Веднъж малкият Томас Едисон се върнал в къщи и заварил майка си обляна в сълзи. Тя бързо изтрила лицето си с кърпа и казала, че плаче от радост.

Показала му писмо, което бил изпратил учителят на Томас и го прочела на глас.

Там било написано: „Вашият син е гений. Това училище е твърде малко за него и тук няма учители, способни да го научат на нещо. Моля ви, учете го сами“.

Минали години, майката на Едисон умряла, а Томас станал велик изобретател, инженер и учен. Неговото име било записано в историята на науката и техниката.

Веднъж, преглеждайки стари писма от семейния архив, той намерил същото писмо, което бяха изпратили на майка му от училище.

Там било написано: „Вашият син е умствено изостанал. Ние не можем повече да го учим в училище заедно със другите деца. Затова ви препоръчвам да го обучавате самостоятелно в къщи“.

Едисон ридал няколко часа без да спира.

На този ден той написал в дневника си: „Томас Алва Едисон е бил умствено изостанало дете. Благодарение на героичната си майка той е станал един от най-големите гении на своя век“.

На първо място, при всеки ученик по време на обучението му, стои не заучаването и запомнянето на чужди мисли, а творческото мислене на самия учащ се.

Знанията по-добре се усвояват , когато са част от обичайния живот на ученика. Вялостта и отслабване на нервните клетки на мозъка могат да се излекуват само с удивление и изненада.

Ако след урока няма никакви въпроси, това е първият признак, че в класа няма интелектуални потребности и урокът е станал скучно и тягостно задължение.

Успехът в учението на даден ученик се постига по пътека, която води до детското сърце, където гори желанието, то да бъде най-успешното.

Учители, запазете този огън в сърцата на учениците си.

Спомнян си лудориите, които довеждаха нашите учители в ярост.

Преди 20 и повече години, учениците нямаха смартфони, таблети, игрови конзоли. От скучните уроци се разнообразяваха с каквото намериха под ръка през междучасията.

Когато учителят не бе в класната стая, любимото занимание на момчетата беше да си направят книжна бомбичка, да я напълнят с вода и да я хвърлят колкото се може по-далече през прозореца.

За тези бомбички подходящ бе обикновен лист от тетрадка. От него правиха оригами, оформено като пъпка на лале. Получената форма надуваха, като духаха в нея през един процеп, който се образуваше отгоре. След това я наливаха с вода и чакаха докато хартията се намокри.

Когато хартията потъмнееше, бомбичката летеше през прозореца върху главите на минаващите.

Веднъж един учител решил да провери своите ученици. Той дал на всички лист хартия и ги помолил да му кажат колко е дълга залата, в която се намирали.

Почти всички записали закръглени числа: например „15 метра“. Някои от тях добавили „приблизително“.

– Никой не е отговорил правилно, – казал учителят.

– А какъв трябва да бъде отговорът? – попитали учениците.

– Правилният отговор е: „Не зная“.

Всеки ден взимаме решения. Кога да се събудим? Какво да ядем? Къде да отидем през деня.

Някои са много важни, защото се отнасяме за пътя, които следваме в живота си.

Тези, които са около нас, нашето образование, приятелите, хората, от които се възхищаваме, оказват огромно влияние върху избора, които правим.

Като майка съм вземала много решения за децата си, когато са били малки. Когато пораснаха, дадох им възможност, сами да избират, независимо дали ми харесва това, което са решили, трябваше да приема техния избор.

Христовите ученици също направиха своя избор. Симон и Петър чуха призива на Учителя: „Вървете след Мен и Аз ще ви направя ловци на човеци“. Този призив определи курса на живота им.

Бог винаги ни дава право да избираме свободно. Ние сами решаваме дали да се молим всеки ден, да четем Словото, да помагаме на другите, когато са в нужда, да ходим на църква.

Ако се научим да възлагаме вярата си в Бога и Му позволим да ни води, ще имаме увереност в решенията, които взимаме.