Posts Tagged ‘училище’

Щастливият ден

вторник, август 3rd, 2021

В училището щеше да има голям празник. На Атанаска ѝ ушиха красива бяла рокля за случая.

Когато се готвеше да тръгне за тържеството, тя обу бели чорапи и бели обувки. Истинска принцеса в бяло.

Когато наближи моста, който щеше да я отведе на другия бряг, където бе училището, Атанаска видя, че в реката се дави малко котенце.

Тя веднага слезе надолу по брега. Краката ѝ затънаха в тинята, но момиченцето продължи напред във водата. Успя да хване уплашеното животинче и го изнесе на сушата.

Атанаска бе цялата в кал и мазни петна от мазут. Всякакви боклуци бяха полепнали по красивата ѝ бяла рокля.

Момичето закъсняваше и побърза към училищната сграда.

Когато я видяха, децата започнаха да ѝ се смеят, а една от учителките ѝ се скара:

– Как можеш да дойдеш такава окаляна? Бързо в къщи. Иди се преоблечи и ела.

Атанаска бе прегърнала котенцето. Разплака се и потегли към дома си.

Като я видя майка ѝ едва не припадна., а баба ѝ кротко я попита:

– Насе, какво ти се е случило?

– Бабо, – момичето плачеше с глас, – котето ….реката …щ …. удави

И тя показа малката космата топка, която се бе сгушила в нея.

– Роклята, – извика майка ѝ, когато се посъвзе малко, – хубавата рокля, ….. съсипала си я.

Но баба ѝ я разбра.

– Няма нищо, – добродушно каза старата жена, – нашето дете е милостиво. Притекло се е на помощ на това малко удавниче. Насе, иди се измий и се преоблечи, че ще пропуснеш празника.

– А котето?

Очите на момичето умоляваха: „Нека да остане у дома“.

Майка ѝ въздъхна и добави:

– Добре, нека остане.

На този ден нямаше по-щастлива от Атанаска.

Слушай ме с очите

вторник, юни 1st, 2021

Елена бе млада майка. Тя бе старателна домакиня. Днес реши:

– Ще приготвя картофите така, както Дичо ги обича. Той скоро ще се върне от училище и сигурно много ще се зарадва на изненадата.

Дичо вървеше по улицата. По пътя за къщи той си припомняше всички неща, които го бяха поразили този ден.

– Ще разкажа на мама всичко, което видях и преживях, – замечта се момчето. – Ще бъда много подробен, за да разбере всичко.

С радостен вик Дичо се втурна в кухнята и прегърна майка си през кръста. Тя внимателно го отстрани и го посъветва:

– По-внимателно, без да искам мога да те попаря или изгоря.

Дичо седна послушно на близкия стол и започна да разказва, преживяванията си през този ден.

Майка му бе заангажирана с готвенето и не го слушаше. Тя бе невнимателна слушателка. Отговаряше кратко на сина си, без да задава въпроси.

Изминаха няколко минути и Дичо с болка усети, че майка му изобщо не го слуша.

Той дръпна полата ѝ с все сила. Елена се олюля и щеше да падне.

– Какво правиш? – извика тя.

– Мамо, слушай ме с очите, – изкрещя Дичо.

Елена се смути и си помисли:

„Малкият е пощурял“.

Но после осъзна какво искаше да ѝ каже синът ѝ.

Неговият призив беше пределно ясен: „Изслушай ме. Искам да бъда важен за теб в тази минута“.

Провалът

вторник, май 25th, 2021

Рано сутринта Катя и Павел тихо се съвещаваха, над няколко листа изписани с дребен почерк.

От днес започна работата им като помощници на директора.

Бе им зададена задача:

– От тези листове, – бе казал директорът, – трябва кратко и ясно да извадите съобщенията предназначени за нашето училище. Учениците не обичат многословието и се дразнят ако нещо не са разбрали. Затова постарайте се съучениците ви да разберат точно нещата.

Това не се оказа много лесно за младите помощници. Дори ги изнерви допълнително и ги поизпоти.

На помощ им дойде учителката по литература в горните класове. Тя леко ги поведе и те успешно оформиха изреченията.

До тук добре, но се появи ново препятствие.

Извадения текст, трябваше да се прочете ясно и гладко.

– О, това не е за мен, – Катя веднага се дръпна назад.

Павел бе притеснен. Едно е да четеш на дядо си вестник или на по-малкия си брат приказка, но тук те слуша цялото училище.

Павел взе листа и започна да се упражнява. От време на време запъваше и пак почваше от начало.

Наближаваше и времето за четенето по микрофона. Катя показа на Павел, че му стиска палци и се отдръпна.

Включиха микрофона. Буквите заиграха пред очите на момчето и дори се сляха. Павел едва не припадна.

Тогава усети една силна ръка върху рамото си и чу окуражителен мъжки глас:

– Смело, момчето ми. Ще успееш. Само не се страхувай.

И Павел започна. Не направи нито една грешка, а гласът му звучеше уверено.

Когато всичко свърши, той се строполи на стола.

– Много добре беше, – дотича до него Катя и го прегърна.

До края на деня двамата помощници трябваше да се срещнат с различни ученици и да разрешат проблемите им, но и това не се оказа толкова лесно.

Приключили работата си Павел и Катя обезсърчени и много изморени се готвеха да напуснат директорския кабинет.

Точно тогава влезе директорът и ги покани да седнат.

– Е, как мина първият ви ден като мои помощници?

Катя бе навела глава и не смееше да погледне никого.

– Провалихме се, – изпъшка Павел. – Добре, че останалите учители се намесваха та ни помагаха.

– Тук всички си помагаме, – уточни директорът. – За това и успяваме.

– Ние мислехме, че е толкова лесно …… – и Катя се разплака.

– Има още много да учим преди да предявим претенции да станем ваши помощници, – тъжно каза Павел.

– За учене, всеки се учи, – весело отвърна директорът. – Дори и ние въпреки, че според вас сме толкова големи, продължаваме да се учим. Не се отчайвайте. В живота има и такива дни, но те ни подготвят и оформят за нещо по-хубаво.

– Благодаря ви, – очите на Павел светнаха. – Нищо в живота не се постига лесно. Това са ми го казвали не един път в в къщи. Чувал съм го десетки пъти, но до сега не съм го разбирал.

– Каня ви да идвате по-често и да ни помагате, – усмихна се директорът. – Има какво да научим от вас. Бяхте инициативни, не се отказвайте толкова лесно.

– Ще дойдем пак, – казаха в един глас Катя и Павел.

Излязоха от кабинета на директора, но вече не бяха омърлушени. Сега имаха явна цел.

Лесната работа

петък, май 21st, 2021

Катя обикновено си играеше с плитките си. Когато човек я наблюдаваше отстрани имаше усещане, че те оживяват.

Павел бе нейният неотменен спътник навсякъде. Вечно съсредоточен и сериозен. В час задаваше въпроси, предизвикващи размисъл.

Интересуваше се от всичко. Беше сръчен и нямаше нещо, което да не може да направи.

Бе междучасие и двамата вървяха по дългия коридор на учебното заведение.

– Знаеш ли кое е най-хубавото на нашето училище? – попита Катя.

Павел само вдигна рамене. От къде да знае. Та бяха едва в трети клас.

– Това е да кандидатстваш за помощник на директора. Работата му е много готина.

– От къде знаеш? – засмя се Павел. – Да не си го следила какво прави?

– Той не влиза в клас сутрин, а се мотае в кабинета на директора, – важно и компетентно започна да обяснява Катя, – а после прави съобщения по високоговорителя.

– Уха, само това! – възкликна Павел. – И аз искам такава работа, но ние сме деца ……

Изведнъж ентусиазмът му секна.

– О, не е толкова страшно, – сериозно каза Катя. – Просто трябва да напишеш молба и след това да направиш интервю с директора. Достатъчно е, той да разбере, че си добър работник.

– И как да му покажа това?

– Да ти кажа честно и аз не знам как, – призна си Катя, – но нали нашият учител казва, че мотото на училището е „упорита работа“. Може би директорът търси деца, които да докажат, че работят усилено?

– Е, това не е много лесно, – тъжно констатира Павел.

– Но ако се потрудиш добре, ще станеш заместник директор и няма да имаш много работа, – добави по-оптимистично Катя.

Звънецът би и двамата се отправиха към класната стая.

По-скоро ходене, а не бягане

сряда, май 19th, 2021

Когато Таня водеше децата си на училище рано сутрин, по-малкия Кольо сочеше с ръка и съобщаваше:

– Пак онова момиче.

А Надя му пригласяше:

– Колко смешно бяга. Сякаш нещо я спира да прави това.

Това младо момиче всяка сутрин се движеше по същия начин в парка. То имаше огромно слушалки на главата и ярки чорапи, които достигаха коляното.

Девойката редуваше движенията на ръцете и краката си, като винаги докосваше земята с един крак.

– Този спорт е различен от бягането и джогинга, при който се натоварват само коленните стави, – поясняваше за кой ли път Таня.

– Какво е това джогинг? – питаше Кольо.

– Забраванко, – плезеше му се насреща Надя, – това е бягане при, което хората си почиват.

– А това? – продължаваше неуморно Кольо, като сочеше по посока на момичето.

– Това е силово ходене, – обясняваше отново и отново Таня,

Тя всяка сутрин се опитваше да внесе по-голяма яснота на думите си, за да я разберат децата.

– То е умишлено сдържане, ограничаване на естествената склонност на тялото да бяга. Този вид движение дори да не иска да включва толкова енергия, съсредоточеност и сила, колкото и обикновеното бягане, все пак ги изразходва. Но при него всичко е под контрол.

„Това е ключът, власт под контрол – помисли си Таня. – Библейското смирение, както и силовото ходене, често се разглеждат като слабост, но това съвсем не е така. Смирението не отслабва нашите сили и способности, а по-скоро позволява да бъдат укротени, както ръцете и краката ръководени от ума, когато прохождат рано сутрин“.

Когато чуем призива „върви смирено“, нужно е да ограничим желанието си да вървим напред пред Бога.

Понякога се налага да направим нещо и то бързо, защото ежедневната несправедливост в нашия свят е огромна, но ние трябва да бъдем контролирани и насочени от Бог.