Павел е вече на 11 години, но не може да разбере родителите си. Често си задава въпроси от рода на:

– Защо не ме пускат на улицата? Какво толкова ще ми стане? Вече съм голям.

Веднъж в близкото заведение се бяха събрали по-възрастни хора. Странно как и защо, но говореха по темата, която силно вълнуваше Павел: „Защо родителите не пускат децата си на улицата“.

Момчето се прилепи до вратата и се заслуша в разговора на възрастните.

– Твоят Асен е на 14 години вече, защо не го пускаш на улицата? – попита Панайот.

„На 14 години, три години е по-голям от мен, а и него не пускат“, – помисли си Павел.

– Виж какво става наоколо? – каза Марин. – Ако попадне в лоша компания, ще почне тайно да пие и пуши.

– Че това го правят и в училище, по време на междучасията, – намеси се бай Горан.

– Навъдили са се много пияни шофьори, – каза Денка. – Как да пусна Сашо сам на училище? Всяка сутрин го съпровождам до там, а на обяд го посрещам.

– Е, нали има светофари, регулировчици, – каза бай Горан, – специални „зебри“ направиха за децата.

– Пияният не гледа светофар, нито зебра, натиска педала за газта и му е хубаво, – недоволно измуча Проданов.

– Моя Васко е толкова слаб, че ….- започна Лидка, но бай Горан веднага я прекъсна.

– Та той е на 11 години, вече цял мъж е. Стига си тичала след него като малко дете.

– Ами нашият като е напълно неадекватен, какво да го правим? – почеса се по главата Симо. – Все гледаме с жената да не се изгуби някъде.

– Пламен е здрав и як, – каза Кирил, – но направи ли някоя беля забранявам му да излиза на улицата. Той обича да играе там с децата, но щом се е провинил наказвам го, това е.

И Кирил удари с юмрук върху масата.

– Дръж го здраво, за да ни си позволява много волности, – насърчи го бай Горан, – нека да си знае мястото.

– Веско има здравословни проблеми, – оплака се Милена, – а очите му все навън. Той дори не разбира,че като излезе между другите деца ще му се подиграват и ще му се смеят. В къщи с нищо не му показваме, че е по-различен, но навън….

Павел слушаше известно време, след това наведе глава и се отдалечи. Той бе разбрал, кое кара родителите му да не го пускат навън. Това бе страхът….., а дали наистина трябваше толкова много да се плашат за него?

В малката група на едно неделно училище разглеждат темата „Ние сме християни!“

В края на урока учителката пита децата:

– Ние вярваме в Исус Христос и ходим на църква. И как се наричаме?

Едно момченце радостно отговорило:

– Църквяни.

Хранеха се без да говорят известно време. Сотиров, за да избегне нежелателните теми, реши да заприказва Дарина за застраховката „Живот“ на съпруга ѝ, който скоро беше починал.

– Това не са хора, – възмути се Сотиров като погледна към Дарина. – Съпругът ви има солидна застраховка, но адвокатите от застрахователното дружество търсят начин да не я изплатят. Сега са се хванали за тезата, че не били достатъчно осведомени.

– За какво? – попита Асен.

– Чичото на Петър също е починал от тази болест, – уточни Сотиров.

– Но аз си спомням, когато Петър спомена това пред застрахователния агент, – каза Дарина, – преди да сключат полицата.

– Да, но в бележките на онзи, нищо не пишело, – ядосано тупна с ръка по масата Сотиров. – Вероятно агентът не е знаел, че тази болест е генетично заложена.

– Аз също не знаех, че Петър ….. – гласът на Мими се пречупи.

Притеснена, тя наведе зачервеното си лице над чинията. Някаква буца от мъка бе заседнала в гърлото ѝ и не искаше да се помръдне от там. Изведнъж тя придърпа Асен към себе си, а той без да се замисли я прегърна с една ръка.

Понякога хората не се нуждаят от думи, а от безмълвни и утешителни жестове.

– Извинявай, – каза Мими и се отдръпна от Асен.

Чертите на лицето ѝ бяха станали по-меки и загрижени.

– И до сега не мога да разбера…. – опита се да продължи Мими. – Петър беше добър човек. Много свестен тип.

– Да, всички така казват за него, – потвърди Асен.

– Веселяк ли беше? – Игнат се опита да разсее тъжните физиономии край масата.

Той не го познаваше, защото бе пристигнал малко след като Петър беше починал.  За него Игнат знаеше, че е млад човек още не навършил 45 години и че има две деца на тинейджърска възраст.

– Ами … донякъде, – смотолеви Захари. – беше си нормален човек. Много се смееше….. Просто беше добряк. Обичаше хората и се интересуваше от проблемите им.

– Не връщаше никой от вратата без да го изслуша, – каза тъжно Дарина, – а сега го няма…..

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя наведе поглед и тихо каза:

– Благодаря ви, че ме поканихте тази вечер да бъда със вас. Знам, че го направихте, за да ме поразсеете малко от мъката ми, но трябва да вървя, децата ме чакат.

Тя се изправи, а Асен стана да я изпрати. Останалите седяха дълго след това и мълчаха.

Пъхнат в процепа на пощенската кутия вестник, пред вратата на Екатерина Василева, стърча три дена. И тъй като тези дни валяха проливни дъждове, той прогизна и стана негоден за четене.

От там мина служителката от социални грижи Магдалена Славова. Тя дръпна вестникът и надникна под ръждивото капаче на пощенската кутия, тъй като никой не отговаряше на позвъняването ѝ.

Цялата се разтрепера и извика от уплаха. В основите на стълбите с разперени крайници се бе строполила Екатерина. Тя беше възрастна жена и през последните няколко седмици трудно се придвижваше.

Славова веднага извика един полицай и той разби вратата. Линейка бързо откара Екатерина в болницата.

А дъждът така и не спираше. Площадът от време на време се пълнеше с мушами и чадъри, чийто притежатели се сблъскваха при разминаване, избягвайки по-големите локви по паважа.

Виолета и Кремена пиеха кафе в близкото заведение. Двете жени до кокал оглозгаха набъбналия скандал около установения със закъснение припадък на Екатерина.

– Не може така да си грабнеш чантата и да напуснеш лекарския кабинет, – каза Виолета, – Представяш ли си, когато ѝ казали за случилото се, крещяла като луда.

– Май тази Стефанова ѝ е предписала погрешни лекарства, – заяви като разбираща малко от медицина Кремена. – Сега ще вземат какви ли не проби от Екатерина.

– На мястото на Стефанова доста бих се притеснила, – поклати глава Виолета..

– Сигурно си мисли, че близките на Екатерина, които не се интересуват от нея, няма да я дадат под съд, – засмя се Кремена.- Това няма значение сега. Но ако лекарска комисия установи, че предписаното лечение е било неправилно.

– Ще я лишат от правоспособност, – допълни бързо Виолета.

– И така трябва да стане, – заяви категорично Кремена. – Сигурно доста хора ще кажат: „Слава богу, че я махнаха и бързо се отървахме от нея“.

Двете жени още поклюкарстваха за този и онзи, но основната тема си остана Екатерина и лекуващата я лекарка.

Каквото и да злословеха, полза от това нямаше. Баба Екатерина бе мъртва. Странно, как не се намери поне един да потропа на вратата ѝ през тези три дена?

А за Стефанова да не говорим. Тя бе млада лекарка, отскоро беше дошла в района. Дори и да не ѝ отнемеха правото да лекува, клеветите, одумките и лъжите по случая, щяха да отровят доверието на хората в нея.

Таня бе млада изкуствоведка. В последно време се заинтересува от иконите, като изкуство и започна да ги събира. Бе станала много вманиачена на тази тема. Ровеше, търсеше и изследваше, но усещаше, че нещо не ѝ достига, за да разбере нещата.

Познати и приятели се учудваха на новото и увлечение и често я питаха:

– Ти да не си станала вярваща?

Тя ги изглеждаше свирепо и троснато отговаряше:

– Не, не съм вярваща.

В душата си негодуваше от такива обвинения.

„Какво знаеха те изобщо за изкуството, – мислеше си Таня. – Кога ще прозрат, че църковната иконопис е вид изкуство“.

След няколко месеца се озова в психиатрична болница. Дълго бе в безсъзнание, а когато дойде на себе си, я чуха да казва:

– Господи, имали те? Кажи ми, имали те?

Мяташе се и се вглеждаше отчаяно в тавана.

До нея медицинската сестра Надя наблюдаваше агонията на Таня. Тя не знаеше как да ѝ помогне, но в себе си реши:

– Щом изляза от болницата, – си каза Надя, – ще отида в някоя църква и всичко ще разбера.