Мисълта за Денят на благодарността възкреси много спомени у Гергов. Той слушаше обясненията на възрастната жена, която пътуваше до него:

–  Нося доста продукти, с които ще приготвя чудни неща у дъщеря ми. Какъв пир и веселие само ще си устроим.

И тя се отнесе за малко в мечтите.

–  Дъщеря ми смята, че всичко се изчерпва само с пуйката. Вероятно вече я е купила и сега пуйката е в хладилника. Тя ще стане много рано, още в зори, за да я приготви. Но пуйката не е най-важното на този празник.

Гергов само кимна.

– Искате ли да знаете как приготвям заливката за пуйката?

Мисълта за сос към пуйката, блестящ, вдигащ пара кафяв сос замъгли съзнанието му.

– Едно от важните неща в Деня на благодарността е заливката на пуйката, – продължи жената. – Първо ….

– Заливка с бульон от дреболии? – каза тихичко Гергов.

– Разбира се! – те си пое дълбоко въздух. – Първо брашното се запича до кафяво в тигана.Това е и тайната на приготвянето му. Така се отстранява цялата влага и не остават бучки. Сипвате в тигана половин чаша брашно, разбърквате, докато брашното стане кафяво, но внимавате да не загори. После го оставяте настрани и сварявате дреболиите.

Гергов слушаше като омагьосан.

– Когато пуйката е готова, сипвате чаша мазнина от изпеченото месо в запеченото до кафяво брашно в тигана. Малко ще запращи, но трябва да бъркате, докато се получи еднородна паста. После започвате да прибавяте бульона чаша по чаша, докато сипете шест чаши. Разбърквате. Сместа се сгъстява. Добавяте сол и пипер. Става невероятно вкусно.

Гергов затвори очи. Устата му се напълни със слюнка. Той се върна назад, когато беше със семейството си, двете си сестри и брат си.

– А ще имали сос с плодове? – попита Гергов. – Или го предпочитате желиран?

– Ще има и от двете.

Гергов си представи как майка му и баба му сръчно приготвят вкусотиите.

– Ще има пай със орехи, картофи, шоколадов крем и сметана, … – започна да изрежда жената. – Благословено да е изобилието.

Гергов я слушаше внимателно и си представяше всички тези неща, които тя изброяваше.

– А знаете ли кое е най-хубавото на Деня на благодарността?

Гергов я погледна изненадано. Нима не е храната? Нали за нея говореха до сега.

– Най-хубавото на празника са хората край масата.

Очите на Гергов се напълниха със сълзи. Той наведе глава, за да не види жената мъката му. Той живееше сам. Жена му го бе напуснала, а с децата си не се виждаше често. Кой щеше да му направи пуйка за предстоящия празник?

– Ако искате можете да се присъедините към нас за празника, вярвам, че дъщеря ми няма да има нищо против, – предложи жената.

– Разбира се, – дъхът на Гергов едва не спря. Едва задържайки сълзите си прошепна, – защо не ….

Беше се развиделило. Слънцето се бе подало и огряваше долината. Запрян вървеше по прашния път с наведена глава.

Той знаеше толкова много за Бога, но никога не бе Го познавал досега.

Спря пред един голям камък,седна и се разплака.

– Господи, – каза Запрян, – отсега нататък, ти ще бъдеш моята опора. На тебе ще уповавам, не на работата си или на друг човек.

Сълзите се стичаха неудържимо по лицето му. Силна болка раздираше гърдите му.

– Благодаря ти за Мария. Ти ми я даде за съпруга. Ще се опитам да оправя взаимоотношенията си с нея, ако не успея ще я пусна да си отиде.

Изведнъж усети лек полъх. Сърцето му се изпълни с нежност, в душата му просветна надежда.

– Ще отида там, където ме изпратиш, – продължаваха да мълвят устните на Манол.

Той си спомни мрачната стая и гневът, който го изпълваше. Там бе решил да се самоубие. Сега извади пликче с бял прах и го разпиля по земята.

– Господи, предавам ти моето минало.

Спомни си как бяха го отхвърлили от църквата, бяха му казали, че повече не го искат за преподавател ……

– Господи, давам ти своето настояще …… и своето бъдеще.

Манол знаеше, че много хора трябва да чуят за Божията любов. Сега му се даваше още един шанс и той нямаше да го пропилее напразно.

В последно време Манол усещаше, че душата му е мъртва, но не знаеше със сигурност дали е така. Преди жена му да се разболее от рак, живота му бе по-ведър и по-ясен. Сега всичко му се струваше унило, мрачно и безинтересно.

Погледна детайла, от който бе почистил малка част. Той блестеше на ярката слънчева светлина.

Може би и душата му бе така зацапана и замърсена от скръбта. Мръсотията полепва бързо по всичко, както скръбта по душата.

„Как ли Бог изчиства и възстановява душата?“ – помисли си Манол.

Представи си как Божията ръка отнема тинята и сметта от душата му и тя засиява.

„Но аз съм вече стар, нима Бог ще се занимава с такъв старец като мен?“ – каза си Манол.

Той взе отново топче памук и продължи с почистването на детайла. Докато работеше си мислеше за Добрият пастир Исус, който се грижи овцете му да имат достатъчно вода и храна. Под Неговата ръка те винаги се чувстват в безопасност.

От какво се нуждаеше Манол? От съпруга? Не, никой не можеше да му замени неговата скъпа Маша.

– Щеше да ми бъде по-лесно, – въздъхна Манол, – ако някой само с малко памук и почистващ препарат можеше да ме поправи.

Работеше бавно и прецизно. Мислите му отново се отклониха към душата му. Ако тя трябваше да бъде подкрепена и възтановена, това можеше да направи само Исус. Манол разбираше, че сам не може да се справи с положението. От седмици се опитваше да излезе от депресията, но не се получаваше.

Той погледна ръцете си, беше много стар, струваше ли си някой да се заеме с „почистването“ му. Изведнъж трепна. Не бяха ли всички хора еднакво ценни за Исус?

Спомни си една от притчите в Библията, където пастирът търсел една загубена овца, въпреки, че имал още деветдесет и девет други. Малък лъч на надежда започна да се промъква във душата му.

За Манол нямаше значение как щеше да бъде „почистен“, само трябваше да вярва, че това ще се случи.

Спря да работи и погледна нагоре. Думите му заседнаха на гърлото. Сълзите рукнаха от очите му.

– Исусе, – прошепна Манол през сълзи, – моля те изчисти и подкрепи душата ми.

Павел застана на едно място и се замисли за писмото, което беше получил скоро.  После събра смелост и тръгна. Пресече реката. Премина през кварталите и парковете, докато достигна покрайнините на града.

Там заспа на една поляна, свит на кълбо под звездното небе. На разсъмване се събуди и загледа в изгрева на слънцето. След това продължи да върви.

Един мъж с камион, който караше хляб, го взе на автостоп. Друг му предложи половин питка с малко салам. Една жена се смили над него и му купи билет за влака.

Павел осъзнаваше, че с нищо не бе заслужил такава милост. Откакто бе избягал надалече от селото си, ограбваше хората, като ги наръгваше предварително с нож. Той беше забравил за добротата, която все още се срещаше между хората.

Павел вървеше. Той отново бе започнал да се моли. Това не бяха заучени молитви, а искрена изповед за лошите неща, които беше вършил и разговор с Бога.

Хълмовете към родното му село бяха станали още по-зелени. Приближаваше вече. Опипа небръснатото си лице. Опита се да поизглади с длан мръсните си дрехи и въздъхна. Нямаше как, щеше да се яви пред баща си точно такъв, какъвто си беше.

Безпокойството му се усили, когато наближи родната стряха. Повтаряше си на ум, какво точно ще каже на баща си.

Желанието му да се завърне у дома се засили. Искаше му се да се хване здраво за работа в обора и градината неща, които преди му изглеждаха неприятни.

Павел ускори крачка. Той видя дима от комина и светещите прозорци на старата им къща. Спря пред вратата и плахо почука. На прага го посрещна побелял старец. Зрението му бе отслабнало, но той позна сина си.

Павел се опита да каже думите, които толкова бе репетирал по пътя насам, но нищо не излезе. Баща му протегна ръце и го прегърна.

– Павле, най- после се върна у дома, – каза старецът със сълзи в очите.

Баща и син влязоха навътре и седнаха край масата.

– Имам толкова много да ти разказвам, – каза Павел. – Съжалявам за …..

– Има време ще ми разкажеш, – прекъсна го баща му. – Сега си хапни, дълъг път си изминал …..

Борис тресна вратата на кухнята и нахлу като вихрушка. Лицето му се бе изкривило от ярост.

– Намерих пак глупавите ти стихчета от Библията в джоба си, – изкрещя Борис на майка си и бързо нахвърли учебниците си в чантата си. – Няма ли да ме оставиш най- накрая намира. Не искам да контролираш живота ми. Винаги си го правила. Защо не спреш да ми се месиш. Вече не съм малко дете.

– Но, Боре,  това е ….. – тя искаше да му каже, че това е много важно за живота му и не може така да го отхвърля с лека ръка, но той я прекъсна.

– Стига толкова! Писна ми!

Когато беше по-малък, с желание отиваше в детското неделно училище организирано към църквата. От там се завръщаше щастлив и засмян и възторжено разказваше какво ново е научил. А сега …..не искаше нищо да чуе за Бог, Библията или църквата.

– Но, Боре ….. – опита тя отново.

По лицето ѝ се стичаха сълзи. Мъката и болката се опитваха да разкъсат сърцето ѝ.

– Няма ли да престанеш най- после? Искам да си живея моя живот и то по начин, който аз желая.

Блъсна стола и излетя през вратата.

Майка му подпря глава на масата и започна тихо да се моли …..