Димо държеше теста на сина си Тони. Резултатите бяха задоволителни.

Димо въздъхна:

– Поне е издържал.

Той помагаше на сина си по математика.

В последно време бе затрупан с домакински задължения, а и началникът му му даваше допълнителна работа, която носеше в къщи.

Така, че все по-трудно му се отдаваше и почти не му оставаше време, да помага на сина си по математика.

Обезсърчен, мислейки за починалата си жена, си каза:

– Нели, ти щеше да знаеш как да се справиш с нещата. Не съм толкова добър, колкото ти беше.

Може да се чувстваме обезкуражени в задача, която Бог ни призовава да изпълним, сравнявайки резултатите си с тези от друг сезон.

Нека се съсредоточим върху Господния план сега, защото делото и Неговата цел са Божи, а не наши.

Хората се променят и задачите се променят, но Божият план и цел за нас не се променят.

Петър чу един евангелизатор да обяснява как се печелят не спасените за Божието царство. Това го заинтересува.

Петър приближи евагелизатора и му каза:

– Проповядвам по улиците повече от 20 години, но никога не съм довел никого до Христос. Какво трябва да добавя към посланието си, за да постигна резултати?

Евангелизаторът се усмихна и отговори:

– Любов.

Този отговор се отнася не само за разочарования уличен проповедник, но и за нас.

Послание без любов ни превръща в дрънкащи тенекии. Това е толкова досадно и непривлекателно.

Има хора, които гледат на изгубените като на „мишена“, а на новоповярвалите като на поредна победа или

успех.

Победата над изгубените за тях е свързана с по-добри дебати. Те смятат, че трябва да бъдат по-умни и остроумни спрямо своята „мишена“.

Така не работят нещата.

Любовта ни помага да виждаме изгубените така, както Исус ги вижда.

Любовта не е егоистична. Това означава да обичаш другите, да ги поставяш пред себе си.

Ако страхът от отхвърляне ни пречи да споделяме Евангелието, това означава, че обичаме себе си повече, отколкото обичаме изгубените.

Любовта рискува загубата на комфорт, удобство и сигурност заради Евангелието.

Вярвам, че любовта е най-важната част от евангелизацията.

Малката Михаела стискаше здраво в малките си ръчички две колички. Ако можеше да грабне и още една, щеше да е добре, но нямаше толкова сили, за да ги носи.

Няколко пъти изтърваше товара си, но отново ги вдигаше и продължаваше напред.

Опиташ ли да ѝ помогнеш, крещеше:

– Не!

Не отстъпваше толкова драгоценно нещо за нея.

В живота ни често сме в същото положение.

Толкова силно се придържаме към хора, места, неща, ангажименти и задачи, че мисълта да се откажем, за да се хванем за нещо ново, може да бъде обезсърчителна.

Не е лесно да се откажеш от познатото, за да се стремиш към новото.

Но когато Бог те призовава към нещо повече, нещо ново, ние трябва да се освободим, за да се хванем.

Понякога пускането не е свързано с хора, места или неща, а с минали болки, рани и обиди.

Пусни го! Забрави здраво стиснатото. Прости. Обърни се и погледни в новата посока.

Друг път това ще означава да се откажеш от стари ангажименти и места на служене и да се подчиняваш на Бог, докато Той ни води към нова територия.

Придържането към старите удобства е лесният начин на живот, но решителният живот, насочен към послушание на Бог, ще доведе до ясни решения да се подчиняваме, където и да ни води Неговата воля.

Той обещава, че Неговата благодат е достатъчна, където и да ни води.

Бе три часа сутринта. Тъмно беше. Полетата изглеждаха като море.

Здравко караше по магистралата, когато забеляза кола в аварийната линия. Аварийните светлини едва премигваха.

Там стоеше жена, която се опитваше да се предпази от студа, като силно притискаше палтото към себе си с ръце.

Здравко натисна спирачките. Когато слезе, жената отстъпи притеснено.

– Госпожо, не съм спрял, за да ви навредя, а да ви помогна. Какво се е случило?

Тя трепереше от студ и зъбите ѝ тракаха.

– Колата се развали. Телефона ми се изтощи. Тук съм от най-малко четири часа. Минаха доста хора, но никой не спря.

– Къде отивате?

Тя се разплака:

– В столицата, в болницата. Дъщеря ми …… оперират я спешно. Трябва да стигна. Моля ви закарайте ме.

Здравко не се поколеба.

– Качвайте се! Ще ви закарам.

Очите ѝ се насълзиха:

– Вече никой не спира — прошепна тя. — Мислех, че ще остана там сама завинаги. Благодаря, че ме забелязахте.

Тя се качи.

Пристигнаха. Операцията на дъщеря бе минала успешно.

Петър пазаруваше в магазина.

Жената на касата сбърка и му върна 30 евро. Тя обърка десетицата с единица и Петър забеляза това.

– Извинете, – обърна се Петър към нея, – трябва да ми върнете само 21 евро.

Тя провери, усмихна се смутено и поправи грешката си.

Накрая всичко се изясни, въпреки, че отне малко време.

В такъв момент някои хора биха се възползвали от грешката на жената, но трябва да постъпваме честно.

Дори в малките неща можем да бъдем пример за почтеност и доброта.