Стефан се раздразни сериозно. Той бе изнервен, а Стоян му казва:

– Спокойно!

– Как спокойно, когато виждам, че всичко се разпада, – бурно реагира Стефан. – От къде да го взема това спокойствие?

– От Бога, – отговори му Стоян. – Само Той дава мир, който никой ум не може да схване.

– Това няма никакъв смисъл, – тръсна глава Стефан. – Как да не се притеснявам за нищо? Да живея с някаква илюзорна увереност, че всичко е наред, когато съм притиснат от толкова много проблеми?!

– Това може да ти звучи нелогично, – усмихна се кротко Стоян, – но не е ли прекрасно? И все пак това не е чувство, а състояние, в което няма тревоги …

– Искаш да кажеш да бъда нехаен или да не ми пука за нищо? – прекъсна го Стефан.

– Признавам си, че и аз не мога да го проумея напълно, – добави Стоян, – но знам, че е така.

Стефан само вдигна рамене и се засмя:

– Едва ли очакваш тортата да стане сладка, ако случайно в нея си изтървал черен пипер?!

Калоян днес реши да посвети свободното си време за разходка. За целта покани приятеля си Антон, да го придружи.

Разходка е добро начинание, но човек не може да мълчи през цялото време.

Така започна и разговора между двамата младежи.

– Смяташ ли, е хората са добри слушатели? – попита Калоян.

– Повечето запомнят само около половината от казаното, – поклати глава Антон. – Вместо да слушат, хората често се разсейват, обмислят какво да кажат или просто не обръщат внимание.

– Всеки от нас приема слушането за даденост, но колко често наистина чуваме какво казват? – повдигна въпросително вежди Калоян.

– Един от проблемите е, че не осъзнаваме важността на слушането, – въздъхна тежко Антон. – Заинтересовани сме другите да ни слушат, а не да чуваме какво казват те.

– Така става, защото прекарваме времето за слушане, фокусирайки се върху собствената си гледна точка или интереси. Умът ни често се отклонява, мислим си за нещо друго, – наблегна Калоян.

– Ако искаме да бъдем по-добри слушатели, трябва да оставим разсейването настрана и да се съсредоточим върху хората, с които общуваме, – подчерта Антон.

– Трябва не просто да говорим, но и да обръщаме внимание на това, което другите казват. Необходимо е да даваме на хората нашето неразделено внимание.

– Скоро си мислих за това и за взаимоотношенията ни с Бога, – сподели Антон.

– Когато времето за молитва е изпълнено със собствените ни мисли и тревоги, ние само говорим, но не слушаме какво ни казва Господ, – отбеляза Калоян.

– За това трябва да премахнем разсейването, а когато четем Словото, да мисли върху всяка фраза, разбира се в контекста, – даде съвет като изходен път от ситуацията Антон.
– Само тогава ще бъдем чувствителни към това, което Бог иска да ни съобщи, – заяви категорично Калоян.

Милен бе навел глава. Целият бе потънал в мислите си.

Таньо го приближи, сръга го в ребрата и насмешливо попита:

– Да не би да си почнал на ум да философстваш?

– Чудя се как се е чувствал Петър, когато Исус го е попитал за трети път, дали го обича!?

– Може би е искал да знае, дали обича Господа повече от себе си, – съвсем сериозно отговори Таньо.

Милен извиси показалеца си нагори и бе готов да продължи разсъжденията си на глас, когато Таньо наблегна:

– Най-малкото се е чувствал неудобно …

– Вероятно въпросът му е бил по-дълбок, – завъртя глава Милен.

– Пак с твоите философии, – засмя се Таньо.

А Милен уверено продължи:

– Макар и негласно казани те са звучали може би така: Обичаш ли Ме повече от мненията на другите, като прислужничката в двора? Повече от собствената си безопасност и комфорт, когато те екзекутират като враг на Рим? Повече от собствената ти репутация? Повече от спомените ти за грях и провал? …

– Каквото и да говориш, – каза Таньо – Исус достигна до сърцето на Петър …

– И промени мотивацията му, – допълни Милен.

– Е, да, – съгласи се Таньо, – Мотивацията на Петър да живее за Исус и да Му служи, не беше опит да отблъсне вината, да спечели прошка, да избегне критика, да докаже нещо на някого, да получи одобрение или признание.

– Така е, – плесна с ръце Милен. – Единствената мотивация на Петър да служи на Господа беше любовта му към Него.

Пламен имаше проблеми в училище. Учителите му бяха лепнали етикета „инвалид“.

По тази причина съучениците му често се заяждаха с него, но един ден родителите му заявиха твърдо:

– Пламен мисли малко по-различно.

– Да, но той не мисли, – дойде бързият отговор на присмехулниците.

Бащата на Пламен въздъхна и каза:

– Не подхранваме идентичността на сина си в Христос.

– Защото бяхме твърде заети да приемаме етикетите, които светът му поставяше, – добави майката на Пламен.

И двамата родители решиха да говорят какво казва Писанието за сина им:

– Той има ум Христов.

– Пламен е глава, а не опашка.

– Синът ни е страшно и чудно създаден.

Когато Пламен започна да вярва и да провъзгласява Божите обещания за живота си, той започна да успява в училище.

Напредваше бързо и попадна в списъка на най-добрите ученици.

Започна бизнес и бе избран за най-добрият предприемач в бранша.

Един ден бащата на Пламен отбеляза:

– Избрахме да говорим за живот, а не за смърт и резултатите бяха очевидни.

Нашите думи имат потенциал. Те създават атмосфера, в която хората могат да процъфтяват.

Нека затворим устата си за словата, които намаляват и събарят, и ги отворим, за да освободим тези за живот.

Думите ни могат да накарат другите да се отдръпнат и да живеят жалките си животи или да очертаят свят, достатъчно голям, за да бъдат герои в него.

Филип бе притеснен за финансовото положение на фирмата си. Той сам търсеше изход, въпреки че знаеше, че може да се довери на Бога.

Негови приятели му казваха:

– Ако вършиш Божията воля, Той ще осигури необходимите средства.

Да знаеш това с главата си или да го почувстваш, просто да го изживееш във вътрешното си естество, са две напълно различни неща.

Павел виждайки притеснението му, само спомена:

– Най-голямото разстояние, което човек трябва да преодолее, е това между сърцето и ума.

На Филип трудно се отдаваше да преодолее тази празнина.

Една нощ той се събуди в два часа и повече не можа да заспи.

Стана и сподели с Бога:

– Искам да изпитам мир, за да мога да Ти се доверя.

И получи изненадващ отговор:

– Няма да се научиш да Ми вярваш, ако ти дам сигурност и усещане, че всичко е наред. Доверието се разкрива в несигурността, в това да вършите работата, към която Съм те призовал и да продължиш да го правиш, без да знаеш как ще свърши всичко. Утре просто отиди и започни да работиш. Довери Ми се.

Камък падна от сърцето на Филип. Той се нуждаеше от такова насърчение.

Финансовата криза не бе веднага преодоляна, но Филип получи спокойствие и енергия, за да си върши работата, а не да се разсейва от тревогите за състоянието на фирмата си.