В задния двор бе устроено парти.

Внезапно вятърът се усили.

Небето притъмня. Замириса на дъжд.

Хората побързаха да се приберат в къщата. Когато последния влезе вътре, бурята се развихри.

Появиха се светкавици.

– Ах, … олеле …. колко страшно, – притискаха се една в друга няколко жени.

Други подскачаха при всяка гръмотевица.

Трети бяха запушили ушите си с ръце и бяха затворили очите си.

Различни са реакциите на хората, когато дойдат бурите в живота.

Някои реагират по правилен начин и излизат по-силни, докато други се смазват от предизвикателството.

Защо са различни реакциите на хората?

Това е според отношението към Бога.

Ако гледаме на Него като на наш любящ Отец, ще разберем, че Той има възможно най-добрия план за нашия живот.

Ако смятаме, че Той пречи на целите, които ние сме си поставили, или че само иска да ни наказва, то можем да пропуснем благословението, предназначено за нас.

Бурите в живота са неизбежни, но когато дойдат трябва да извикаме към Господа и да Му се доверим да ни преведи през нея.

Калина бе на интервю.

Попитаха я:

– Защо напуснахте предишната си работа?

Изглежда знаеха за конфликта с бившия ѝ работодател.

– Имахме разлики в стила на работата, – отговори Калина.

– Какво точно е станало? – полюбопитствува интервюиращият.

– Би било погрешно да говоря лошо за предишния си шеф, – каза Калина.

Отговорът ѝ бе харесан:

– Впечатлен съм от вашата почтеност, – отбеляза мъжът, който я наемаше на работа. – Рядко се срещат хора, които не биха се оплаквали от бившия си шеф. Това означава, че ако искате да смените работата си при мен, също няма да кажете нещо лошо.

Когато повярва в Бога Калина се чудеше как да живее по- благочестив живот на практика.

Един ден бе осъзнала, че е необходимо да бъде почтена, честна и етична.

Докато Бог ни помага, нека Му служим така, че да прославя Неговото име.

Тихомир сякаш държеше тенджера с гняв на слаб огън.

– Е, повечето хора са така, – каза си той.

Погледна към краката си.

Те бяха мокри, напоени с благодат. Исус бе измил краката му и най-мръсните части от живота му.

– Да приемеш благодат, – тръсна глава Тихомир, – е все едно да дадеш обет да я споделиш. Не одобрявам делата на този, който е съгрешил против мен, но му прощавам, защото Исус на мен е простил. Благодатта вижда болката ми, но отказва да ѝ позволи да отрови сърцето ми.

Тихомир се усмихна и добави:

– Където няма благодат, изобилва горчивината, а където расте, расте прошката. За това стъпвам в лигена и нека Божите ръце измият всичко мръсно от живота ми.

– А след това? – сякаш някой му проговори.

Тихомир се замисли.

– Аха, – той бе открил отговора за себе си, – трябва да измия краката на някой друг. Нека благодатта започне и продължи с мен.

Марин изпъшка:

– Толкова много болка има в този свят …

– Тя е като нещо естествено, – прекъсна го Рачо. – Учителят игнорира работа ти, приятелката те изостави, съпругът ти изневерява, компанията те уволнява.

– Отхвърлянето винаги боли, – тъжно констатира Марин.

– И най-важното, – поклати глава Рачо, – ние хората си причиняваме болка.

– Е, понякога умишлено, друг път произволно, – забеляза Марин. – И тогава отмъщението става привлекателно.

– Но Исус има по-добра идея, – удари с ръка по масата Рачо. – Благодатта вижда болката, но избира Божията прошка.

– Където липсва благодатта, изобилства горчивината, – отбеляза Марин.

– Но където изобилства благодатта, расте прошката, – усмихна се Рачо.

Дядо Петко се оплакваше:

– Вчера усетих стягане в гърдите. Имах проблем с дишането и силни болки. Мислех, че съм получил инфаркт.

– Когато човек правилно разпознава симптомите, не бива да ги пренебрегва, – наблегна чичо Стоян. – Трябва да спре и да разбере – забеляза Митко. – Ако мислим, че тези признаци са за сърдечен удар, можем и да грешим. Възможно е това да се окаже реакция на тялото при стрес.

Михаил замахна с ръка:

– Сърдечните пристъпи са опустошителни и отнемат живота на твърде много хора.

– Но симптомите на духовен инфаркт също са опустошителни, – възрази Здравко.

– Духовен инфаркт? – реагираха учудено няколко човека.

– Това е, когато спираме да сънуваме, не желаем да се молим, губим вярата си, вече не се надяваме на нищо, спираме да обичаме, – поясни Здравко. – Вместо да прегръщаме живота, ние го анализираме. Не преследваме мечтата си, а се задоволяваме с нещо поносимо и предвидимо. Избираме скуката, защото тя просто има повече смисъл.

Стефан се намести по-добре на стола си и добави:

– Като деца се раждаме с духовен компас, чрез който получаваме големи очаквания. Като възрастни животът обикновено се превръща в поредица от изчислени рискове. Приключението е анулирано и очакването умира. Задоволяваме се с … ами … по-малко.

– Но тъй като ние познаваме причините, поради които спряхме да живеем, мечтаем и вярваме, можем да обърнем техните ефекти върху нашия живот. А именно да преследваме мечтите си и да се борим за съдбата си, – обади се Марин, мълчаливецът в групата.

– По същия начин можем да променим това, което влиза в сърцето ни и се научим как да упражняваме Божията истина, с една единствена цел да обърнем дългосрочните ефекти на духовния инфаркт.