Влака спря на гарата. Той слезе бързо и докато се движеше между тълпата Радков си спомни за полученото съобщение от дъщеря си Соня:

„Поканила съм някои приятели за празника, намини, ако имаш възможност“.

Радков беше непрекъснато зает човек. Постоянно се обаждаше и обсъждаше въпроси с най- влиятелните финансови  фигури в страната и чужбина. Жена му бе катастрофирала и той потъна в работата си. след погребението рядко се срещаше и разговаряше с дъщеря си.

Беше празник. Така стана, че ангажимента му тази вечер бе отменен и на него съвсем не му се искаше да остане сам в апартамента.

За това извади телефона и реши да звънне на Соня.

– Соня, – каза Радков.

– Татко? – Соня бе изненадана. – Какво се е случило?

– Тази вечер е празник и съм свободен. Видях съобщението ти, ще сложиш ли още един прибор на масата?

От другия край на линията нищо не се чу. Радков предположи, че дъщеря му се двоуми.

„Навярно не ме е предвидила, – каза си Радков, – но сам съм си виновен. Колко пъти ме е канила, а аз все отказвам. А сега в последния момент…“

– Не се притеснявай, Соня. Напълно те разбирам, – каза спокойно Радков по телефона.

От другия край на линията се чу хлипане и той разбра, че тя плаче.

– Да, татко.

– Мога ли да дойда? – попита Радков притеснен.

– Разбира се, татко. Много ще се радвам да дойдеш.

Изведнъж Радков усети как го заля една благоговейна топлина.

Той бе пренебрегнал дъщеря си, но тя го прие и му прощаваше …..

Станой беше в час. Изведнъж почувства, че телефона му вибрира. Лекцията беше много интересен и той реши да пренебрегне този звън, но нещо го накара да погледне.

Станой измъкна телефона от джоба си и прочете:

„Неприятности. Обади ми се“.

Това беше съобщение от баща му. Странно, той никога не му се обаждаше, а сега му бе написал есемес. Навярно нещо лошо се е случило.

Станой напъха бързо записките си в чантата и тихо се измъкна в коридора. Набра номера на баща си и зачака.

– Татко?

– Тано, майка ти е пострадала сериозно и са я закарали в болницата. Ела, веднага, щом се освободиш.

Всичко пред очите на Станой се завъртя. Той загуби равновесие и щеше да падне, но навреме се задържа за перилата към стълбите.

– Не, – крещеше съзнанието му, но никакъв звук не се чуваше. – Не може да бъде. Не и с мама.

За него тя бе най-силният човек, когото познаваше. С лекота се справяше със всякакви трудности. Дори можеше да върши и изпълнява няколко неща наведнъж.

Елена, майката на Станой, беше нежна тъмнокоса жена. Винаги успяваше да овладее положението. Беше любвеобилна и състрадателна. Подкрепяше всеки и му помагаше с каквото може.

„Не, това е някаква грешка, – мислеше упорито Станой. – Ами ако тя наистина е пострадала и днес я загубя ……. завинаги ….“

Станой не можеше, по-точно не искаше да приеме случилото се. Докато тичаше, той си спомни как ѝ крещеше сутринта в кухнята, за какво и той не помнеше ….

Станой тичаше и плачеше:

– Мамо, не ме оставай сега …..ти винаги си била права…….Аз съм едно голямо и лошо момче. Господи, спаси я …..повече никога няма да ѝ крещя….. Мамо, прости ми ……

Валери приближава до майка си, надникна в тенджерата и попита:

– Мамо, какво готвиш за вечеря?

– Ето, макарони с месо исках да направя.

– Хм, – намръщи се Валери. – И какво се получи?

На майка му съвсем не ѝ се отдаваше готвенето. Никой не искаше да яде манджите ѝ.

Обидена майката категорично заяви:

– Повече няма да ви готвя.

Малката Даря, която е само на 4 години, извика радостно:

– Ура! Сега татко ще ни готви вкусотии!

Четири месеца след като Мая роди, тригодишната ѝ племенница я попита:

– Лельо, от къде купи тази ляля? Колко струваше?

– Купих я от болницата, – засмя се Мая. – И струваше скъпо.

Племенницата остана замислена няколко минути, а след това изказа следното умозаключение:

– А аз ще поръчам на татко в Москва. Там е по-евтино и качеството е по-добро.

Една жена лежала с по-малкия си син в болницата. Дошли ѝ на свиждане съпругът ѝ с по-големият им син.
Мъжът споделил с жена си:
– Домъчнало ми е за теб и малкото ни момче.
По-малкият им син се обадил:
– На мен също ми е домъчняло за татко и батко.
Очите на жената се напълнили със сълзи.
– А за кого най-много ти е мъчно? – попитала майката.
Детето помислило няколко секунди и казало:
– За компютъра.