Доктор Петров бе известен специалист в областта на онкологията. Един ден той трябваше да отиде на конференция в друг град, където щеше да получи награда за медицински си изследвания.

Два часа след излитането на самолета имаше аварийно кацане на най-близкото летище заради технически проблем. Докторът се страхуваше, че не ще успее да стигне навреме, за това нае кола.

Скоро след като потегли към града, където трябваше да бъде конференцията, времето се развали и се развилня силна буря. Поради проливния дъжд той зави в грешната посока и се изгуби.

След два часа неуспешно шофиране Петров разбра, че няма да стигне така доникъде.

Бе гладен и ужасно уморен, затова реши да потърси някъде да отседне.

След известно време се натъкна на малка схлупена къща. Отчаян, той излезе от колата и почука на вратата.

Отвори му красива жена.

– Извинете мога ли да използвам телефона ви? – попита я той.

– Нямам телефон, но заповядайте в дома ми, докато времето се оправи.

Докторът прие любезното ѝ предложение. Жената му предложи чай и нещо за ядене.

– Бихте ли се помолили заедно с мен? – покани го тя.

Петров се усмихна:

– Аз вярвам само в упоритата работа, а не в Бога.

На слабата светлина жената застана над едно детско креватче и започна да се моли.

Докторът разбра, че тя се нуждаеше от помощ, за това след като свърши молитвата си, той я попита:

– Какво искате Бог да направи за вас? Мислите ли, че Бог ще чуе молитвите ви?

Жената тъжно се усмихна и каза:

– Детето в креватчето е моя син. Той страда от рядък вид рак. Има само един лекар, който може да му помогне, но аз няма пари, за да си го позволя. Освен това той живее в друг град. Казва се Петров, голям специалист в онкологията. Бог все още не е отговорил на молитвата ми, но знам, че той ще помогне … и нищо няма да наруши вярата ми.

Доктора бе зашеметен. Той остана безмълвен, само се разплака, а след това тихо едва чуто прошепна:

– Господ е велик…

Петров си спомни всичко, което му се беше случило през този ден. Първо повреда в самолета, след това силен дъжд, поради който се изгуби.

И всичко това стана, защото Бог отговори на молитва на една бедна и безпомощна майка.

Това бе един шанс и за Петров да напусне материалния си облагодетелстван свят и да помогне на една бедна жена, която разчиташе единствено на Бог.

Поразхлади се и хората дори следобедите се разшаваха навън. Къде валя, къде отмина, но поне не бе горещо. Полъхваше ветрец, а това бе удобно за разговори.

Пред старата кръчма на селото се бяха събрали няколко мъже и бурно разговаряха.

– Чуйте още през 1930 г. икономиста Джон Кейнс предлага в рамките на сто години технологичният и икономически напредък да доведе хората до точка, в която ще работим само три часа на ден и петнадесет часа седмично, – подчерта гордо Камен, винаги осведомен и според другите най- много знаещ.

– Какво ще правим с цялото си свободно време? – попита Стойко.

– Така е озаглавил и есето си този икономист тогава, – поясни Камен.

– Като гледам, изминали са повече деветдесет години от писанията на този икономист, но технологиите, вместо да създаде повече свободно време, ни направи по-заети от всякога, – не остана назад и Драго.

– Вярно е, дните ни са препълнени, – бързо смутолеви Първан.

– И то не с ежедневни задачи като пътуване и приготвяне на храна, защото те отнемат много по-малко време, – допълни Драго.

– Все пак живота ни е много забързан, – изказа се и мълчаливеца Марин.

– Освен това, погледни хората, особено младите, върви забол поглед в телефона си. Седнат да ядат, погледа им пак в него. Разговарят от време на време, ако това изобщо може да се нарече общение, – поклати недоволно глава бай Лазар.

– Ох, накъде се е забързал този свят?! – изохка чичо Сава.

След обяд мама взе Катя от детската градина. Малкото момиченце веднага започна да разказва на майка си, какво ѝ се е случило през деня.

Внезапно Катя млъкна. Майка ѝ отдели поглед от своя телефон и попита:

– Какво става, Кате? Нещо не е наред ли?

Младата жена се опита да прегърне дъщеря си, но детето се отдръпна.

– Ти обичаш своя телефон повече от мен, – разкрещя се Катя. – Постоянно гледаш в него и пишеш нещо. Ти изобщо не ме слушаш.

В последно време телефона е често в ръката на майка ѝ, но това е свързано с новата ѝ работа.

Катя изобщо не иска да знае това. Тя желае майка ѝ да бъде с нея, а не с телефона си.

Младата жена се смути. Тя бе решила, че може да отговаря по телефона и едновременно с това да слуша и дъщеря си, но …

– Извинявай, прости ми, – каза нежно майката на Катя. – Да, не те слушах внимателно, но това, което пишех на телефона бе много важно ….

Когато видя нацупената физиономия на Катя, майка ѝ добави:

– Но ти си най-важната за мен и аз много те обичам.

Двете се прегърнаха и Катя се успокои.

Майката обеща:

– До края на деня няма да се занимавам с телефона си.

Катя се усмихна.

След което майка ѝ написа бързо съобщение:

„Ще бъда на разположение довечера“.

И прибра телефона в чантата си.

Те се срещат навсякъде. Мобилните им телефони са винаги в ръка. Погледите им са приковани в тях.

Пръстите им непрекъснато пишат съобщения. Не поглеждат никой в очите. Отговарят машинално.

Дони и Цеца по нищо не се различаваха от тях. Говореха си, но всеки бе забил поглед в екрана на телефона си.

Въпреки всичко младежът се опитваше да хване всяка дума на приятелката си, но мислите му се рееха в електронната му поща.

Двамата бяха в ресторант и очакваха поръчания обяд, но изглежда и храната не ги въодушевяваше вече.

Седяха заедно на една маса, но бяха завладени от емоционалния притегателна сила на мобилните им устройства.

По едно време Цеца стана и отиде до тоалетната.

Дони, който временно бе прекратил прегледа на електронната си поща, за да вникне по-добре в това, което казваше приятелката му, отново я включи.

– Чакам важно съобщение, – започна да се оправдава той пред себе си. – Сега Цеца я няма, мога да погледна само за малко, да видя как там вървят нещата.

Глупости. Всички сме станали зависими от телефоните си и това влияние, за съжаление, започва още от детството ни.

Колкото по-добри стават технологиите, предлагащи нови игри и приложение, толкова по дълбоко потъваме и се отчуждаваме в новосъздадените си изолирани пещери.

Най-големият подарък за твоя любим или близък е твоето цялостно присъствие. Когато си със тях бъди с тях.

Изключи телефона си и посвети вниманието си на човека срещу теб. Това е безценна проява.

Ако някой от приятелите има рожден ден, не му пиши съобщение, а му се обади.

Не се двоуми направи го още днес. Ще бъдеш различен, но кой знае някой от останалите може да те последва.

Всяка сутрин Ваня целуваше съпруга си и го прегръщаше силно, а в ухото му нашепваше:

– Хубав ден.

Днес тя седеше и допиваше кафето си. Погледа ѝ следеше изморения ѝ съпруг Генади, който излизаше през вратата.

– Той е толкова трудолюбив, – каза си Ваня. – Колко много време му отнема, за да управлява собствения си бизнес и въпреки това, полага огромни усилия да ми помогне с децата, когато си е в къщи. Много ми се иска да поема част от неговата тежест, но не мога.

Погрижи се за децата, но установи, че мислите ѝ са устремени към Генади.

– Би било хубаво да му изпратя съобщение и да му кажа, колко много го обичам и ценя това, което прави за мен и децата, – каза си Ваня.

Изведнъж тя долови тих глас:

– Съпругът ти е основното призвание в служенето ти.

И Ваня разбра. От всички неща, които обичаше в живота си, Генади бе най-важен за нея. Тя трябваше да обича, уважава и подкрепя съпруга си.

Всичко бе прекратено за миг, когато бебето се разплака. Децата изведнъж завладяха вниманието ѝ.

Няколко часа по-късно, когато Ваня бе приспала малките и бе приседнала да си почине, телефона едва доловимо се обади с мелодичния си звън и замря.

Някой ѝ бе изпратил съобщение.

Ваня припряно започна да натиска бутоните на телефона си.

„Кой ли се е сетил за мен? – помисли си тя. – Или е пак някаква глупава реклама?“

Когато отвори съобщението Ваня потръпна.

Там пишеше:

„Бих искал да знаеш, че теб и децата ви обичам, повече отколкото можеш да си представиш. Оценявам всичко, което правиш за мен. Понякога съм изнервен, но не искам да мислиш, че това има нещо общо с вас или съвместният ни живот. Аз съм най-щастливия човек на земята, защото имам теб и децата. Всяка седмица е изтощителна за мен с изключение на неделята, когато съм с вас. Надявам се денят ви да мине добре. Обичам те!“

Докато четеше тези думи, очите на Ваня се напълниха със сълзи. Сърцето ѝ преливаше от благодарност.

Ваня се опитваше да бъде най-добрата майка, вдъхновителка и приятелка, но тя трябваше да се фокусира върху най-важното си призвание в служенето – нейният брак.