Саудитска Арабия, 1977 г.

Лийч караше автомобила си по малко утъпкания път. Наоколо нямаше градове и населени места. Пустинята бе покорила почти целия терен.

Температурата стигна 50 градуса. Горещината бе непоносима.

Автомобилът на Лийч попадна в кухина на пътя, която го изхвърли на мекия пясък, където автомобилът затъна.

За първи път Лийч установи, че откакто пътешестваше из пустинята, не беше взел със себе си вода.

Слезе от колата и се опита да я откопае, но колелетата още по-дълбоко потънаха в пясъка.

– Ако сега тръгна пеша, – каза си Лийч, – шансовете ми за спасение ще бъдат нулеви. По-добре да остана в автомобила и да чакам случайно минаващи от тук. Кой ли ще дойде?

Никак не му се вярваш, че скоро от тук ще мине някой, но какво друго можеше да направи?

Измина цял час, а помощ от никъде не идваше.

Изведнъж той видя трима човека, приличаха му на бедуини.

– Странно, – потърка очите си Лийч, – от къде дойдоха? Нали постоянно оглеждах наоколо. Интересно, много ми приличат на библейски овчари.

Мъжете приближиха и поздравиха на арабски. Един от тях подаде на Лийч мях от козя кожа, пълен с вода.

„Това беше най-добрата вода от всичко, което някога съм пил, – помисли си Лийч“.

Тримата започнаха да бутат колата, докато Лийч даваше на заден ход. Целта на четиримата бе, автомобилът да стигне до по-твърда повърхност близо до пътното платно, но на същото ниво с него.

– Благодаря ви, – каза Лийч на мъжете. – Ако не бяхте вие, кой знае колко време щях да стоя тук, а и вода нямах.

Най-накрая Лийч приключи с маневрата и излезе на асфалта. Той се обърна, за да помаха за последно на помогналите му мъже, но там където стояха нямаше никой.

Наоколо местността беше равна в продължение на хиляди мили. Нямаше никакъв признак, че тук е имало хора.

– Не видях, когато се приближиха, – засмя се Лийч, – но не видях и кога си отидоха. Това са били навярно Божии ангели, който Бог ми е изпратил на помощ.

Службата в църквата вървеше в пълен ход. Две малки момиченца, които скоро щяха да навършат три години бурно се радваха. Не капризничеха, не  бяха много палави. Те само се смееха, пееха и танцуваха.

Майката им притеснена поради неудачните опити да ги вразуми, се червеше под осъдителните погледи на молещите се около нея.

Такива майки не веднъж са изпитвали „праведния“ гняв на дошлите в църквата.

Една баба направи забележка:

– Укротете ги, пречат ни да слушаме. Изведете ги навън, тяхното място не е тук.

Майката на малките момиченца се огорчи.  Тя едва се въздържа да попита възрастната жена: „Колко от децата ви сега са в църквата? Какво каза Христос за децата?  Нима Той не каза: „Оставете дечицата да дойдат при Мене, и не ги възпирайте; защото на такива е Божието царство“.

Малко по-нататък, се чу мърморене:

– Защо трябва да търпим чуждите деца? Отнемат ни мира и не можем да се потопим в Божието присъствие.

Гневните коментари подтикнаха майката да потърси ъгъл, където децата няма да се чуват. Но тъй като не намери такъв, хвана двете момиченца и излезе навън, а денят бе мразовит.

И всичко това само, за да се установи „благочестива тишина“.

След като жената с двете деца напусна църквата се намеси мъж на средна възраст:

– А нима не трябва да носим един на друг теготите си?

– Блажени са нашите деца, – обади се тихо възрастен побелял мъж, – те ще ни освободят от фарисейския квас и ще поправят възпитанието ни в садукейския дух.

– Малките деца шумят, защото зле се молим – подкрепи го един от дяконите на църквата, който чу само част от разговора на тази групичка. – Когато искрено започнем да се молим, а не по задължение или защото така трябва, децата ни няма да нарушават реда и дисциплината, защото те ще бъдат укротени от Божия Дух, който въздейства и на всеки от нас.

Щайниц играл във Виена срещу залог с австрийския банкер Епщейн.
В един момент Щайниц се замислил малко повече.

– Е, – недоволно казал Епщайн.

Щайниц направил ход, но тогава банкерът се замислил по-дълго, изход от положението нямало.

– Е, – казал световният шампион по шах.

– Вие се забравяте! – възкликнал богаташът, възмутен от такъв тон. – Знаете ли, с кого си имате работа?

– Не се безпокойте, прекрасно зная, – хладнокръвно отговорил  Щайниц. – Вие сте Епщайн на фондовата борса, а аз Епщайн на шахматната дъска.

Бурлаците, вървейки по брега покрай река или канал, теглели срещу течението с помощта на въжета речен съд по някоя от големите руски реки.

Съществували са речни платноходи, където бурлаците са вървели по палубата, дърпайки въжетата на кораба, които по-рано са били завързани нагоре по течението с котва.

Да се пусне котва било много сложно, за това бурлаците предпочитали традиционния ход.

През 19 век бурлатското корабоплаване било утеснено от конно, когато на палубата се движели и вършели същата работа коне.

А Иван Кулибин измислил и тествал водоход, при който котвата се издърпвала от въртящи се от течението на реката колела, но поради високата си цена този проект не получил широко разпространение.

Много любители на тениса твърдят, че „тенисът е шахмат, но не на дъска, а на корт“.

В тениса е нужно да вземат решения максимално бързо. Необходимо е да се мисли няколко хода напред.

Да се предвидят действията на противника, за да се развие тактика и стратегия на играта.

Интересното е, че често можеш да срещнеш човек, който се увлича по шахмата и тениса по едно и също време.