Posts Tagged ‘училище’

Царството на веригите

четвъртък, април 14th, 2022

Някога си в едно далечно царство живеел ковач. Той се научил така изкусно да прави вериги, че в крайна сметка започнал да ги носи върху себе си.

Това се харесало и на другите ковачи и те усъвършенствали това изкуство.

Хората започнали да си слагат вериги, дори царят и благородниците не изостанали в това, а последвали людете.

Царят издал специален указ:

– Всички да носят вериги.

Децата в училище се обучавали как правилно да носят такива „важни атрибути“.

Бижутерите започнали да правят златни, сребърни и вериги с диаманти, които се превърнали в най-високо държавно отличие.

Появили се майстори, разработващи нови и подобрени вериги от различни ултралеки сплави.

Започнали да се провеждат научни конференции и симпозиуми за веригите. На тях учените пренаписали история на царството. В нея те утвърждавали, че вериги са се носели от древни времена.

И все пак се намерили хора, които не искали да ги носят. Те били преследвани. Лишавали ги от свобода. За наказание им слагали по-тежки вериги, които им причинявали болка и дори смърт.

Въпреки това, когато умирали, тези мъченици говорели на останалите:

– Освободете се от веригите си.

Постепенно все повече хора от това царство започнали да вярват в идеята, че веригите трябва да бъдат премахнати.

Някои напълно ги премахнали, други само от части.

Освободените обяснявали на всички:

– Сега ни е по-леко да живеем.

Но другите само клатели глава невярващо и дрънчали още по-силно с веригите си.

След време по-голяма част от населението започнало да разбира, че е възможен живот без вериги.

Царят издал нов указ:

– Оправдават се всички, които са отказали да носят вериги.

Даже организирали празник на пострадалите.

Но както и преди, никой не смеел да свали веригите си. Те били свикнали с тях.

Единственият лек за човешката душа

събота, януари 1st, 2022

Те бяха четири добри приятелки. Често се събираха и споделяха проблемите си.

Бе Нова година. Какво ли щеше да им донесе тя?

Ирина пееше и то доста успешно. Преди няколко седмици нещо бе станало с гласните ѝ струни и тя не можеше да пее, както преди. Болката ѝ бе голяма.

Севда се оплака:

– С такова нетърпения очаквах и най-малката ни дъщеря да тръгне на училище, за да се заема с това, което очаквах толкова дълго, а сега съм бременна и мечтите ми станаха направо непостижими.

Деница имаше дете със специални нужди. Тя денонощно се грижеше за него. Въздъхна дълбоко каза:

– Какво ще бъде бъдещето на Тони в това състояние? А аз ще мога ли да се заема с нещо по-сериозно покрай него?

– И мен не ме подмина поредното разочарование, – сподели Рени.

– Животът ни изглежда много по-различен от това, което сме си представяли, – отбеляза Севда.

– Така е, – съгласи се Ирина, – всяка от нас е мечтала за кариера и ли да постигне нещо повече в живота си, но семейните проблеми и неочакваните събития ни накараха да отстъпим назад от това.

– Влюбвам се за пореден път и очаквам да създам стабилно семейство и пак нищо, – в същият болезнен тон изповяда мъката си Рени.

– Чувстваме се уморени и подтиснати, – тъжно се усмихна Деница. – Плачем и скърбим. На това ли сме се надявали?

– Момичета, – вдигна глава и разтърси рамене Рени, – стига сме хленчили. Нека се доверим на Бога и да прегърнем живота, който ни е дал.

– Нали Той ни каза, да не мислим за предишните неща, – вече по-окуражено звучеше гласът на Деница. Бог ще направи нещо нова за нас през тази Нова година. Да, само Той може да направя път в пустинята и да пусне реки в безводната земя.

Очите на Севда се навлажниха и тя прошепна:

– Скъпи Боже, благодаря ти, че проправи път за уморената ми душа в пустинята.

И четирите приятелки издигнаха ръце и започнаха да благодарят на Господа, за новите и чудни неща, които Той е приготвил за тях през идващата година.

Приет и одобрен

вторник, ноември 16th, 2021

Тони бе затворено дете. Във всичко, което започнеше се чувстваше несигурен и неуверен.

Тони се стараеше и в училище и у дома, но получаваше поредния упрек:

– Можеше и по-добре да се справиш, – мърмореше назидателно баща му.

Търсеше одобрени, но така и не го получи.

Тони порасна и възмъжа, но несигурността си остана в него.

Той непрекъснато си задаваше въпроси от рода:

– Достатъчно добре ли го направих? Можех ли нещо повече от това? Нима пак се изложих? …..

Един ден приятелят му Тошко го покани да посетят една група. Там бяха само младежи. Те изучаваха Библията.

За първи път Тони научи, че Бог го е създал, обича го и го цени като Свой син.

В тази група Господ докосна жадуващият за одобрение младеж. И осъзналият се млад човек прие Исус като свой Спасител.

Изведнъж Тони намери сигурността и одобрението, за което дълго копнееше.

Сега можеше вече да живее с увереността, че е ценен и приет.

Тони чу нежният Глас, Който му пошепна:

– Ти си ценен и почитан в очите ми. . . . Обичам те.

Тези думи подтикнаха Тони да направи всичко по силите си за Бога във всяка задача, за която бе призован.

Днес той насърчава другите:

– Ние сме приети и одобрени от Исус. Нека днес уверено живеем с тази истина.

Стойността, която Бог придава на тези, които обича, не идва от това, което правят за Него, а поради една единствена причина – Той ни е избрал да бъдем Негови.

Как трябва да обичаш

понеделник, ноември 8th, 2021

Кремена бе притеснена, по-точно объркана. Трудно ѝ бе да сподели с майка си, защото тя винаги я укоряваше. С баща си почти никога не разговаряше освен за оценките в училище.

Не можеше да сподели и с приятелката си Виктория, защото това, което ѝ казваше насаме го чуваше от друг по-късно.

Измъчваше се и не знаеше как да постъпи.

Кремена седеше на пейката пред блока, потънала в нерадостните си мисли.

Съседката Марта забеляза угриженото лице на девойката, приближи внимателно към нея и каза:

– Гледам те от известно време. Стоиш омърлушена, забила поглед в земята. Вероятно имаш проблем и няма с кого да го споделиш.

Кремена изтръпна и си помисли:

„Тази жена чете мислите ми. Иначе от къде ще знае, как се чувствам?“

Девойката погледна изплашено жената и бе готова да побегне.

– Не се чуди, че отгатнах, какво става с теб, – заговори успокоително Марта, – на лицето ти всичко е изписано. Не забравяй! И аз някога съм била млада.

Това като че ли поотпусна Кремена. И тя тъжно промълви:

– Жоро ме обича и ми предложи да се оженим. Той е страхотен, но аз не го обичам. Трябва ли да се омъжа за него и да вярвам, че любовта ще дойде по-късно?

Трудна ситуация, върху която човек може да разсъждава безкрайно.

– Запитай се, – предложи Марта, – дали би могла да обикнеш този човек, само защото отговаря на определени условия. Здрав е. Има добра работа. Осигурява нуждите ми и отговаря на очакванията ми.

– Може би, – несигурно отговори Кремена.

– Ако е така, – усмихна се Марта, – чувството, което изпитваш към този младеж се нарича „условна любов“. А такава оцелява само, ако са изпълнени определени условия.

– Е, това не звучи много добре, – Кремена се сконфузи. – Тогава каква любов трябва да изпитвам към човека, за когото трябва да се оженя?

– Трябва да обичаш безусловно човека до себе си.

– Какво означава това?

– Каквото и да прави, както и да се промени, дори да претърпи големи загуби, ….. нищо от това да не може да унищожи любовта ти към него.

– Хмм. С Жоро бих могла да опитам така.

– Готова ли си да рискуваш и преминеш през всякакъв вид обстоятелства с този човек, за да научиш какъв е този вид любов? – предизвика я Марта.

– Честно казано не знам, – призна си Кремена.

– Когато съм в затруднение, аз се обръщам към Бога и търся мъдрост от Него.

– Навярно и аз трябва да направя така, – решително каза Кремена.

Лицето на девойката се разведри. Тя стана от пейката и тръгна към дома си.

Щастливият ден

вторник, август 3rd, 2021

В училището щеше да има голям празник. На Атанаска ѝ ушиха красива бяла рокля за случая.

Когато се готвеше да тръгне за тържеството, тя обу бели чорапи и бели обувки. Истинска принцеса в бяло.

Когато наближи моста, който щеше да я отведе на другия бряг, където бе училището, Атанаска видя, че в реката се дави малко котенце.

Тя веднага слезе надолу по брега. Краката ѝ затънаха в тинята, но момиченцето продължи напред във водата. Успя да хване уплашеното животинче и го изнесе на сушата.

Атанаска бе цялата в кал и мазни петна от мазут. Всякакви боклуци бяха полепнали по красивата ѝ бяла рокля.

Момичето закъсняваше и побърза към училищната сграда.

Когато я видяха, децата започнаха да ѝ се смеят, а една от учителките ѝ се скара:

– Как можеш да дойдеш такава окаляна? Бързо в къщи. Иди се преоблечи и ела.

Атанаска бе прегърнала котенцето. Разплака се и потегли към дома си.

Като я видя майка ѝ едва не припадна., а баба ѝ кротко я попита:

– Насе, какво ти се е случило?

– Бабо, – момичето плачеше с глас, – котето ….реката …щ …. удави

И тя показа малката космата топка, която се бе сгушила в нея.

– Роклята, – извика майка ѝ, когато се посъвзе малко, – хубавата рокля, ….. съсипала си я.

Но баба ѝ я разбра.

– Няма нищо, – добродушно каза старата жена, – нашето дете е милостиво. Притекло се е на помощ на това малко удавниче. Насе, иди се измий и се преоблечи, че ще пропуснеш празника.

– А котето?

Очите на момичето умоляваха: „Нека да остане у дома“.

Майка ѝ въздъхна и добави:

– Добре, нека остане.

На този ден нямаше по-щастлива от Атанаска.