялото си фотографско оборудване, а парите внесе в строителния фонд.

Много хора в църквата също жертваха лични притежания и много скъпи за тях вещи. Накрая, когато преброиха сумата, тя се оказа напълно достатъчна за строителното преустройството, което бяха предприели.

Няколко месеца един мъж позвъни на Ченковата врата. Той носеше две големи чанти.

– Вие ли сте Ченко Димитров? – попита мъжът.

– Да, аз съм.

– Това е за вас.

Мъжът остави чантите и си тръгна.

Ченко погледна да види какво има в чантите. В тях той веднага разпозна своето фотографско оборудване.

Бог му бе върнал всичко.

Много пъти Той ни тества, за да види, към кого е истинската ни преданост. Дали е в „нещата” или в Него?