Реджеп Мустафа работеше като мюсюлмански мисионер в Индия. Той беше ревностен разпространител на исляма. Владееше няколко езика. Бе начетен и образован. Той бе търпелив и умееше да изслушва другите. Благодарение на тези си качества имаше голям успех сред хората.

Веднъж срещна млад неутвърден християнин, когото убеди да приеме исляма. Младежът донесе Библията си, за да я изгорят, но Реджеп не я унищожи веднага. Той пожела да се порови малко в нея.

За тази Книга какво ли не бе чувал, дори че и за Мохамед пише вътре. Когато започна да я чете интереса му се разпали към нея.

За да не разбере жена му с какво се е захванал, той се затваряше в стаичката си и там прелистваше страница след страница, а след това грижливо скриваше Библията от своята съпруга.

Колкото повече четеше, толкова повече се разпалваше жаждата му за истината. Това, което прочете в тази необикновенна Книга силно го разтърси. Отвориха очите му.

– До сега не съм и предполагал, че толкова време съм лъгал не само себе си, но и хората, – каза си Реджеп.- Не в Корана, а в Библията е написана истината. Исус е истинският Бог. На Него искам да се покланям и за Него искам да привличам души за спасение.

Копнежът на ислямският мисионер бе да стане християнин. Младият ратник на Мохамед бе победен от истината и сърцето му закопня да се срещне с други християни.

Но преди това той реши да сподели със съпругата си това, което е станало с него.

– Искам да ти съобщя нещо много важно, – каза той на жена си. – Аз се промених. Станах християнин. Ще ме напуснеш ли за това?

Тя го прегърна и си призна:

– Мили съпруже, когато отсъстваше, аз отивах в твоята стая, вземах книгата, която толкова старателно бе скрил и четях. Това, което узнавах от нея, като че ли ме събуди от дълбок сън и аз станах християнка.

За младото семейство започна нов живот под закрилата на Бога.

Каква радост! Пълна и окончателна победа.

Масовото производство на изкуствена кръв може да спаси живота на хора с редки групи. Скоро тази идея може да се превърне в реалност.

Днес лекарите са в състояние да произвеждат червени кръвни клетки в лабораторни условия, но тяхното масово производство все още е само мечта.

Британски учени изглежда са намерили решение, те са разработили техника, която може да произвежда надеждно неограничен брой червени кръвни клетки. Нужно е да се създадат „безсмъртни“ червените кръвни клетки, които могат да се отглеждат в големи количества.

Най-големият проблем е привеждането на технологията за промишлено производство.

Учените са създали няколко литра кръв в лаборатория, но има голяма разлика между това количество и огромния обем, необходими за да се обслужи най-малко една болница.

Въпреки че Национална здравна служба във Великобритания планира да проведе пробни тестове за производство на изкуствена кръв още през тази година, новият метод няма да бъдат използвани в близко бъдеще.

Масовото производство, има вероятност да се фокусира върху хората с рядък вид кръв, които не винаги могат да разчитат на донорство.

Две момичета се връщаха от пазар. Соня бе на девет години, а Катя на 16. Освен тежките торби, двете сестри държаха мобилните си телефони, в които от време на време хвърляха по един поглед.

На един от завоите момичетата отстъпиха на компания от осем човека. Всичките бяха възрастни мъже, облечени в мръсни гащеризони. Изглежда се връщаха от работа.

Един от тях хвана Соня за качулката.

– Ей, малката, давай телефона си!

За да подкрепи заплахата си, мъжът започна да извива ръката на момичето.

Катя се опита да защити сестра си, като удари нападателя с чантата си. Тогава останалите мъже започнаха да я заплашват.

– Не си ли позволяваш много, момиченце…

– Ако те хвана с тези два пръста щете смачкам като бълха.

– Помощ!- извика Катя.

Никой от минаващите там не се спря изобщо, за да окаже помощ на момичетата.. Виждайки опасната компания, хората бързаха да се отдалечат, колкото може по-далече и по-скоро от това място.

Двете момичета много се изплашиха. Катя крещеше и плачеше, но хората бързо отминаваха, сякаш не ги виждаха.

Изведнъж от близката строителна площадка се появиха няколко кучета, които със лай се хвърлиха към мъжете. Оградиха мъжете и момичетата и започнаха да лаят заплашително към мъжете.

Един от нападателите удари кучето, което бе до него, но то го ухапа, а останалите още по-настървено продължиха да лаят срещу мъжете.

Престъпниците започнаха да нервничат. Силният лай привлече вниманието и наблизо спря маршрутка.

Тогава нападателите съобразиха, че става напечено. Хвърлиха телефоните на момичетата и чантата на Катя, а след това се впуснаха в бяг кой, на където види.

Двете сестри бяха силно стресирани. На врата на Соня имаше ярка следа от качулката ѝ, за която я бяха дърпали силно.

Соня и Катя, въпреки премеждието, не забравиха своите спасители. Купиха пирожки, мляко с хляб и нагостиха четириногите си приятели.

– Много съм благодарна на тези кучета, – усмихна се след толкова тревоги Катя.

– Како, защо минаващите не ни помогнаха? Нали видяха, че ни нападнаха? – недоумяваше Соня.

– Може би защото животните са по-човечни, отколкото самите хора, – тъжно се усмихна Катя.

Един мъдрец гледал със съжаление тези, който полагали много усилия, за да задоволят своите материални нужди:

– Аз ям, за да живея. А някои хора живеят, за да ядат.

Веднъж, когато мъдрецът се разхождал по пазара възкликнал:

– Без колко много вещи в света, може да мине един човек. Хората купуват скъпи неща от пазара, с които си доставя удоволствия, а аз безплатно си добивам духовни развлечения на душата.

Един ден един от учениците на мъдреца го попитал:

– Обяснете ми, защо винаги сте в добро настроение?

Мъдрецът отговорил:

– Защото аз нямам нищо, за което бих съжалявал, ако го загубех.

Колкото и да са чудесата в света, най-великото чудо си остава майчиното сърце.

Живееха майка и син. Майката беше на 84 години, а синът на 60 години. Теди така се бе родил, имаше отклонения в психическото си развитие. А майка му бе дребничка и слаба жена, но никой не я бе видял угрижена или тъжна.

Комшиите им смятаха Зина, тази грижовна майка,  за глупава:

– Защо не го е оставила, – казваха хората около нея, – цял живот да се заробваш да угаждаш на един изрод.

Комшията бай Владо се смееше:

– Той е ненормален. Тя за всичко се грижи. Теди нищо не помни. Дори не може да ѝ благодари. И това ако е живот.

Леля Веска често роптаеше:

– Погледнете го каква грамада е, а всеки ден се цапа, а тя всеки ден го чисти и пере. Това не е ден, два, а цели 60 години. Как не се умори.

– Зина е вечно усмихната и гледа да помага на всички, сякаш не ѝ стига нейната мъка, – защити я баба Дона.

Но имаше нещо, което ги караше да уважават и да се възхищават от Зина, въпреки че зад гърба ѝ се присмиваха, имитираха болния ѝ син и се подиграваха безочливо. Това бе нейната себеотрицателна любов.

Майчиното сърце и любовта са неделими.

И Зина чувстваше Теди като част от нея, плът от плътта ѝ. Колкото и голям да станеше, той си оставаше нейна рожба. Тя живееш за сина си. Всеки час бе ангажирана с него. Всичките ѝ сили и внимание бяха отправени към него.

Преди Зина да умре, последните ѝ думи бяха:

– Кой ще се грижи за моя син?

Каква любов!