Проучване доказва два начина за постигане на удоволствие.

Първият вид се постига чрез хубава храна, секс, изпиване на питие, което утолява жаждата ни. В случая можем да кажем, че по-скоро е удовлетворена някаква нужда на тялото ни.

Вторият вид удоволствие е свързан с преследването на нещо, желание за преживяване на въодушевление, прелъстяване или усещане за власт. Това удоволствие бихме нарекли увлечение.

Когато сме увлечение от такова удоволствие сме способни да извършим поредната глупост. Дори и да знаем, че няма да получим удовлетворение от това преследване, а по-късно ще съжаляваме за това, което сме извършили, все пак го правим.

Ето ви и примери за увлечения, които водят до пагубни последствия за индивида: безобидните на глед цигари; чаша алкохол, която не остава сама, а я следват цели бутилки; използването на наркотици във всичките му разновидности, сексуална пристрастеност, хазарт ….

Всичко това води до разболяване на индивида, влошаване на отношенията в семейството му, дори загуба на работата.
Не трябва да позволяваме на увлечението в тези случаи да стане по-силно от нас.

Повечето жени не знаят, че чантата запълнена до краен предел, която те носят на рамото си, може да предизвика болка в областта на шията и главата.

Тялото се адаптира към допълнителното тегло по естествен начин.

Ръката поддържаща чантата, не се движи, а другата се размахва, за да компенсира обездвижването на първата.

Такъв дисбаланс напряга шията и гърба.

Ако не можете да избегнете носенето на тежка чанта на рамо, то се старайте периодично да сменяте страната, от която я носите.

Горан мислеше, че никога няма да оживее, че това е краят. Едва намери сили да извади телефона си и с немощен глас да съобщи:

– Успях, но …. голямо дърво ме затисна ….. не мога да се движа….

Телефонът падна от ръката му….. Той лежеше безпомощно и чуваше гласовете на притеснените си приятели:

– Горане, къде си?….Какво става? Не се предавай, идваме!

Преди да загуби съзнание, чу шума на въртящите се перки на хеликоптер.

– Ясно, търсят ме! – прошепна с пресъхнали устни и отпусна глава.

Отгоре се чуваха гласове.

– Ето го, лежи ей там!

– Слава Богу, открихме го!

– Дано не идваме много късно.

Въртолетът се приземи и трима души бързо притичаха към неподвижното тяло.

– Жив е! – радостно възкликна Люси.

– А сега внимателно, – предупреди ги Пепо. – Трябва да го обездвижим.

Три чифта ръце заработиха в синхрон. Те мълчаха, но бързо и внимателно действаха. Ставаше въпрос не само за човешки живот, а за живота на техен приятел…..

Хеликоптерът бавно се издигаше. Горан бе здраво привързан към носилката и се опитваше да диша през кислородната маска.

Люси го наблюдаваше внимателно:

– Добре ли сте? –  попита тя.

Горан само кимна, но в действителност не беше добре. Летяха към голямата болница. Горан знаеше, че има опасност да умре. Той притвори очи.

– Това ли бе всичко? – попита той Бога.

– Не, не е всичко! – дочу отговора съвсем ясно.

Погледна през прозореца. Там се виждаха облаците, които плаваха в синьото небе.

Тревогата и безпокойството му започнаха да намаляват. Усети някаква сила в себе си. Сега беше абсолютно сигурен, че ще се оправи.

Бог не избра силните, а слабите, но те станаха Негови силни служители. Горан бе от тях.

Бог го подкрепяше и го преведе през всички изпитания.

Горан не винаги беше верен, но Господ бе винаги с него. Божията любов не го остави сам…..

Идваше края на смяната, когато Елена чу ясен мъжки глас:

– Ало, медицинската сестра!

Този глас идваше от стая номер 54. Мъжът не беше неин пациент и тя помисли, че вика някоя нейна колежка от своето отделение.

– Ей, русокосата, вас викам! – отново извика мъжът.

Когато влезе в стаята Елена видя дружелюбен човек, който седеше на леглото си.

– Помните ли ме? – попита болният, – вие бяхте моя медицинска сестра, само че тогава бяхме на долния етаж.

– Съжалявам, но аз работя само в интензивното отделение. Навярно сте ме объркали с някоя друга жена.

– Не, не съм сбъркал. Почакайте за минутка – и мъжът започна бързо да свива пръстите на едната си ръка, потропвайки леко с върховете им върху таблата на леглото. – Вашето име ….сега ще си го спомня.

Той погледна тавана, а след това се усмихна тържествуващо:

– Елена, нали така? Само, че имахте по-дълга коса.

Елена стоеше изумена. Преди два дена тя наистина бе подстригала косата си.

– Да, – неспокойно каза Елена.

Тя огледа внимателно мъжът и опита да си го спомни.

– Извинете, аз работя в интензивното и съвсем не ви помня.

– Всичко е наред, Елена. Радвам се , че ви видях отново. Ти беше в стаята  ми преди две седмици. Сърцето ми бе спряло, а ти го върна към живот. Помня как викахте някакви медицински термини и се опитвахте да разчистите пътя по коридора. След това взехте дефибрилатора и аз отново започнах да дишам.

Изведнъж спомена се върна. Само че мъжът изглеждаше малко по-различно. Очите му бяха зачервени, а лицето бе добило синкав отенък.

– Кой ви каза, че именно аз съм ви помогнала този ден? – позаинтересува се Елена.

Мъжът се засмя.

– Аз бях на тавана и ви наблюдавах. Вие имахте дълга светла опашка. А когато се обърнахте към апаратурата до леглото ми, видях красивото ви лице…. извиках ви, за да ви благодаря.

Някаква топлина се разля в тялото на Елена. Тя не можеше да разбере, как може човек, който е почти мъртъв, да я види и да я запомни.

През 1882 г.сборният отбор на Англия по крикет загубил от Австралия.

По този повод вестник The Sporting Times  публикувал сатиричен некролог, в който се казва:

„Английският крикет умря, тялото ще бъде кремирано, а пепелта ще бъде транспортирана в Австралия“.

В следващия мач, който се провел в австралийските полета, англичаните били по-силни и получили за подарък от мелбърнските жени малка теракотова урна с праха уж на австралийския крикет.

Тази урна получила название „The Ashes“ и стои в музея.

Победителите от англо-австралийската конфронтация многократно я издигат над главите си след победа като трофей.