Архив за етикет: християнин

Вътрешната слепота

Всички смятаха Петър Незнакомов за християнин, но за дядо Петко си бе чисто и просто интелектуалец.

Питаха веднъж стареца:

– Как така интелектуалец?

А той отговори:

– Той изследва духовните хора и неща отвън, но нищо не достига до него.

– Е, и това е възможно, – съгласи се Станой.

Нако веднага се намеси:

– Как разбираш, че до него не достига нищо. Нали всеки ден чете Библията?

– Може и да я чете, но това върши по задължение …..

– Петър цитира части от Новия завет и знае доста псалми наизуст, това не е ли достатъчно? – попита Лозан.

– Възможно е да знае дори доктрината за оправдание чрез вяра и пак да бъде духовно сляп, – клатеше глава дядо Петко.

Мъжете край него вдигаха рамене в недоумение.

– Не тялото на истината просветлява, а Духът на истината е този, който прави това, – поясни старецът. – Ако сте готови да се покорите на Господ Исус, Той ще освети духа ви. Истината, която сте познали интелектуално, ще стане духовно позната.

– И как ще се разбере това?

– Силата Му ще започне да тече нагоре и навън и ще откриете, че човекът се е променил, – наблегна дядо Петко.

– Променил, ….. външно изглежда същия, – мърмореше под носа си Зарко.

– Когато човек престане да се доверява на собствените си способности, гледайки на тях като доказателство за спасение, а уповава на Божия Дух, той е просветен вътрешно, – каза стареца и млъкна.

Мъжете наведоха глави.

По плодовете им ще ги познаете

Панайот се считаше за християнин. Спазваше особени правила и традиции.

За разлика от него Стефан не ходеше на църква и не се интересуваше от религиозни практики.

Това не пречеше двамата да бъдат приятели и да се уважават.

Един ден Стефан се обърна към приятеля си и заяви твърдо:

– Панайоте, ти си агностик.

– Какво искаш да кажеш? – попита ужасен Панайот.

– Просто гледам какво правиш.

– И?

– Изглежда не отделяш време да правиш това, които другите християни правят, но в замяна на това извършваш други, които те никога не биха направили. Мисля, че не си сигурен в какво точно вярваш.

– Така ли? – Панайот бе като зашеметен.

– Виж, – усмихна се Стефан, – аз не мога да надникна в твоето сърце, но действията ти те издават.

Панайот се замисли сериозно. След като се раздели със Стефан той вървеше душевно смачкан към дома си.

Не бе му лесно. Той се сблъска със сериозно „доказателство“ за своето неверие.

Едно бе сигурно, заключенията на Стефан бяха достатъчни да върнат Панайот към Господа.

Внимавайте, когато казвате, че сте християнин. Начина ви на живот, ще бъде най-доброто доказателство за това.

Не го направих аз

В селото Никола го знаеха като християнин. Той редовно посещаваше църквата в неделя. Даваше милостиня. От него никой не очакваше нищо лошо.

В една тъмна безлунна нощ хванаха Никола да краде. Повечето не повярваха, че той може да направи такова нещо.

– Това е някаква грешка.

– Той е толкова добър човек.

– Всеки от нас би откраднал, но той не.

– И той е човек, възможно е да среши.

Никола бе арестуван и изправен пред съдията. Горкият не смееше да повдигне очи и да погледне съселяните си.

Когато дадоха думата на Никола, той наведе глава и почти плачевно изрече:

– Простете ми! Сбърках, но това не съм го направил аз, а моята грешна плът.

Всичко друго да, но това избягване на отговорност, разгневи съдията. Той бе склонен да му прости, но когато чу кой е истинският „виновник“, направо закипя от възмущение.

Всички бяха впери поглед в съдията и очакваха присъдата му. Усетиха недоволството му, но си казаха:

– Все пак той решава изхода на случилото се. Винаги е бил справедлив и точен.

Съдията погледна Никола, леко се усмихна и каза:

– Разбира се, аз ви прощавам, но вашето грешно тяло ще полежи в затвора.

Радост от дисциплината

Габи бе майка на четири малки деца. Тя бе чула ясно от амвона:

– Всеки християнин е призван да има лична връзка със Бога.

Тя бе усещала неговото присъствие, жадуваше да го познава повече, но си казваше:

– Как бих могла да намеря време и сили да опозная Бога? Всичкото ми време е заангажирано с децата и дома.

Но желанието ѝ бе толкова голямо, че тя си устрои кътче в малкия килер под стълбите.

Сложи там малък плот, който подпря с пънчета от двора. Прибави и един стар стол, който вече не използваха. До този момент той събираше само прах на тавана.

На плота постави Библията си, учебни помагала, листове за писане и химикалка.

Вечерта нави часовника за четири часа и си легна.

Когато алармата възвести, че е време за ставане, Габи нямаше никакво желание дори да отвори очи, но си каза:

– Поставила съм си цел. Няма да се откажа толкова лесно.

Трудно бе, но се измъкна изпод топлата завивка. Тъмния и мрачен килер изобщо не поощри усилията ѝ, но тя бе взела решение и няма да отстъпи.

Очите ѝ едва гледаха, не можеха да се фокусират върху текста, който искаше да прочете.

Като начало започна да пее. Това малко я поразсъни. След това взе Библията и започна да чете на глас. Поне бе будна.

Няколко сутрини повтори процедурата. Така започна упорита борба с натрапчивата мисъл:

„Няма смисъл. Не мога да успея. Имам желание, но ….“

– Господи, – извика Габи, – помогни ми, да Те опозная още по-добре. Сама не мога да се справя. Нужен си ми повече от всякога.

Измина месец и Габи усети радостта от дисциплината, която си бе наложила.

Тя вече спонтанно разчиташе на Божия Дух, който ѝ разкриваше мислите и намеренията на Отец. Писанията за младата майка оживяха. В молитвите си стоеше дръзновено пред Бога и получаваше попросеното.

Плевелите

imagesВладо бе добър градинар. Той обичаше много цветята и полагаше големи грижи за тях. Затова в градината му няма да видиш нито един омърлушен или увехнал цвят. Красота и невероятен аромат присъстват сред цветята му постоянно.

Един ден Данчо, един от най-добрите му приятели, го попита:

– На какво повече би се ядосал: на плевелите в нивата или на вредното растение в лехите на любимите ти цветя?

– Очевидно, бих гледал накриво неканеният гост в лехата, защото той задушава цветята и унищожава делото на ръцете ми, – бързо отговори Владо.

– По същият начин, но много повече Бог ненавижда греха в живота на християнина, – поклати глава Данчо.

– Разбирам Го напълно, та нали ние сме Неговото лозе, – добави Владо. – Той ни е помогнал да се отърсим от всичко лошо и ни е дал възможност и средства да се стремим към добро.

– Най-прекрасното от всичко това е, – щастлива усмивка заля лицето на Данчо, – че Господ ни обича с вечна любов и ни смята за праведни поради вярата ни в Христос и Неговото дело на кръста.

– Не ми се иска, – тихо каза Владо, – плевелите, появили се в резултат от греха в живота ми, да задушават Неговото славно присъствие и сила.

– За това по-добре е, всеки ден да Го питаме какво трябва да отстраним от битието си, за да остане у нас това, което е чисто, свято и праведно.