Дядо Вълкан и внучето му Валери стояха на двора под стария орех и тихо си говореха. Малкото момче много харесваше тези разговори, защото дядо му бе сладкодумен човек. От него всеки можеш да научиш много неща.

И сега леко привел глава над внука си, обгърнал с ръка крехките рамене на малчугана, дядо Вълкан говореше с тихия си стържещ глас:

– Когато приемеш Исус в сърцето си като Господ и Спасител, пред теб се отваря един изцяло нов свят на неизпитвана досега!

Валери погледна дядо си с големите си черни очи, поклати глава като възрастен човек и добави:

– Да но животът на Земята не е съвършен. Всеки от нас изпитва мъка, тъга и разочарования почти всеки ден.

– За да се преборим с тези дни на мъчителна болка, – усмихна се старецът, – Той ни е дал дара на радостта. Така се издигаме над обстоятелствата на земното си ежедневие!

– Какво е радост? – попита въодушевен Валери.

Малчуганът бе изпитвал това чувство много пъти, когато бе получавал желаната играчка, но сега той усещаше, че в тази дума се крие нещо повече.

– Радостта е вкусване от рая, което се дава на тези, които познават Исус като Господ и Спасител. Тя е способността да преживяваме в нашето човешко естество благословенията, които Бог изпитва в Неговата божественост.

– Мога ли винаги да имам тази радост? – попита плахо Валери.

– Тя е резултат от близката и лична връзка с Царя на царете. Когато вземеш съзнателното решение да си партнираш с Исус и да се покориш на Неговото господство и власт, ти имаш изобилна радост в живота си.

– Тази радост влияе ли се от нещо? Кога мога да я загубя?

– Тя не се влияе от това, което имаш, нито от твоите взаимоотношения или къде живееш, а от това да избереш Него независимо от всичките трудности, които срещнеш в живота. Когато предпочетеш да дадеш живота си на Исус Христос, радостта избира теб!

Полунощ е, а Ана се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Тази нервност и безсъние си имаха причина.

Вълна от мисли ѝ припомняха жестоката неспаведливост, която бе понесла. Тя нямаше вина, но трябваше да изтърпи тази неправда спрямо себе си.

В сърцето на Ана нямаше капка любов, която да покрие всичко това. Какво можеше да направи? Да плаче и да се окайва? Едва ли това би ѝ помогнало.

Ана не се поколеба и със сълзи на очи се обърна към Бога:

– Господи, дай ми сила, с която да изпълня Твоето прдписание за любов, която покрива всяко нечестие и произвол.

Мигновено Божия Дух започна да работи в нея, давайки начало на силата, която ѝ помогна да забрави всичкото зло, което бе развалнувало душата ѝ.

В ума си Ана изкопа гроб. С тъга сложи в него несправедливоста, която я накара толкова много да страда и я покри със земя.

Образувалата се могила Ана покри с рози и теменужки, и заспа. Сънят ѝ донесе спокойствие и мир, толкова жадувани и очаквани.

Раната ѝ, която изглеждаше смъртоносна, бе излекувана, дори белег не остана.

След време, когато я питаха:

– Какво се случи тогава с теб?

Ана вдигаше рамене и се усмихваше. Тя бе забравила злото извършрно спрямо нея, но помеше помощта на Бога в този критичен момент.

Имало едно време една малка депресия. Тя се навърташе около хората и се опитваше да се установи у тях, да се прилепи, та да порасте и да си завъди дечица.

Но защо нищо не се получаваше?!

Хората не харесваха депресията въпреки, че бе много малка.

Един ден тя попадна в главата на едно момиче и започна да ѝ подхвърля мисли:

– Всичко е толкова лошо. Никой не ме обича. Животът е изпълнен само с проблеми, …..

Плака момичето и се тревожи половин ден. След това стана и се изми. Взе Библията и започна да чете. Депресията се опитваше отново да му нашепваше мрачни мисли, но момичето вече бе престанало да я слуша.

Огорчи се малката натрапница и отиде да досажда на един младеж. Мъка и болка се прокрадваха в мислите му, но той вместо да плаче и да се отчайва хвана китарата си и запя.

Депресията пощръкля. Развилня се. Започна да буйства. Но уви, всичко беше напразно. Тя беше все още малка и толкова ѝ бяха силите.

Какво можеше да направи повече!?

Тръгна отново между хората с надежда, да хване някоя по-податлива жертва, та поне малко да порасне.

Стигна до зоологическата градина. Хареса си ленивеца и реши върху него да изпробва силите си.

– Той е лениво животно и не особено активно, ще се справя с него, – реши категорично депресията.

И тя започна да му шепне, да го тормози, но ленивецът не я слушаше или не я разбираше, затова отново нищо не се получи.

– Какво пък мога спокойно да си почина до следващия човек, – каза си депресията. – Дано той се окаже по-голям ценител на тъгата!

Бъдете внимателни! Не позволявайте на депресията да ви мъчи и тероризира. Не я подхранвайте с вашите сълзи и огорчения. Усетите ли депресията, гонете я далече от себе си. Тя не заслужава да порасне, а още по-малко да си отгледа и дечица.

Стопли се и хората плъзнаха като мравки навсякъде. И в близкия градски парк беше шумно, но Таньо бе намерил едно прикътано местенце и бе седнал на една пейка.

Тъгата и болката го бяха хванали с безпощадните си лапи и извиваха душата му. Спомените се редяха един след друг , но и те не му даваха мира.

Изведнъж чу зад гърба си глас:

– Таньо, не съм те виждал отдавна. Все се спотайваш и криеш някъде.

– А, Стамене, ти ли си? Ала седни. Тук е тихо и спокойно.

– Какво си увесил нос? – погледна го с проницателно Стамен. – Защо бягаш от хората?

– Какво да правя? – наведе глава Таньо. – Знаеш, че моята Господ я прибра, децата се пръснаха и …

– Я се стегне, Рена и Тодор вярно, че отидоха надалече, но ще дойдат, ще те навестят. Няма да те оставят така.

– Докато беше жива майка им, често си идваха, ама сега ……, – очите на Таньо се напълниха със сълзи.

– Деца са ти, ще дойдат, – опита се да го окуражи Стамен.

– А, не вярвам! Не съм им мил аз на тях, – заподсмърча Таньо.

– Нали си ги отгледал. Трудил си се за тях. Не си ги оставил гладни или голи.

– Чужди си бяхме още като бяха деца, че сега тепърва ли ще се сближаваме?!

– Как чужди, нали са ти чеда? – недоумяваше Стамен.

– Ех, – въздъхна Таньо, – едно време тичах да работя, кариера правех. В къщи се прибирах само да ям и спя.

– Ние мъжете сме така, – натърти Стамен. – Работа, работа и никакво спиране.

– Хубаво ми викаше жената: „Таньо, поговори с децата, иди с Тодор на разходка, покажи му някои неща като на мъж. Рена се цупи, че не си щял да идеш да я гледаш, дето играела в някаква сценка в културния дом“.  Ама аз, не та не,  трябва да работя, кариера да градя.

– Можело е да им отделяш малко време на децата,  – съчувствено каза Стамен.

– И аз тъй си виках: „Да свърша това, пък после и тях ще видя“. Ама това свършване нямаше. Моята все ме кореше и викаше: „С децата си можеш да говориш и общуваш, когато те търсят, а не когато ти е кеф“.

– Знам, че си бил уморен, – махна с ръка Стамен, – но какво толкова, ако си им отделял по няколко минути, поне да разбереш, как са изкарали деня“?

– Тогава бях егоист. Мислех си: „С децата жената да се разправя, какво са ми гракнали на главата“. А сега съм сам. Няма кой и да ме напсува, камо ли да ми рече добра дума.

Стамен го гледаше състрадателно и не намираше с какво да го утеши.

Денят бе студен. Вятърът не прощаваше на смелчаците решили да се покажат на вън. Сняг нямаше, но студът вилнееше с пълната си сила.

Наско натискаше педалите на колелото си, борейки се с насрещната стихия. Сълзите му се стичаха по лицето, а вятърът ги грабваше и отнасяше нанякъде.

Горчеше в сърцето му, а думите на сестра му още кънтяха в ушите му:

– Колко си глупав, Дядо Мраз няма! Даже и слабоумните го знаят това!

Къде отиваше Наско в това студено време? При баба си.

– Тя ще бъде честна със мен, – казваше си момчето. – Винаги и направо ми е казвала истината. Никога не ме е лъгала.

В дома на баба му ухаеше на топли кифлички. Наско се самопокани и веднага започна да опитва от вкусотиите на масата. Докато ядеше, той разказа на баба си какво е преживял.

– Чуй ме, миличък, може да ти се иска, но Дядо Мраз наистина няма, – каза сериозно старата жена. – Това е само приказка. Тя се разказва на децата, не знам защо и те много страдат като теб, когато разберат истината.

Наско бе преглътнал вече сълзите си, но в очите му се четеше скрита тъга.

– Я си обличай палтото и да вървим, – подкани го баба му.

– Къде ще ходим, бабо?

Тя не му отговори, само му подаде ръка и двамата излязоха.

Отидоха до универсалният магазин, където имаше всичко. Когато застанаха на вратата, баба му подаде една педесетачка и му поръча:

– Иди купи нещо за този, който има нужда от него. А ще те чакам тук.

Наско често пазаруваше с майка си, но никога не го бе правел сам. Магазинът бе пълен с хора. Момчето постоя няколко минути смутено сред навалицата, стискайки парите в ръка.

„Какво да купя? – помисли си Наско. – И за кого да го купя?“

Той прехвърли в ума си всички, които познаваше – приятели, съседи, членове от семейството му…

Изведнъж се сети за Боби, който миришеше лошо и имаше мръсни и зацапани с кой знае какво коси. Той седеше точно зад Наско, когато бяха във втори клас. Когато настъпеше зима, майка му изпращаше бележка на учителката, че е болен, а той просто нямаше палто, за да излезе навън.

– Ще купя палто за Боби, – реши Наско.

На Наско му хареса едно от палтата. Имаше топла подплата, а и външно изглеждаше много добре.

Когато го занесе на касата, жената любезно го попита:

– Това подарък за някого ли е?

– Да, – каза срамежливо Наско и подаде банкнотата.

– Много е хубаво, – усмихна се жената. – Навярно ще го хареса.

Тя постави грижливо палтото в една голяма чатна и пожела:

– Весела Нова Година!

Същата вечер бабата на Наско заедно с внука си опаковаха подаръка в новогодишно изрисувана хартия, като прибавиха някоя и друга празнична панделка.

Наско написа на пакета: „За Боби, от Дядо Мраз“.

Когато Боби получи новото си палто, очите му искряха от радост, а сърцето на Наско преливаше от любов. Той бе разбрал, че няма по-хубаво от това да зарадваш някого в Новогодишната нощ.