Валеше изобилно. Баща и син бяха седнали един друг и разговаряха. Димо обичаше тези моменти, защото научаваше нещо ново.

Бащата попита:

– Замислял ли се как се появяват цветята, подправките, житото, от което правим хляб?

– Честно казано, приемаме ги като даденост и лично аз не съм се замислял как са се появили, – призна Димо.

– Всички те започват от едно невзрачно, миниатюрно, незабележимо и лесно да бъде подминато семенце, – усмихна се бащата. – Зрънцето не привлича внимание, но когато го сложим в почвата и го полеем с вода, то пуска коренче, после слабичко стъбълце, което се превръща в цвете, храст, дърво.

– Защо ми разказваш всичко това? – повдигна вежди Димо.

– Никога не бихме предполагали, – поклати глава бащата, – че има толкова много потенциал в семенцето, обаче Бог е скрил огромна сила и мощ в него. С помощта на едно семенце можем да нахраним някого, да направим света по-красив, да направим сянка или да разместим почвените слоеве с мощните корени на младите растения.

– Така е, – потвърди Димо. – И аз понякога съм се чудил за този процес, засяваш малко зрънце, а израства голямо растение.

Бащата потупа сина си по рамото и добави:

– Така нашата вяра, колкото и малка, и невзрачна да ни изглежда, има силата да мести планини, да прогонва страхове, да стопля сърца. Бог е Твореца на мъничките, но много мощни неща.

Едно от любимите ястия на Тодор бе мариновано пиле на грил.

Един ден реши:

– Трябва да видя как го правят. Искам да разбера коя е причината да бъде толкова вкусно.

И ето какво откри:

– Когато мариновате храна, обикновено протеинова, като пилето например, трябва да се залее с някаква кисела течност – оцет или лимонов сок. Киселата течност разгражда външните слоеве на месото, така че ароматните подправки да проникнат по-дълбоко.

Тодор забеляза, че мариноването отнема време. Не може просто да сложите пилето в маринатата за няколко минути и да очаквате да запази маринования вкус.

Трябва да се даде възможност на процеса на мариноване, да подейства.

Молитвата е християнската марината. Молитвата с Библията ни помага да стоим в Божията истина.

За определен период от време, молитвата пробива нашите вътрешни бариери и „овкусява“ това отвън, което сме способни да постигнем самостоятелно.

Един ден Тодор сподели с баща си:

– Не усещам Бог да ме чува и да ми отговаря.

– Сниши се малко, – посъветва го баща му. – Бог говори всеки ден, даже по няколко пъти на ден.

– Как да се сниша? – попита Тодор.

– Това означава да очакваш Бог да ти говори. Да се оглеждаш за малките неща, чрез които Той прави това. Нямаш нужда от горящ храст, за да се срещнеш с Бога. Понякога дори една „случайна“ песен по радиото може да постигне същия ефект.

Мартина бе притеснена. Тя бе взела малката си дъщеря Катя от детската градина и бързаше да се прибере у дома.

Имаше належаща среща след половин час, а до тогава толкова много неща трябваше да свърши в къщи.

Внезапно Катя спря. Детето хипнотизирано наблюдаваше една мравка, изпълзяла от пукнатината на тротоара.

– Мамо, виж, – извика Катя, сочейки с ръка насекомото.

В този момент Мартина бе разпъната между собственото си чувство за неотложност и учудването на детето си.

Ето това е да си възрастен.

Децата преживяват света по различен от нас начин.

Ние възрастните не забелязваме по-голямата част от това, което ни заобикаля, а децата с новите си свежи умове и почти никакъв опит обръщат внимание на всичко.

Нашите наследници откриват пукнатините по тротоарите, впечатляват се от различните дървета и храсти, изследват полета на гълъба с възторг, в облаците на небето виждат чудни картини, броят ивиците на вратовръзките и какво ли още не.

Това, което за нас е фон, за малките палавници е център предизвикващ почуда.

Да си дете означава да питаш, да се чудиш и да се удивляваш. Малките ни учат как да виждаме всичко така, сякаш е за първи път.

Възможно ли е да се отърсим от зрелостта и да се върнем обратно в детството?

Прекарваме толкова голяма част от живота си в бързане, бягане, преминаване от една отговорност към друга.

Трябва да отделим време, за да забележим света около нас. Нека задаваме въпроси, да изказваме предположения и да бъдем отворени за нови преживявания.

Дори в този напрегнат свят, ние като възрастни все още имаме достъп до чудото на детството.

Намалете темпото. Да си спомним миналото и да изживеем настоящето със свежи очи и отворено сърце, а това ще ни приближи към Бога.

Михаил забеляза малък стрък, който бе напъпил близо до градинския маркуч.

– Голяма работа, – каза си той. – То е напълно безобидно за двора ни.

Мина време и малкото растение се превърна в храст и започна да превзема градината. Част от стеблата му дори поникнаха на пътеката.

Съкрушен Михаил се обърна към съпругата си:

– Виж, съвсем не съм очаквал, че едно безобидно малко растение, може да има такова разрушително действие. Би ли ми помогнала да изкореним тази напаст, за да спасим градината си?

Тя веднага се съгласи, защото още от началото го бе предупредила:

– Внимавай с малките неща! Само на вид изглеждат безобидни.

И двамата се заеха с освобождаването на градината си.

Когато игнорираме или отричаме присъствието на грях в живота си, той може нежелателно да израсне и да помрачи личното ни пространство.

Като Божи деца сме екипирани и е желателно да се изправим срещу прегрешението си.

Ако Бог разкрие греха ни, можем да го отречем или да отклоним отговорността си, но резултата ще бъде плачевен и много по-трудно изкореним.

Нужно е да изповядаме и да се покаем за беззаконието си. Тогава Бог ще го отстрани, защото то вреди на взаимоотношенията ни с Господа и другите хора.

Банко бе добър градинар. Всяко стръкче в градината му усещаше неговото присъствие и му се радваше.

Той пееше, когато работеше и всяко омърлушено растение надигаше глава и се преборваше с вредителите, които го бяха нападнали.

Банко плевеше и поливаше. Радваше се на всеки стрък пробил земята. Окриляше го с нежност. Той укрепваше и растеше нагоре.

Един ден добрият градинар забеляза, че един трънлив храст е започнал да линее.

Много от клонките му бяха увиснали, а по тях листата бяха загубили зеления си цвят. Тя бяха станали не кафеникави, а направо черни. Докоснеш ли ги, веднага се разпадаха.

Банко се приближи към храста и започна да му говори:

– Приятелю, от какво си се уплашил? Не трябва да се страхуваш от нищо. Твоите клонки не се нуждаят от нищо. Нима силната ми любов към теб, не е достатъчна за твоята защита.

И трънливия храст го послуша. От благодарност той даде семена, от които израснаха храсти без тръни.

Веднъж попитаха Банко:
– Как успяваш да съживяваш и променяш растенията в твоята градина?

– С любов, – простичко отговори той.