За всекиго по нещо

Андро пропусна службата в църквата тази сутрин. За това реши да излезе и да се нахрани.

Влезе в един ресторант и докато поглъщаше предложената му храна, съдеше хората около себе си.

– Не мога да повярвам, това място е пълно, когато е време за църква, – каза си Андро. – Явно много са объркани приоритетите на тези хората.

Поклати глава и недоволно продължи монолога си:

– Колко много хора не влизат в Божия дом. Не се учудвам, че светът е тръгнала към погибел.

Андро бе решил да отиде на църква тази сутрин, но си плати да гледа двубоя между двама известни боксьора, а той бе много късно през нощта.

Предупредиха го предварително:

– Плати за двубоя и ще трябва да останеш буден до късно.

Андро довърши бирата в хладилника и тъй като до началото на срещата оставаха още час и половина, премина на уиски.

И така по изключение пропусна службата в църквата и я замени с обилна храна в ресторанта.

На близката маса седяха махмурлии в спортни дрехи. Очевидно те изобщо нямаха намерение да ходят на църква.

– Колко е тъжно да пропиляваш живота си по този начин, – осъди ги Андро. – Те едва ли знаят, че наближава Денят Господен.

Погледа му попадна на няколко семейства с малки деца и недоволно измърмори:

– Какъв път ли ще поемат тези деца, щом ги отглеждат далеч от църквата? Радвам се, че родителите ми ме възпитаха правилно.

Андро се оглеждаше нервно и осъждението му към хората в ресторанта растеше и се уголемяваше.

– Те не знаят нищо за Господа, а аз какво правя тук по това време? – попита се Андро.

Хвана се за главата и едва не изрева.

Накрая той окончателно реши:

– Ще отида на вечерната служба.

Поразхлади се и хората дори следобедите се разшаваха навън. Къде валя, къде отмина, но поне не бе горещо. Полъхваше ветрец, а това бе удобно за разговори.

Пред старата кръчма на селото се бяха събрали няколко мъже и бурно разговаряха.

– Чуйте още през 1930 г. икономиста Джон Кейнс предлага в рамките на сто години технологичният и икономически напредък да доведе хората до точка, в която ще работим само три часа на ден и петнадесет часа седмично, – подчерта гордо Камен, винаги осведомен и според другите най- много знаещ.

– Какво ще правим с цялото си свободно време? – попита Стойко.

– Така е озаглавил и есето си този икономист тогава, – поясни Камен.

– Като гледам, изминали са повече деветдесет години от писанията на този икономист, но технологиите, вместо да създаде повече свободно време, ни направи по-заети от всякога, – не остана назад и Драго.

– Вярно е, дните ни са препълнени, – бързо смутолеви Първан.

– И то не с ежедневни задачи като пътуване и приготвяне на храна, защото те отнемат много по-малко време, – допълни Драго.

– Все пак живота ни е много забързан, – изказа се и мълчаливеца Марин.

– Освен това, погледни хората, особено младите, върви забол поглед в телефона си. Седнат да ядат, погледа им пак в него. Разговарят от време на време, ако това изобщо може да се нарече общение, – поклати недоволно глава бай Лазар.

– Ох, накъде се е забързал този свят?! – изохка чичо Сава.

Угаждайки си на капризите, не осъзнаваме дали това което искаме е в наша полза или вреда.

Скоро щеше да има празник в селото. Хората с нетърпение го очакваха. Приготвиха си изобилие от храна и питиета.

Замечтаха се:

– Колко много радост ни очаква занапред.

– Ще се разходим по мегдана.

– Предстои ни да посетим този или онзи.

– Скъпи гости ще ни посетят.

Празникът дойде, но времето се развали. Хората останаха по домовете си.

Кой ще иска да се разкарва под дъжда и да гази кал?!

Започнаха да се оплакват едни на други:

– Няма почивка за нас. Орем сеем и жънем, все работа ни чака.

– Една седмица имаме да се позабавляваме в годината, то пък дъжд и кал се случи.

Мърморят хората и недоволно клатят глава.

Най-старият от тях се надигна и ги смъмри:

– Неблагодарни сме. Не знаем какво искаме. Жегата изгори хляба по нивите, а те реват, че не могли да празнуват.

Хубаво си беше селото. Ливадите му бяха изпъстрени с цветя. Гората му бе гъста. Езерото пълно с риба. А в малката река течеше бистра вода. За това на дядо Иван често му гостуваха внуците.

Имаше си болка старецът. Момчето, което бяха кръстили на него бе разглезено и правеше много пакости и поразии.

– Какво да се прави? – въздишаше тежко дядо Иван. – Така го възпитават в града. Е, може да му дойде някой ден ума в главата. Дано да е по-скоро.

Иван растеше. Вършеше лудориите си, но един ден осъзна, че не всичко е наред в живота му.

Веднъж, когато гостуваше на дядо си Иван сподели:

– Дядо опитвам се да мисля за добро, но не става. Постоянно в главата ми се въртят лоши мисли и нищо не мога да направя с това.

Старецът потупа внука си по рамото и му предложи:

– Хайде да слезем в мазето.

– Какво ще правим там?

– Там ще получиш отговора на проблема си.

Двамата слязоха в мазето

Там на рафтове бяха подредени в буркани кисели краставички, зеле, домати. Имаше различни сладка от горски плодове, сушени гъби, картофи, моркови. Добър и грижовен стопанин бе дядо Иван.

– О, колко много вкусотии има тук, – възкликна внукът.

– Та, Иване, – започна старецът, – не можеш да вземеш нещо развалено или негодно за храна и от него да направиш вкусотия. Тук всичко е донесено с разумна цел, да се използва ползотворно. Така и мислите ни, каквото вложиш в главата си, това и ще извадиш, за да го споделиш с хората.

Иван се учуди от мъдростта на дядо си. Почеса се по главата и добави:

– Дядо, ще се постарая да събирам само добри и полезни мисли в главата си. Та като дойде време да ги споделям с другите, да не се срамувам.

Зарадва се старецът на думите и се усмихна на внука си.

На Станислав му се искаше да стартира в закусвалнята си нещо ново и необикновено.

Изведнъж му дойде гениална идея:

– Ще предизвикам хората да вършат добро. Нека у тях се зароди желание да помагат на другите.

Станислав си избра храна, която му харесваше. След това отиде до една жена и ѝ предложи:

– Тази храна е за един човек, когото не познавате. Бихте ли я заплатили вместо него?

Жената се оказа състрадателна и се съгласи веднага, без колебание, да помогне на непознатия:

– Разбира се.

Тя не знаеше, че участва в експеримент и не подозираше какво я очаква.

– Вие можете да изберете каквато храна си харесате, – каза Станислав. – Аз съм собственик на тази закусвалня и реших да провокирам някои от хората, които идват тук. Ничия храна няма да плащате.

Жената се разплака. Станислав я погледна учудено:

– Обидих ли ви? – попита той.

– Не, – каза жената, – Преминавам през много труден период в живота си. При това неблагоприятно време за мен съм принудена да броя всяка стотинка, която ми остава.

– Но вие се съгласихте да платите обяда на непознат, – Станислав се смая.

– Съгласих се, защото знам, какво е да си гладен – и жената се усмихна.