Дългоочакваното слънчево време най-после дойде.

Едни се радваха,а други гледаха небето и си казваха:

– Времето е променливо. Може пак да завали.

Росица и Мариана бяха от първите. Те искаха напълно да се насладят на слънчевите лъчи, за това излязоха в близката гора.

Гледайки отгоре малкото си градче потънало в зеленина двете момичета се усмихваха и възторжено сочеха къщата на бай Михо, болницата, новооткрития цех за консерви, …

Росица внезапно спря огледа и попита приятелката си:

– Как мислиш, кога другите виждат в нас Исус?

– Може би, когато в къщи всичко е наред, учителката е доволна от нас, – започна да изброява Мариана, – чувстваме се добре, търпеливи сме, внимателни, любвеобилни, …

Росица вдигна нетърпеливо рамене и зададе следващи си въпрос:

– Нима другите не са способни да бъдат такива?

– Да де, те също могат, – съгласи се Мариана.

– Тогава? – завъртя глава Росица.

Мариана въздъхна дълбоко и отговори кратко:

– Не знам.

– Представи си, – започна предизвикателно Росица, – боли те глава, крещят ти, телефонът постоянно звъни и като вдигнеш спира, а от кухнята мирише на изгоряло и въпреки всичко това ти си търпелива, мила, внимателна и любяща. Какво ще си кажат хората около нас?телефон

– Това поведение е неестествено.

– И?

– Другите ще виждат Исус разкрит в нас.

Димчо понякога бе наказван от майка си. Тя не му позволяваше да играе на компютърни игри, защото прекаляваше и губеше представа за времето.

Днес майка му отиде до магазина. Баща му бе починал миналата година.

Димчо седеше сам само четиридесет минути, но се чувстваше тъжен.

За това се обади на баба си, майката на баща му. Тя бе мила, добра старица и обичаше много внука си.

Димчо ѝ се оплака:

– Мама ме наказва много жестоко.

И отчаяно заплака.

Причината за обаждането и сълзите бе, че Димчо искаше повече внимание и любов.

– Сега седя сам. Мама отдавна излезе, още сутринта. Няма нищо за ядене, а аз съм гладен, – продължи с оплакванията си момчето. – Бабо, не плачи, мама сигурно ще ме нахрани като се върне. А и не мога да играя. Мама ми забрани и ми взе всичките играчки.

Старицата отсреща плачеше и продължаваше да слуша оплакванията на внука си:

– Мама иска да се омъжи. Чух, че каза това на съседката. Сигурно ще ме прати в някое сиропиталище. Мама не ме обича.

– Добре, Димчо, скоро ще дойда, – проплака бабата по телефона.

Скоро след това майка му дойде от магазина. Момчето бе приключило разговора.

То посрещна майка си радостно и се зарадва на лакомствата, които тя му донесе.

Димчо напълно забрави за разговора с баба си.

На другия ден старата жена пристигна с представител от социалните служби и човек от местната полиция.

Получи се голяма разправия. Започнаха разпити и проверки …

Накрая всички се разплакаха, а бабата се тюхкаше:

– И аз съм тръгнала да спасявам внука си. От какво? Да ме пита човек и аз не знам…..

Понякога сме недоволен, но трябва да знаем, че всяко оплакване води след себе си сериозни последствия.

Ако се нуждаете от утеха или насърчение, не е нужно да се оплаквате и да прекъсвате отношенията си с близките хора.

За това помислете добре, преди да почнете да мрънкате на някого.

Това бе един обикновен полет, но екипажът му бе изцяло женски.

Всичко бе мирно и спокойно, докато ….

Капитанът на екипажа Ралица Иванова обяви по интеркома с въздишка:

– Просто продължавайте да вършите това, с което се занимавахте до сега. Всичко е наред!

В салона на самолета избухна внезапна какафония от крясъци и молитви.

Пътниците отчаяно се опитваха да изпратят съобщения на близките си, за да се сбогуват с тях.

Дани успя да се свърже по телефона с жена си:

– Питаме ги, но те не ни казват какво не е наред, – отчаяно крещеше той,опитвайки се да надвика голямата врява в самолета. – Каквото и да е, сигурно е много лошо. …В беда сме, скъпа.

Някой от пътниците настояваха пред екипажа:

– Моля ви кажете ни какво става!

Но бяха посрещнати с мълчание.

Най-накрая Ралица отново се обади по интеркома:

– Няма да разберете ….

Вълна от нова истерия и паника влошиха положението в самолета.

Хубавото бе, че се приземиха нормално. Всички пътници макар и малко уплашени, слязоха леко объркани.

Има едно място, то е съвсем наблизо, евтино и много вълнуващо. Става въпрос за фризьорски салон.

В него фризьорката влиза в задната стая и хвърля монета, за да реши, дали да направи добра прическа или …

– Хммм, да направя ли така, че този човек да изглежда добре? Или напълно да съсипя седмицата му, като направя тази прическа без всякаква надежда за поправка? – пита се фризьорката, преди да хвърли монетата във въздуха.

Това не ви ли се струваха прекалено забавно?!

Вълнуващото във всичко това е, че след работата на фризьорката вие изглеждате наполовина прилично или непоправимо неприятно през следващия месец, а може и за по-дълъг период.

Защо се случва всичко това?

Очевидец обвинява фризьорката:

– Тя непрекъснато разговаря с децата си по телефона и не обръща внимание на това, което прави.

Обикновено след като свърши, самата тя успокоява:

– Прическата ви стана чудесна.

Но когато пристигнете в къщи, разбирате, че това което са извършили на главата ви никак не е добро. То всъщност е ужасно.

Галя вилнееше и се ядосваше. Децата ѝ съвсем не бяха малки, но отказваха да почистят след себе си.

Изтощена майката заплаши немирниците:

– Ако продължавате да пренебрегвате исканията ми, аз сама ще почистя стаите ви. Това ви го казвам за последен път.

Децата я погледнаха стреснато, но не се помръднаха.

Докато Галя сгъваше дрехите на потомството си, тя мърмореше недоволна:

– Ако трябва да вляза в стаята ви, за да подредя играчките ви и да взема мръсното ви бельо, ще бъда много разстроена. Помолих ви да го направите, докато аз правя нещо друго, но …

И тя махна с ръка.

Ядът на Галя се стопи след 47 секунди и тя се зае да почиства стаите на децата си.

Затропаха капаци на тенджери. Вратите на кухненския шкаф се отваряха. Затръшна се и хладилника.

Непокорните деца нервни и гладни поискаха да разберат:

– Защо обядът още не е готов.

Галя бе готова да им кресне, че няма сто ръце, но си замълча.

Те отново се вгледаха в нея, но промяна в действията им не настъпи.

Малко след това тя питаше едно от децата си:

– Къде си сложил чантата си?

Но то се занимаваше с телефона си и изобщо не ѝ обърна внимание.

Вместо да се разкрещи Галя се усмихна и каза на сина си:

– Ако не оставиш телефона си и не общуваш със всички останали нормално, ще ти взема нов за рождения ти ден.

Това бе нова порция шок за децата.

Не мина много време и ….

Изведнъж те осъзнаха….., нещо дълбоко в тях се събуди.

Те станаха, започнаха да чистят и да помагат на майка си.