Дошъл в неделното училище нов учител и той попитал децата:

– Деца, кажете кой е разрушил Ерихон?

– Не сме го разрушавали, – отговорили децата.

Учителят много се изненадал от отговора и на поредното съвещание в църквата изказал възмущението си:

– Представете си, питам децата: „Кой е разрушил Ерихон? А те ми отговориха, че не са те.

– Не се кахъри толкова, – обадил се един от присъстващите, – ще купим цимент, тухли, ще наемем работници и ще го пишем към църковните разходи!

Думата будител има санскритски корен – буда, който означава зрящ, буден. „Народното звание“ будител могат да носят всички учители, духовни водачи, борци за свободата и независимостта на родината, строители на държавата.

Началото на българското „будителство“ откриваме още през IX век, когато България отваря широко вратите за християнството и единствена в Европа има своя писменост.

Исторически точно звучат думите на руския учен академик Дмитрий Лихачов:

„Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил и Методий, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх. И чуждите завоеватели не можеха да поробят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй застанаха писмеността, езикът, литературата…“

Един ученик отишъл при учител си и му се оплакал:

– Хората са зли, завистливи, лукави. Много трудно понасям това. От техните лъжи се разболявам. Какво да правя?

– С тях не е нужно нищо да правиш, – казал учителят, – по-скоро трябва себе си да променяш. Всяка твоя частица е нужно да изпълниш с любов и доброта, за да има около теб благоухание. Но ако сърцето ти е изпълнено  с гордост, трудно ще общуваш с хората.

– Предателството и завистта царуват около мен, от къде ще взема благоухание? – скочил ученикът. – От къде да приема добро, любов и състрадание?

– Запомни, – казал учителят, – красотата, добротата и любовта в света не са по-малко от грозотата, съперничеството и всякакво зло. Светът около себе си изграждаш сам. Ти избираш злото или благородството. Тъй че ако в себе си имаш жлъч и плесен, постоянно ще мърмориш, че светът е ужасен и безчестен. Но ако си изпълнен с любов, доброжелателен, приветлив и справедлив, светът около теб ще бъде красив и светъл. С добро изпълвай сърцето си и света със своята любов освещавай.

Празникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.

Един учител казал на учениците си:

– Когато пробваш да направиш хората добри, мъдри, свободни, въздържани и великодушни …..

– И успявате ли да ги направите? – прекъсна Матей учителя си.

– Когато се трудиш да изработиш всичко добро в учениците си, неизбежно ще дойде желанието да ги натупаш всичките …..