Тежка бе годината за семейство Димитрови. Безпаричието ги стягаше за гушата ежедневно. На всичкото отгоре на най-малкия член в семейството Йонко му се налагаше спешна операция.

Датата бе определена. Нужен бе кръводарител. За голяма изненада на семейството съседката им Николина , която често им досаждаше с проблемите си, каза:

– Аз ще дам. Кажете само кога да отидем. – Когато видя изненаданите погледи на родителите добави, – Съвсем не се шегувам, имам достатъчно кръв, ще дам колкото трябва за Йони.

Това бе спонтанно бликнало чувство. Гено бащата на Йонко се трогна, а майка му Маргарита  притисна силно до себе си Николина и развълнувано каза:

– Благодаря ти, Николина!

Занизаха се дни и нощи на безпомощност и болка. Родителите на Йонко бяха много притеснени, а той ги окуражаваше:

– Престои ми вълшебно пътуване до приказен остров. После ще видите как ще тичам отново.

С добрината си и желанието на всеки да помогне, Йонко грабна сърцата на лекарите и обслужващия персонал в болницата.

В деня на операцията три часа майката и бащата се мятаха в мълчалива борба с връхлитащите ги кошмари. Куцукащите и количките с болните, които минаваха край тях им напомняха, че и други хора страдат, но всички те таяха надежда към лекарите, че ще им помогнат отново да се движат нормално.

Накрая доктор Тинчев излезе и каза:

– Не се притеснявайте. Операцията мина успешно, даже надмина очакванията ми.

Старшата медицинска сестра им се усмихна и добави:

– Имате много добър син. Когато го поведохме към операционната, той ми каза: „Майка ми е отвън. Облечена е в син костюм. Моля кажете ѝ, че съм добре и да не се безпокои за нищо…. Всичко ще бъде наред…“

Маргарита се разплака, а Гено едва удържа сълзите си.

Когато се върнаха от болницата Николина ги пресрещна на стълбите, набута няколко банкноти в ръката на Маргарита и прошепна:

– За Йонко, знам, че сега сте в нужда.

Когато Гено опита да възрази, Николина сложи ръката си върху ръката на Маргарита и добави:

– Знам, хора сме, всеки се нуждае от подкрепа и помощ – и продължи към вратата на апартамента си.

Добрината у хората не е изчезнала. Тя се проявява в най-трудните моменти на човека. Живи сме и човещината още не е умряла у нас.

Бойци на радикалното движение „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ унищожили в иракския Мосул Евангелие с тегло 90 килограма.

– Свещеникът ги призова да продадат тази книга, но те не се съгласиха, – е казал върховния мюфтия на Сирия Ахмад Бадредин Хасун.

Отбелязвайки, че в света няма място за такова понятие като „религиозна война“, върховният мюфтия заявил:
– Религията не прониква в сърцата на хората с меч.

Ахмад Бадредин Хасун призовал всички хора с добра воля да приложат усилия, така че „заразата на екстремизма да не излиза от Сирия и да не поразява останалата част от света“.

Той сега е много обезпокоен, че в Сирия се опитват да се разделят по религиозен признак.

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.

Ето приближават светите и същевременно тъжни дни на Страстната седмица. Дни, в които сме съучастници и свидетели на едно велико събитие, в което се осъществи и осъществява нашето спасение.
И започва нашето потапяне в тайната на спасението чрез два основни празника – Лазаров ден и Цветница – влизането на Господа в Ерусалим.
Тези свети и тържествени дни ни дават ключ към Страстната седмица.
Отпред е само мрак! Но проблясва светлина и битката започва. Смъртта призовава на дуел Царят на царете.
И на следващия ден Той, винаги избягващия всякакво поклонение, върви по царски тържествено към входа на Ерусалим.
Целият град е разтърсен, тълпата Го следва, а децата възклицават: „Осанна“! Наоколо издигат палмови клони и пеят: „Осанна във висините, благословен, който иде в Господното име!“
На всяка Цветница пред лицето на целия свят и пред собствената си съвест потвърждаваме, че Христос е Царят и Неговото царство е Царството на живота. Христос победи смъртта и всяка злоба, цялата тъмнина в света.
Две хиляди години Църквата живее с това изявление, извършваща  в навечерието на Срастната седмица празника на възцаряването на Христос.
Нека премълчават за това земните власти, нека си мислят, че властват над света, но ние знаем с вяра в сърцата, че е дошъл смиреният Цар на любовта, яхнал кротко животно и никакви сили на тъмнината не могат да унищожат силата му, и да угасят светлината на Неговото Царство.

В групата на най-малките в едно неделно училище разглеждали темата „Ние сме християни“.
В края на урока учителката попитала децата:
– Ние вярваме в Исус Христос и ходим на църква. Тогава какви сме ние? Как ни наричат?
Едно то децата щастливо отговорило:
– Църквяни!
Колкото и странно да е „от устата на сучещите и младенците“ чуваме думи, които ни изобличават. Мнозина ходят на църква, но сърцата им са далеч от Бога. Те имат „вид на благочестие, но са отречени от силата му“.
Дали това малко дете не е имало право? Ние християни, последователи на Христос ли сме или църквяни, само посещаващи църквата?