Не знам как се случи, но един ден частите на тялото започнаха да роптаят против стомаха:

– Защо само ние да работим? За да задоволяваме стомашни му прищявки ли?

– Ти не вършиш нищо.

– Само се излежаваш.

– И най-нахално се наслаждаваш на плодовете от нашия труд.

И частите на тялото започнаха да се съвещават, как да постъпят с този мързеливец:

– В нищо няма да му помагаме.

– Никой от нас няма да си сътрудничи с него.

Стомахът се опита да им обясни:

– Аз върша друга работа, която е необходима за вас. Тя си има своето място и съответства на вашите дейности, които са ми необходими

Всичко бе напразно. Те не пожелаха да го изслушат.

И тялото постепенно започна да отслабва и изнемощява.

По едно време ръцете, краката, очите и ушите се усетиха:

– Май сбъркахме, че така се нахвърлихме срещу стомаха.

– Навярно той върши друга работа, за която не сме се досещали.

– Колко глупаво бе от наша страна да съдим, без да сме наясно с нещата.

– Той искаше да ни обясни, но кой от нас се спря да чуе какво казва?

Това разкаяние дойде много късно.

Тялото загина заедно с оклеветеният стомах.

Губим или печелим, плодовете на доброто и злото трябва да делим.

Васко бе постоянно недоволен от нещо. Нищо не му харесваше и все си мърмореше:

– Аз съм най-ощетения в този живот. На други им се падат повече пари, отколкото се нуждаят; просторни и красиви домове; луксозни коли…. А на мен? Само мъка и неприятности.

Един ден, слушайки оплакванията на Васко, дядо Петър се приближи към него, потупа го рамото и попита:

– Пак ли се самосъжаляваш? Ти си здрав и силен, останалото ще постигнеш с труд и постоянство.

– Какво знаеш ти? Каква ми е ползата, че съм млад, в разцвета на силите си, когато нищо не спори? – тъжно каза Васко.

– Ти не осъзнаваш какво имаш…….

– Какво толкова имам? – разпали се Васко.

– Би ли се съгласил за милион да ти отсекат ръката? – попита старецът.

Васко се стресна, сякаш се събуди от сън.

– За нищо на света, – тръсна ядосано глава младежът.

– Добре, нека да не е ръката, но поне кракът или едното око? – старецът с любопитство погледна Васко.

– Ти подиграваш ли ми се, старче? – яростно размаха ръце Васко. – И за милиард не бих ги дал.

– Ето ти сам виждаш, – усмихна се дружелюбно старецът. – Бог ти е дал това, което и за милиард не може да се купи, а ти се оплакваш, че си беден и неуспешен.

– Тогава какво да правя? – Васко с надежда впери поглед в мъдрия старец.

– Много просто. Нужно е правилно да се разпоредиш с богатството, което имаш. Не се оплаквай, а се стреми напред и Бог ще ти помогне.

Един ден Катя и Павел решиха да напишат заявление до директора, да бъдат назначени за негови помощници. Дълго мъдруваха и се потиха над листовете си.

– Нека всеки от нас разкаже за времето, когато е работил особено усилено, – предложи Катя.

И двамата се постараха да се представят от най-добрата си страна, като предварително се уговориха:

– Никакви лъжи, – заяви Павел.

– И никакви преувеличения, – добави напористо Катя.

Директорът бе много впечатлен от заявленията им и ги покани на интервю.

Катя и Павел станаха нервни:

– Как мислиш, какво ли ще бъде, когато застанем пред него? – подпитваше Катя.

– Дали ще задава трудни въпроси? – сериозно се тревожеше Павел.

– Майка каза да не се притесняваме много за въпросите, – сподели Катя, – но като ме познавала добре, ме предупреди, че трябва да внимавам с едно нещо.

– И какво е то? – Павел се напрегна.

– Да се появим навреме. Никакви закъснения.

Павел бе се умислил. Въздъхна тежко:

– За трудолюбието е лесно. Класната ни каза, че не бягаме от труд и изпълняваме всичко, което са поискали от нас, но … как можем да докажем на този човек, че сме надеждни.

– Баща ми казваше: “ Ако искате да покажете надеждност, уверете се, че разполагате с време и материали, за да направите това, което сте казали или обещали“, – вирна нос самодоволно Катя.

– Преди да тръгна за училище старателно проверявам дали имам всичко, от което се нуждаете, независимо дали става въпрос за домашна работа, инструмент или екип за спорта, – заяви Павел.

– Аз съм малко разпиляна, – призна си Катя, – но когато се съсредоточа, намирам бързо това, което ми е необходимо, дори мога да поискам назаем от някой.

Двамата още дълго уточняваха нещата, за които се бяха сетили или други ги бяха предупредили.

Срещата бе утре. какъв щеше да бъде изхода от нея никой не знаеше?!

Мравката наблюдаваше слона и го съжаляваше:

– Колко е голям, а хората го измъчват с носенето на тези огромни трупи.

Слонът продължаваше да работи, той изобщо не бе забелязал малката мравка.

Денят преваляше. Нощта скоро щеше да покрие всичко с тъмното си було.

– Защо носиш тези трупи? – попита мравката.

Слона се огледа, но не можеше да разбере от къде идва тънкото гласче.

Мравката няколко пъти повтори въпроса си и накрая слонът я забеляза:

– Колко си мъничка, едва те виждам, – възкликна едрото животно. – Нося тези трупи, защото, за това ме хранят.

– Това е много тежък труд, – отбеляза мравката. – Донасяй ни борови иглички и ние ще те храним.

– А какво представляват те? – попита изненадано слона.

– Ето това е борова игличка, – поясни мравката.

Тя държеше малка, изсъхнала и насмолена игличка.

– Използваме ги да си изграждаме мравуняците, – допълни мравката.

Слонът се опита да хване малката борова игличка, но не успя. Изпоти се и игличката се навлажни, но сега тя за нищо не ставаше.

– Това не е за мен, – въздъхна тежко слона. – Прекалено е малка, за да я хвана. Опитвах, но не мога. По-добре да си нося трупите.

– Ех и ти, – разочаровано каза мравката, – а ние ти бяхме приготвили цяла муха за вечеря.

Евгения отглеждаше сама двете си дъщери. Тя се стремеше да ги научи на правилните навици и умения. Желанието ѝ бе преди всичко да ги научи на труд, да не лентяйстват много.

Катя бе по-голямата ѝ дъщеря. Тя бе на 14 години. По-малката бе Лора, на седем години. Тя имитираше и следваше във всичко кака си.

Един ден Евгения се обърна към по-голямата си дъщеря:
– Ти си вече голямо момиче и трябва да поемеш някои отговорности в дома ни.

Катя се напрегна и очакваше нещо не особено приятно за себе си.

– Имаме си дом и малък двор. Имаш ли нещо против да въведеш малко ред в градината ни. Листата са опадали. Трябва да се съберат и изгорят. Да се прекопаят лехите и около дръвчетата…..

Момичето се намръщи.

– Предлагам за труда си да получиш 30 лева.

Катя се засмя и каза:

– Добре, мамо.

Когато се върна от работа, Евгения остана много доволна. Всичко бе направено така, както бе заръчала.

Катя изтича да я посрещне.

– Браво, добре си се потрудила, заслужаваш парите, които ти обещах.

Двете не забелязаха, кога към тях се бе приближила Лора.

– А моите пари, – каза заинтересовано малката.

– Какви пари? – Евгения се изненада.

Катя взе да шътка и да дава знаци на сестра си да мълчи, но Лора продължи:

– Кака каза, че ако почистя двора, прекопая лехите и около дръвчетата ще ми даде 12 лева.

Елена изпадна в шок. Гледаше двете си дъщери и не вярваше на ушите си.

– Искате да кажете, че Лора всичко е свършила сама и ще получи 12 лева. А останалите ще вземеш ти Катя без да си си помръднала пръста? И това според теб е честно?

Катя се изплези на Лора:

–Порта такава!

Евгения въздъхна огорчена и добави:

– Няма нищо лошо в това да включиш сестра си на помощ, но не и да я експлоатираш, без да вършиш нищо. Сега ще дам парите на Лора, а следващия път си помисли добре.

Катя се нацупи и се затвори в стаята си.