Днес изпече слънце. Е, имаше някое и друго облаче, но те не помрачиха общата картината.

Цено и Жеко се бяха спрели на сянка и разговаряха.

– Примамка и измама, – горещеше се Цено. – Това е чудесна тактика, нали?

– Така е, – съгласи се Жеко. – Изкушаваме се и се подмамваме от обещанието за забавление, удоволствие и спокойствие.

– Всичко, което може да ни предложи този свят, е синтетична, изкуствена, фалшива версия на истинското, – наблегна Цено.

– Но това не отменя и не омаловажава влиянието, което може да има върху нас пристрастяването, – отбеляза Жеко.

– Знанието има стойност само ако върви с действие, – плесна с ръце Цено.

– За това, – напери се Жеко, – не трябва да бъдем ръководени от критериите на този свят ….

– А да се променяме, като непрекъснато обновяваме ума си, – прекъсна го Цено.

– За да сме способни, – размаха ръце Жеко, – да разпознаваме какво желае Бог, кое е добро, угодно и съвършено Нему.

– Когато обновяваме ума си, ние се преобразяваме – възторжено възкликна Цено – и се научаваме как да се справяме с живота и най-вече това, което ни поднася той.

– Трябва да познаваме Божието Слово и любовта, която Бог има към нас, за да разпознаваме измамника веднага, – заключи Жеко.

Може би щяха още да си говорят, но решиха, че силно препича и си тръгнаха.

Срещу Матьо в самолета по пътеката между седалките вървеше затлъстял мъж, чийто корем висеше над колана му. Отчаян и объркан от грамадното туловище, той се обърна с молитва към Бога:

– Често съм се отклонявал от пътя ти. Не винаги съм бил такъв, какъвто трябва да бъда, но виж този огромен мъж, който идва ….. смили се над мен, Господи. Моля те, помогни ми.

Малко преди това Матьо изпитваше облекчение като изразяваше задоволството си:

– Много се радвам, че това крещящо дете седна в задната част на самолета. Сега мястото до мен остана свободно.

Но сега …. Колкото повече едрият мъж приближаваше празната седалка, толкова повече Матьо се парализираше от страх и продължаваше да мърмори тихо под носа си:

– Господи, ще се променя. Ще се моля повече. Всеки ден ще започна да чета Библията. Ще давам повече средства в църквата. Всичко ще направя, само нека ме отмине тази чаша.

По чудо дебелият мъж мина покрай празната седалка и седна в задната част на самолета.

Борейки се със сълзите си Матьо се радваше, че молитвата му е проработила и тихо мълвеше:

– Благодаря ти, Боже! Благодаря ти ….

Горкия Матьо трябваше да се моли пак, но по друг повод. Човекът пред него мляскаше от удоволствие, преглъщайки всяка хапка от храната си.

Родителите на Димо бяха много притеснени. Той бе само на седем години но прекарва много време пред телевизионния екран.

– Димо е станал напълно зависим от телевизора, – притеснено сподели със съпруга си Елена.

– Какво да правим с него? – въздъхна тежко Румен.

Двамата загрижени родители дълго мъдруваха и накрая намериха решение на въпроса.

Една вечер Румен и Елена отидоха на гости и поръчаха на сина си:

– Научи уроците и напиши домашните си! В 20:30 легни да спиш!

Когато родителите му излязоха, Димо си каза:

– Най-много да ми се скарат, че не съм ги послушал. Сега мога да гледам колкото си искам. Няма кой да ми се кара.

Той включи телевизора и без да се притеснява гледаше предаване след предаване.

Когато Румен и Елена се върнаха завариха сина си пред синия екран. Отгоре на всичко не бе погледнал уроците и домашните си.

Родителите му вместо да му се скарат го оставиха пред телевизора като му заявиха:

– Тук ще стоиш цяла нощ и ще гледаш телевизионните предавания.

Димо се изненада от такова великодушие, даже се зарадва много:

– Еха, …. това си е направо чудо!

Към два часа през нощта гледането на телевизора му стана безинтересно. То вече не му доставяше удоволствие.

Уморен Димо отиде при родителите си и ги помоли:

– Не искам да гледам повече, разрешете ми да си легна.

Но родителите му го върнаха на фотьойла пред телевизора.

Ако момчето заспиваше, те го събуждаха като му казваха:

– Гледай още!

Наказанието приключило в пет часа сутринта.

След тази нощ, Димо изобщо не се застояваше пред синия екран.

Ана знаеше, че любимите ѝ хора се прибират.

Още вчера ѝ се обадиха по телефона и ѝ казаха:

– Очаквай ни утре следобед. Ще хванем обедния рейс.

Като добра майка и отлична съпруга, Ана започна да приготвя любимите ястия на децата и съпруга си.

Тя желаеше да ги зарадва. Нейното сърце искаше да им покаже, че ги обича и с нетърпение очаква тяхното завръщане.

Докато шеташе в дома си и приготвяше палачинки с ягоди за Милена, зелена салата за Гошо и добре препечени пържоли за съпруга си Ана си каза:

– Какви приготовление правя за децата и Валентин, но си мисля, какво Бог е приготвил за мен за моето завръщане един ден?!

И тя се размечта:

– Той знае цветовете, които обичам, пейзажа, на който се наслаждавам и всичко онова, което ми доставя удоволствие и ме прави щастлива. Това, което Той е приготвил за мен, ще ми говорят, че съм била очаквана и че съм добре дошла.

Ръцете ѝ пипаха бързо, те извършваха всичко с много любов и топлота, а в същото време си представяше как ще бъде срещната горе от Младоженеца за сватбата.

Луната бе извървяла своя път. Звездите бледнееха. Обади се петел и светлината разкъса мрака.

Мирон седеше на пъна в двора навел глава. Той не бе мигнал цяла нощ. Тежки мисли притискаха душата му.

Вратата изскърца и дядо Павел излезе навън. Видя внука си и го попита:

– Още ли се измъчваш? Остави тази работа. Заеми се с друго.

– Има ли поколение, което не преживява безизходица? – тежко въздъхна Мирон.

– Всеки носи своя кръст. Ние на какво сме осъдени? – попита старецът вглеждайки се в тъмния силует на бараката за дърва. – На раздяла.

– За желязната завеса ли говориш? – Мирон вдигна глава и се вгледа внимателно в дядо си.

– Става въпрос за всички завеси, които са били спуснати и продължават да се спускат.

Мирон потръпна, но не от хладината на утрото.

– Знаеш ли, – продължи дядо Павел, – по едно време бях усърдно започнал да чета Библията. Ти преглеждал ли си я?

– Нали баба ставаше и лягаше с нея, – засмя се Мирон. – Виждал съм я и знам, че има два завета и нищо повече. Исках по едно време да почета от нея, но тя беше изчезнала. Баба умря и не можах да намеря старата ѝ Библия.

– О, с нова ще те снабдя, – тупна с длан по ствола на ябълката дядо Павел, – само трябва да поговоря с поп Стойко. Разбира се, ако имаш още желания да я прегледаш. Хубаво е човек да си я чете.

– О, с удоволствие бих се поровил из нея, – възкликна ентусиазирано Мирон.

– В Стария завет има една книга, – вдигна вежди нагоре старецът. – Тя се казва Еклесиаст. Та в нея пише, че човек не си знае времето. Както рибите попадат в мрежата, а птиците в примката, така и човек се улава в усилено време.

– Епохата понякога поставя хората в неблагоприятно условия, – въздъхна отново Мирон. – На какво ли ще бъдат подложени хората след нас?