Николов бе богат. Имаше собствен бизнес.

Един ден видя на улицата бездомно дете и го приюти. Грижеше се за него и задоволяваше не само потребностите му, но и общуваше с него.

Много хора не го разбираха и му се смееха:

– Как се издига и прославя той в това?

А той им отговаряше:

– Исус, Царят на царете, възхваляван с викове „Осанна“ от тълпите в Йерусалим, коленичи пред учениците си, за да измие краката им. Следваха Исус за власт, а не за робство, за слава, а не за смирение. Къде е славата на Царя, превиващ се като роб?

– И Той е бил глупав като теб, – продължаваха да му се присмиват и да хулят Божия Син.

– Вие сте като Юда, – въздъхваше Николов, – който не видя славата на Господа. Исус бе царска личност и все пак изглеждаше като роб. А Юда видя в Него дърводелец без власт и престиж, ….. само кърпа и леген.

Милан отсече:

– Има добри и лоши хора, за това се случват такива неща.

– Обикновено, – леко наклони глава Слави, – злият, крие падението си, а има и такива, които излъчват доброта и любов.

– Всеки от нас крои нещо, – отбеляза Милан. – Ако мотивите ни са зли, ще бъдем подведени по грешния път. В противен случай, когато са добри, ще намерим любов и вярност. Нужно ли е изобщо да говорим за това?

– Често сме слепи за това, което живее в сърцата ни, – възрази Слави. – Забравяме, че ежедневните решения, които вземаме, ни водят в определена посока. Те никога не са изолирани действия, а са вплетени в историята, която наричаме „нашият живот“.

– Когато се поддадем на болните и изкривени желания в сърцата ни, тогава решението ни е като преграда положена на правилния път, по който вървим, – отбеляза Милан.

– Това може да ни отклони от правилната посока и ако не коригираме това, – допълни Слави, – не бива да се изненадваме, ако животът ни води там, където не бихме искали да бъдем.

– Всеки път, – повдигна вежди Милан, – когато избираме любовта пред омразата, саможертвата пред самореализацията и нежността пред гнева, ние си проправяме път на вярност, който ни води към Божието царство.

– Не трябва да подценяваме значението на малките и невидими дела на вярност, – наблегна Слави, – защото те са път, който води към живот.

Страхил седеше наперен и предизвикваше Краси:

– Могат ли да се правят грешни неща с добри мотиви?

– Това се случва редовно, – отговори спокойно Краси.

– Нека си го кажем направо, – усмихна се Страхил, – успехът е надценен.

– Всички жадуваме за него, – отбеляза Краси. – Всъщност сме професионалисти в некомпетентността.

– Задавам си въпрос, който ме гложди от месеци, – Страхил присви вежди. – Защо сме толкова изненадани, когато го видим у другите, а сме толкова съкрушени, когато се е случило със самите нас?

– Спри и помисли за начини, по които някои хора могат да се въздържат от това да признаят, че са се провалили, – посъветва го Краси.

– Е, тези много сме ги чували, – плесна с ръце Страхил. – Лекарите могат да погребат грешките си. Неточностите на зъболекарите биват изваждани от употреба. Пропуските на водопроводчиците биват спирани. Дърводелците превръщат своите в дървени стърготини.

– И все пак е имало истински победители, – леко се ухили Краси.

– Кого имаш в предвид? – попита Страхил.

– През 1957 г. Ford се хвалел с „колата на десетилетието“. Edsel. Тази кола е имал врата, която не се затваряла, преден капак, който не се отварял, клаксон, който постоянно забивал, боя, която се лющила, и скоростна кутия, която не изпълнявала предназначението си. Един журналист сравнил графиката на продажбите на Edsel с изключително опасна ски писта. Той добавил, че доколкото му е известно, има само един регистриран случай на кражба на Edsel.

И двамата се засмяха.

– Това не е единствения случай, – отбеляза Краси, – но нашият Господе е милостив. Той взема най-лошите, най-грозните, най-скучните, най-неуспешните ни провали и ги погребва в морските дълбини. Всъщност, Той обещава пълно приемане, заедно с цялостна прошка. Това не е ли окуражаващо? Не можем ли и ние да бъдем такива насърчители един за друг?

– Когато някой от нас се провали и не може да го скрие, какво ще кажеш за малко подкрепа от онези, които все още не са хванати? – предложи Страхил.

– Не малко, а много подкрепа, – подчерта Краси.

Сашо бе радостен. В антикварната книжарница бе открил много старо издание на книга от неговия любим автор.

Това бе едно от първите издания на тази книга.

На вътрешната страница бе изписано името на предишния собственик.

„Юри Павлов декември 1943 г“.

– Сигурно става въпрос за времето, когато са отпечатвали части от тази книга, – предположи Сашо.

Той махна с ръка:

– Този писател казва нещата така, че запечатва Божието Слово в сърцето ми, – възкликна Сашо.

И той се зачете в старото издание:

„Същественият порок, най-голямото зло, е гордостта. Непокорство, гняв, алчност, пиянство и всичко това, са просто ухапвания от бълхи в сравнение: именно чрез Гордостта дяволът стана дявол: Гордостта води до всеки друг порок: това е пълното анти-Бог състояние на ума. . . Докато се гордеете, изобщо не можете да познавате Бога. Гордият човек винаги гледа отвисоко на нещата и хората; и разбира се, докато гледате надолу, не можете да видите нещо, което е над вас“.

– Гордостта е зловеща, – въздъхна Сашо, – а Бог ме призовава към смирение, но не преувеличеното и самоотричащо се такова, нито към фалшива скромност. Той ме предизвиква да осъзная колко голяма е Неговата святост в сравнение с моята греховност.

Трифон все още мислеше върху това, което му каза Боян.

– Думите му бяха любезни и окуражаващи, но това това си бе живо ласкателство, – каза си той.

Трифон познаваше Боян като нагаждач и сметкаджия. За това не прие думите му като комплимент:

– Боян не просто ме хвали за нещо добро само по себе си. Едва ли е искал да ме подкрепи. Целта му е била да извлече някаква полза от мен.

Трифон си спомни, когато Боян го молеше да се изкаже добре за него, за да влезе в отбора. Това, което той искаше от него бе да го подкрепи с лъжа и Трифон не се съгласи.

– Мотивът му …., – плесна с ръце Трифон. – Повечето от нещата, които каза за мен не съответстваха на реалността. Явно ме ласкаеше за някаква си негова цел.

Боян умишлено бе преувеличил някои способности на Трифон.

– Това насмалко да ме подведе, да не виждам себе си такъв, какъвто съм, – потърка с длан челото си Трифон.

Той осъзнаваше в какъв капан щеше да се хване:

– Щракне ли и мрежата се вдигне, аз ставам жертва и то напълно безпомощна.

Дядо му не веднъж му бе казвал:

– Християнинът не трябва да използват ласкателство в бизнеса, семейството си или в каква да е друга област от живота си, за да получи нещо.

Трифон повдигна вежди:

– И при мен има моменти, в които лаская хората, но това е с много трудни люде и такива, с които имам важни взаимоотношения, – оправдаваше се той.

Наведе глава и тихо произнесе:

– Господи, знам, че не обичаш този вид реч, за това се покайвам. Искам да не бъда вече такъв. Помогни ми.

Трифон знаеше, че Бог няма да го изостави, ще бъде с него в трудните моменти на живота му, с една единствена цел, да го уподоби на Христос.