Разпятието бе станало.

Христос слезе в самите дълбини на смъртта. И Той я разруши със светлината на своята любов.

Чу се радостен призив:

– Възкръсни, Боже, съди земята, защото Си я наследил във всичките народи.

Траурните одежди паднаха. Светлината ставаше все по-силна, защото адът не можеше да удържи този Мъртъв човек. Пропукваше се.

Гроба грее от живот. Победата над смъртта се извърши.

Ще мине известно време докато се възвести радостната вест:

– Христос възкръсна!

Всеки от нас слиза в сянката на смъртта.

За жалост грехът, злото и смъртта все още изглеждат победители на земята, но в сърцето си знаем и вярваме, че тъмнината, в която постепенно потъваме, всъщност свети отвътре с пасхална светлина.

– Радвайте се!

Великден е в края на всичко.

И лъчите на Великденската радост вече се изливат в света. Наближавайки Великденската нощ, знаем, че никой няма да ни отнеме тази радост.

Той беше съвършен Художник. Първо го носеше само в съзнанието Си, но дойде време и създаде шедьовъра си.

Това бе картината на благодатта, която Неговия възлюбен Син щеше да пресъздаде с Живота Си.

Да се върнем малко по-назад.

Преди да спре дъхът ни пред блясъка на творението, Той направи план за съвършеното Си общение с хората.

Изведнъж се появиха нежелани нюанси върху пейзажа.

Дълбоки и тъмни сенки. Те бяха резултат от бунтовния избор на човека да живее независимо от Неговата благодат. Тези краски помрачиха делото Му.

Цялото творение бе обгърнато в мрак.

Ами сега? Как ще постъпи Създателят?

Ще изкупи ли Своя шедьовър?

Какво би могло да спаси жалките портрети, в които бе вдъхнал жизнено дихание?

Художникът заплака.

Потопи четката си в аленото и написа върху грубото дърво:

– Обичам те!

Закачи го в небето, за да може всеки да го прочете.

Това послание бе с определена цел: Да върне цвета на живота ни и да прогони тъмнината от нашите сърца.

Нека красотата край нас напомня за Неговата загриженост относно всеки детайл от живота ни и жертвената Му любов към всеки един от нас.

Елена лежеше на дивана. Тъмнината пристъпваше от прозореца и изпълваше стаята. Тук там малки светлини осветяваха пространството наоколо, но в дома на Елена бе тъмно.

Отчаянието бе препречило пътя на тази млада жена и тя се чувстваше угнетена.

– Какъв живот водех досега? – запита се тя.

Бе израснала в семейство, където се говореше често за Исус, неговата жертва и изкупителното Му дело. Четеше се Библията и родителите ѝ се стараеха да следват Спасителят.

Но тя не ги последва, а се отдаде на насладите в света. Прояви непокорство по време на юношеството си и оттогава всичко тръгна назад.

– Той ме обичаше, когато аз не обичах, – тихо прошепна Елена. – Дори, когато Му обърнах гръб, Той пак ме е обичал.

Тя седна и продължи:

– Колко чудно е това….., когато се върнах при Него засрамена, Той не ми даде да се почувствам недостойна. Посрещна ме като добре дошла отново в семейството.

Картини от предишния ѝ живот преминаваха една след друга в ума ѝ.

– Завиждах, ядосвах се за какво ли не, бях нетърпелива и най-вече неблагодарна, – сълзи се стичаха по лицето ѝ, – а Той е продължавал да ме обича.

Елена изливаше болката си.

– Не съм добра, но бих се постарала, защото никой друг не ме е обичал така. Нужно е да общувам повече с Него, не за да бъда обичана, а защото аз Го обикнах.

Сълзите ѝ се стопиха и усмивка засия на лицето ѝ.

– Колко е хубаво, че Той ме обича въпреки моето минало, – радост започна да напира вътре в нея. – Обичаме при всичките ми недостатъци, защото ме вижда друга, съвсем променена. Дори в бъдеще да се проваля, Той пак ще ме обича.

Елена падна на колене, вдигна ръце високо нагоре, а гласът ѝ прозвуча радостно и възторжено:

– Благодаря Ти, че ме обичаш просто така. Помогни ми да стана такава, каквато ме виждаш …… Благодаря Ти…..

Видул се въртеше неспокойно в леглото си. Нощта му се стори двойно по-дълга. И имаше защо.

Бе затънал в проблеми.

Устните му безпомощно шептяха:

– Кой или какво отвори крана на сълзите ми? Необходимо ли е, непрекъснато да занимаваш мислите ми? Който и да си, ти почерни надеждите ми за бъдещето и разби сърцето ми…..

Мятащ се неспокойно в чаршафите на леглото си той изстена:

– Защо? ……

Видул зарови ръце в косите си и се разплака.

Изведнъж си спомни думите на своя приятел Маньо:

– Исус се прославя и възвеличава в живота ни чрез нашето страдание ….. Вярвай Му. Чувството за вина пречи на радостта ти ….

– А когато нямам отговори на въпросите си? – отчаяно попита Видул в тъмнината.

Гласът на Маньо ечеше като камбана в главата му:

– Довери Му си, дори и тогава, когато не разбираш ….

Видул стана от леглото, падна на колене и плачейки заговори:

– Доверявам Ти се. Боже, Ти виждаш нещата по-добре от мен. Няма друг, който би могъл да ми помогне ….. доверявам ти се.

Станко бе застанал на терасата и наблюдаваше как се появява утрото.

Тъмнината започна да се отдръпва, когато слънцето стана видимо на хоризонта.

Появиха се цветове с всякакви нюанси, на които им предстоеше да се слеят в един сноп съвършена светлина.

Изведнъж слънцето се разкри в цялата си красота. Докато величествено обливаше земята и всяка закътана долина със лъчите си, птичи хор поздравяваше утрото.

Ясната утринна светлина пробуди в сърцето на Станко жажда за истината. Такава, която можеше да го очисти и настрои в хармония със всичко около него.

Ветрецът, който леко подухваше предизвика у младежа желание за среща с Бога.

Творецът вдъхна животворяща струя и изпълни ума на Станко със Своите мисли. Породи у него вътрешен стремеж за нов живот.

– Какви мисли, копнежи и желания пораждат у мен това утро! – каза си Станко и се усмихна. – Сега се чувствам обновен, защото преживях Бога и съм сигурен, че Го има.

Станко се протегна, вдигна ръце нагоре и извика:

– Господи, какво щях да правя без Твоето прекрасно утро? Щях да се лутам в този мрачен и греховен свят, живеейки своя жалък живот.