Градината бе задушена от плевели. Изобщо не се различаваше, къде бяха цветята и къде зеленчуците.

Градинарят я гледаше озадачено:

– Не мога да си представя как се е случило това! Не знам как плевелите са могли да пораснат толкова много точно под носа ми.

– Това се е случило поради небрежното ти отношение, – извика жена му. – Пренебрегването на градината е липса на старание.

Единственият начин да предпазите „градината“ си от плевелите, които дяволът иска да посее в нея, е да бдите за състоянието ѝ, като вложите цялата си грижа, предпазливост и внимание.

Не чакайте някой друг да се грижи за сърцето ви вместо вас.

Това е вашето сърце!

Не оправдавайте негативното си отношение към хората, като казвате, че са се отнесли с вас несправедливо.

Дори ако наистина са ви навредили, не позволявайте на гнилото чувство на негодувание да отрови душата ви.

Забравете за това!

В противен случай негодуванието ще расте, докато горчивите спомени не ви изядат отвътре.

Негодуванието няма да изчезне, докато обвинявате другите за горчивината, която се е настанила във вас.

Ако искате да преодолеете от това чувство и да се освободите от плена на негативните емоции, започнете с поемането на отговорност за собственото си сърце.

Ние носим отговорност за това как реагираме на несправедливостта към нас.

Никога не забравяй това: Вие сте епископът на сърцето си и сте единствените, които решават какво ще бъде в него и какво не.

Ще простиш и ще забравиш или ще подхраниш горчивината и ще ѝ позволиш да расте?

Изборът е твой!

– Ето това е нашият навик да се тревожим винаги и за всичко, което ни лишава от нормална почивка, сън, апетит, а понякога води до преяждане, – сбърчи нос Николина.

– Освен това вреди на отношенията ни с другите, често с най-близките хора, – допълни Петрана. – Отнема много сили и енергия……

– Допринася за бързото износване на организма, – прекъсна я Николина.

– А също така води до много други последици, – потвърди Петрана.

– Трудно е да спра, да се тревожа, – призна си Николина.

– Библията ни учи на друго, да прехвърлим грижите си на Бога и да не носим тежестта на това бреме върху себе си, – усмихна се Петрана.

– Какво тогава, нищо ли да не правя? – повдигна вежди предизвикателно Николина.

– Не, просто спираш да се тревожиш и отделиш време за други, по-важни неща, – бе отговорът.

Устоявате ли на натиска на обстоятелствата? Отказвате ли да се тревожите?

Ако го направите ще излезете победител.

Цветан бе на гости на Сашо. Двамата бяха много добри приятели.

Сашо бе по-голям от Цветан с две години, но това не им пречеше да общуват и разсъждават върху въпроси, които ги вълнуваха.

– Интересно, когато напуснем този свят, с какво ще ни запомнят хората? – Цветан се почеса по главата.

– Може би с това, което сме направили, – предположи Сашо.

– А не си ли се замислял, че има нещо по-важно от това, което сме създали, творили, ….? – махна с ръка Цветан.

– Какво друго? – повдигна рамене Сашо.

– Сещам се само за двама сега Ной и Енох. За тях се казва, че са ходили с Бога, – отбеляза Цветан.

– Може би имаш право …., – съгласи се Сашо, разбирайки идеята на приятеля си.

– Всички ние изграждаме или правим нещо, – повдигна вежди Цветан, – като бизнес, кариера, дори семейство. В суматохата на живота не трябва да се фокусираме върху тези си действия, а да пренебрегваме най-важното – ходенето с Бога, – подчерта дебело Цветан.

С какво ще бъдете запомнени? С това, което сте построили или с Кого сте ходили?

Нека наследството ви бъде второто.

Цигулар облечен с бледа тениска, нахлупил на главата си бейзболна шапка, свиреше близо до гарата.

Той едва докосваше с лъка си струните, а се разнасяше прекрасна музика.

Повечето хора преминаваха край него, без да му обръщат внимание. Само една малка част спираха, за да се насладят на поредното парче.

Кой беше той?

Един виртуоз на цигулката, но за повечето това нямаше значение.

Дори, когато изсвири едни от най-трудните цигулкови произведения в света, цигуларят не успя да привлече вниманието на болшинството.

Колко лесно пропускаме чудесата, случващи се пред нас?!

Бог е навсякъде, „изпълва небето и земята“. Той присъства и на най-обикновените места.

Нека държим очите и ушите си отворени, за да Го наблюдаваме и слушаме.

Костадин бе зависим от наркотици. Той крадеше за да финансира наркотичната си зависимост. В града имаше репутация на най-добрия крадец.

Един ден Христос го срещна и животът му се промени.

Вместо да се фокусира върху пари или наркотици, всичко, за което може да мисли, бе да казва на всеки човек, когото срещне:

– Знаеш ли какво направи Исус за мен ….

Господ бе променил животът му и той искаше останалите да научат за това.

Скоро Костадин установи, че не може да споделя добрата новина със собствени сили, за това започваше деня с въпроса:

– Исусе, какво искаш да направя днес?

Там, където живееше имаше строга забрана за споделяне на Евангелието. Той знаеше за последствията, но това не го спря да свидетелства на хиляди хора, с които се моли да приемат Христос за свой Спасител.

Един ден бе арестуван и той си каза:

– Бог сигурно иска да свидетелствам на някого в този затвор.

Той беше оставен сам с двама много сериозни престъпници за 15 минути в зоната за задържане. Времето му беше кратко, затова побърза да им свидетелствува за Христос, като им каза:

– Бог ме изпрати да ви кажа, че ви обича и иска да ви спаси …..

Те го изслушаха и откликнаха на добрата новина.

Полицай дойде и каза на Костадин:

– Свободен си. Можеш да си вървиш.

Преди да си тръгне, той се върна при закоравелите престъпници и ги прегърна, докато плачеше заедно с тях.

Така той се научи на следното:

– Бог може да действа чрез доброволен слуга дори в изпитания.

Друг път Костадин беше арестуван и хвърлен в затвора, защото беше довел млад мъж до Господа. Бащата на този човек беше член на охранителната полиция.

След ареста си той прекара часове в стаята за разпити, дни в изолация, а след това беше поставен в стая с над 400 престъпници.

Тогава Костадин видя как двадесет и четирима затворници повярваха в Христос за осем дни. Двама от тези нови вярващи бяха осъдени за убийство и чакаха екзекуциите си.

Когато Костадин размишляваше в затвора установи следното:

– Когато Бог ни изпраща на някое място, Той ни подготвя и екипира за там. Знаех, че имам мисия в този затвор.