Валеше дъжд. Температурата се понижи. Една група бе на няколкодневен поход.

Всяка сутрин на групата ставаше все по трудно да напусне топлата хижа и да се впусне в студеното време.

– Хайде да тръгваме, – приканваше ги водачът.

– Нямам търпение времето да се оправи, – мънкаше някой тихо.

– Не се тревожи, – усмихваше му се един дангалак, – ще вървим със тебе.

Тръгвайки в дъжда и мъглата, хората се чувстваха нещастни.

– Струва ми се безсмислено да продължаваме, – махна с ръка Марко. – Какво ще видим в тая мъгла.

Няколко часа вървяха навели глави и мълчаха.

Изведнъж небето се проясни. Разкриха се спиращи дъха гледки към извисяващите върхове в далечината.

– Ето това щяхме да пропуснем, ако бяхме останали, – възкликна Момчил.

Понякога Бог може да ни призове на предизвикателна работа, служение или задача, която изглеждат невъзнаграждаващи, но когато ни помага да Му се доверим и да направим крачка напред с вяра, Той винаги ще бъде до нас.

Димо бе стигнал до следния извод:

– От гледна точка на Небето, нашата земя е населена от невиждащи хора.

– Какви ги говориш? Повечето са зрящи, – възрази Стоил.

– Как иначе да обясним объркването и хаоса, постоянната заплаха от световна война, бедствия, глад, расизъм и унищожаване на неродените? Просто хората са слепи, – попита и сам си отговори Димо.

– Слепи е силно казано, – сбърчи нос Стоил.

– Този, който управлява този свят е заслепил умовете на тези, които не знаят истината. Те не могат да видят светлината на добрата новина, не знаят какво е направил Христос за тях? – уточни Димо. – Нуждаят от духовен офталмолог.

– Глупости, офталмолог, – възкликна Стоил.

– Исус, ако пожелаят, ще възстанови зрението им и те ще познаят истината, а тя ще ги освободи, – добави Димо.

– От какво ще ги освободи? – засмя се Стоил.

– От робството ….

– Какво робство? – прекъсна го Стоил. – Всеки си прави, каквото си иска.

– От робството на греха и смъртта, – допълни Димо.

Стоил само махна с ръка и прибави:

– Вятър работа.

Димо разбра, че така няма да го убеди, за това реши да се моли за него.

Даниел сподели с Марко нещо, което се бе избистрило в главата му:

– Бог не отговаря, защото хората са заети. Той отговаря, защото са гладни. Не глад, който се изпълнява, а глад, който остава.

– Именно гладът сигнализира за готовност и разкрива към какво всъщност посяга човек, – съгласи се Марко.

– Много хора се молят правилно, но желаят слабо, питат, но не се задържат за да получат отговор. Те търсят, но не остават достатъчно дълго, за да могат нещата да се уредят, – отбеляза Даниел.

– В резултат на това срещите остават плитки, не защото Бог ги удържа, а защото апетитът им е слаб, – уточни Марко.

– Истината е много проста. Дълбочината винаги отговаря на дълбочината. Небето не отговаря на любопитството, а на глад, – заяви Даниел.

– Ето защо хората могат да седят в една и съща атмосфера, да чуват едни и същи думи и си тръгват по различен начин, – спокойно отбеляза Марко. – Разликата не е в достъпа, а в апетита.

Даниел поклати глава:

– Желанието определя колко истина се абсорбира и колко дълбоко се задържа. Молитва без глад става механична. Гладът ѝ придава тежест.

– Гладът държи хората ангажирани, – размаха ръце Марко, – когато достойнството, комфортът или церемониалът предложат отстъпление, тогава небето отговаря.

Даниел смръщи вежди. Той се замисли дълбоко, след което изстреля бързо:

– Желанието е това, което ни държи в присъствието на Бог, когато всичко останало се опитва да ни издърпа. Ако то е живо, вниманието следва естествено. Връщаме се към Словото не по задължение, а защото нещо в нас не е свършено. Молитвата преминава от дисциплина към преследване. Ние вече не насилваме фокуса, а реагираме на глада.

– Какво да правя, когато открия, че духовният ми живот е сух? – попита Марко.

– Ако разбереш това, не започвай с увеличаване на активността, а с изследване на апетита. Какво наистина искаш? Не това, което звучи правилно, а това, което твоите действия разкриват. Желанието винаги е честно. Показва се в това, което преследваш, което защитаваш и с което си готов да останеш.

Днес ви каня да събудите глада си. Не за преживявания, а за истината. Не за вълнение, а за дълбочина.

Гладът е вратата, през която се среща молитвата. Желанието е начинът, по който държим истината, докато тя стане осезаема.

Мишо бе много радостен:

– Вчера установихме една важна истина. Дали умишлено или не, нещо ни оформя. Трансформацията следва вниманието ни, – заяви той.

– Промяната е резултат от това, което задържа вниманието ни с течение на времето, – подкрепи го Стойчо, – а това оформя вътрешния ни живот.

– Не това, на което се възхищаваме за кратко, или сме съгласни интелектуално, а това, към което се връщаме отново и отново, – допълни Мишо.

– Човешкото сърце отразява това, което многократно вижда, – добави Стойчо.

– Фиксираме очите си, настройваме умовете си, но това надхвърля един поглед, – разсъждаваше на глас Мишо. – Трябва да останем достатъчно дълго, за да може истината да премине от информация към трансформация.

– Забелязал ли си, двама души могат да чуят едно и също послание и да живеят много различен живот? – попита Стойчо.

– Не ставате промяна от това, което не си чул изобщо. Ти се превръщаш в това, което преразглеждате последователно, – заяви Мишо.

– Забележи, – кимна с глава Стойчо, – важно е как сърцето се пази или пренебрегва. Когато умът е претъпкан и неспокоен, истината рядко остава достатъчно дълго, за да се вкорени. Разсейването е опасно не защото е драматично, а защото е постоянно.

– На много хора вниманието им е разпокъсано, – смръщи вежди Мишо. – То е привлечено в твърде много посоки, за да може истината да се утаи.

– Когато погледът ти е закотвен върху Христос, върху Неговото Слово, промяната започва тихо, – надигна се на пръсти Стойчо. – Няма да забележиш веднага промяна. Трансформацията рядко е силна, но с течение на времето действията ти се променят. Просто спираш да цитираш Писанието и започваш да Го живееш.

– Нещо важно, което трябва да се отбележи, – вдигна ръка нагоре Мишо. – Гледането не е пасивно. Ти взимаш участие в него. Така даваш съгласие да бъдеш оформени от това, което гледаш пред себе си.

– Човек е благословен не, когато взема проби от Словото от време на време, – плесна с ръце Стойчо, – а когато остава ден и нощ с Него. Така животът му е стабилен, защото погледа му непоколебим.

Запитайте се днес честно, към какво се връща умът ви, когато е неохраняем? Защото посоката на вашето внимание оформя начина на вашето вървене.

Сара не харесваше Катя. Причината бе, че тя се държеше грубо с нея.

Един ден, когато Катя чу за евангелизаторска среща в църквата, тя попита Сара:

– Мога ли да дойда със теб?

– Ще видя, – отговори безразлично Сара.

Дните минаваха и темата сякаш беше забравена, но Бог не беше забравил.

Веднъж, докато Сара се молеше, един въпрос прониза мислите:

– Кога ще отговориш на Катя?

Така Бог изобличи Сара, че няма истинско състрадание към момиче, което нямаше истинско духовно разбиране за нещата.

Бог е милостив, състрадателен и дълготърпелив. Той се грижи за благополучието на всички хора, независимо какво са направили.

Нека разширим Божието състрадание и към другите, като им помогнем да Го познаят.