Това бе една красива картина. Всички ѝ се любуваха.

Изневиделица се появи Дидо. Той държеше четка в ръката си. За изненада на останалите той направи черна ивица по средата на картината.

Всички почнаха да ахкат и викат:

– Какво направи този?

– Кой му позволи да разваля картината?

– Нахалник, да съсипе такава красота!

Деси стоеше отстрани. Тя бе нарисувала тази картина и спокойно наблюдаваше как се обезличава това, което бе създала.

Когато хората взеха да се вайкат, художничката взе нова четка и с любов преобрази разрушената картина. Тя стана още по-красива от предишната.

На кого ви прилича тази художничка?

Да, Бог по същия начин, възстановява живота, в който сме оплескали всичко.

Ние не можем да извадим нещо красиво от бъркотията, но Исус може.

В крайна сметка Христос ще изсуши сълзите ни, ще изкупи миналото ни и ще направи всичко ново в нас. Така вашата история, подобно на тази картина, има славен край.

Елена лежеше на дивана. Тъмнината пристъпваше от прозореца и изпълваше стаята. Тук там малки светлини осветяваха пространството наоколо, но в дома на Елена бе тъмно.

Отчаянието бе препречило пътя на тази млада жена и тя се чувстваше угнетена.

– Какъв живот водех досега? – запита се тя.

Бе израснала в семейство, където се говореше често за Исус, неговата жертва и изкупителното Му дело. Четеше се Библията и родителите ѝ се стараеха да следват Спасителят.

Но тя не ги последва, а се отдаде на насладите в света. Прояви непокорство по време на юношеството си и оттогава всичко тръгна назад.

– Той ме обичаше, когато аз не обичах, – тихо прошепна Елена. – Дори, когато Му обърнах гръб, Той пак ме е обичал.

Тя седна и продължи:

– Колко чудно е това….., когато се върнах при Него засрамена, Той не ми даде да се почувствам недостойна. Посрещна ме като добре дошла отново в семейството.

Картини от предишния ѝ живот преминаваха една след друга в ума ѝ.

– Завиждах, ядосвах се за какво ли не, бях нетърпелива и най-вече неблагодарна, – сълзи се стичаха по лицето ѝ, – а Той е продължавал да ме обича.

Елена изливаше болката си.

– Не съм добра, но бих се постарала, защото никой друг не ме е обичал така. Нужно е да общувам повече с Него, не за да бъда обичана, а защото аз Го обикнах.

Сълзите ѝ се стопиха и усмивка засия на лицето ѝ.

– Колко е хубаво, че Той ме обича въпреки моето минало, – радост започна да напира вътре в нея. – Обичаме при всичките ми недостатъци, защото ме вижда друга, съвсем променена. Дори в бъдеще да се проваля, Той пак ще ме обича.

Елена падна на колене, вдигна ръце високо нагоре, а гласът ѝ прозвуча радостно и възторжено:

– Благодаря Ти, че ме обичаш просто така. Помогни ми да стана такава, каквато ме виждаш …… Благодаря Ти…..

Видул се въртеше неспокойно в леглото си. Нощта му се стори двойно по-дълга. И имаше защо.

Бе затънал в проблеми.

Устните му безпомощно шептяха:

– Кой или какво отвори крана на сълзите ми? Необходимо ли е, непрекъснато да занимаваш мислите ми? Който и да си, ти почерни надеждите ми за бъдещето и разби сърцето ми…..

Мятащ се неспокойно в чаршафите на леглото си той изстена:

– Защо? ……

Видул зарови ръце в косите си и се разплака.

Изведнъж си спомни думите на своя приятел Маньо:

– Исус се прославя и възвеличава в живота ни чрез нашето страдание ….. Вярвай Му. Чувството за вина пречи на радостта ти ….

– А когато нямам отговори на въпросите си? – отчаяно попита Видул в тъмнината.

Гласът на Маньо ечеше като камбана в главата му:

– Довери Му си, дори и тогава, когато не разбираш ….

Видул стана от леглото, падна на колене и плачейки заговори:

– Доверявам Ти се. Боже, Ти виждаш нещата по-добре от мен. Няма друг, който би могъл да ми помогне ….. доверявам ти се.

Какъв ден!

Елена влезе в сградата набързо и почти се затича към работното си място. Ръцете и бяха препълнени с различни найлонови торбички. Бе взела всичко, нищо не бе излишно.

Тежката чанта, която бе преметнала през рамо се плъзгаше надолу. И тъй като нямаше свободна ръка, за да я вдигне, тя се спусна чак към лакътя.

Пред нея крачеше друг служител, който също бързаше.

Тежката врата се блъсна в рамката зад тях и се затвори.

– Ето това е животът ми напоследък, – промърмори тихо Елена, – забързан и натоварен. Боря се. Стремя се и какво ….? Нося повече отколкото мога и вечно се чувствам една крачка назад. Това ли Бог е отредил за мен?

Тя знаеше, че това не е вярно, но бе подтисната и разочарована.

Елена седна на стола пред бюрото си, захлупи глава върху ръцете си и безшумно се разплака.

Изведнъж познатият Глас ѝ прошепна нежно:

– Познавам те от утробата на майка ти. Докато вдъхвах живот в теб, Аз се усмихвах. Гордеех се за бъдещето, което беше пред теб. Знаех предизвикателствата, с които ще се сблъскаш, грешните решения, които ще вземеш. Очаквах сълзите на съжаление, които ще изплачеш, а също и годините, които ще пропилееш, преследвайки неща, различни от Мен. Бях с теб, когато бе изтощена, дори в страха ти.

Елена вече не плачеше, тя слушаше, а Гласът продължаваше:

– Всеки момент, всяко предизвикателство, всеки триумф, всеки провал са допринасяли, за да Ме опознаеш по-добре. Не съм те оставял сама, нито съм те изоставял. Когато се чувстваш претоварена, просто знай, че съм до теб и заедно можем повече.

Елена се усмихна и прошепна:

– Благодаря ти, Господи!

Владо прекаляваше с алкохола и той осъзнаваше това, но не правеше нищо по въпроса.

Един ден забрави детето си на автогарата. Последваха скандали в семейството. Жена му крещеше като полудяла:

– Край! Развод …

И двамата се разделиха. Жена му отведе сина му и той остана сам.

Животът на Владо тръгна надолу. Той продължаваше да пие и не знаеше къде е. Така загуби работата си. Изхвърлиха го на улицата.

Един ден минаваше край църквата и реши да влезе.

Там го срещна свещеника, на които той разказа следното:

– Не мога да се откажа от пиенето. Уж малко пия и всеки път си казвам, че ще е само една чаша, но после се увличам и нищо не помня. Жена ми ме напусна. Загубих работата си. В безизходица съм. Какво да правя?

Свещеникът погледна отчаяният мъж и каза:

– Няма да ти давам специални молитви и правила, защото много скоро ще ги забравиш, но ще те помоля, когато поискаш да пиеш да се запиташ: „Защо го правя?“ И се моли на Бог. Ако прекараш деня трезвен, благодари на Господа за това.

Владо сви рамене. Той бе опитвал какво ли не до сега и не му бе помогнало, затова реши да опита и това.

На другия ден приятели го повикаха да се подкрепят с някоя и друга бутилка.

Вместо да се съгласи по навик, Владо се запита:

– Защо трябва да отивам с тях? – и започна да се моли.

Изведнъж като на кинолента минаха всичките последствия, които бе преживял след всяко напиване. Душата му буквално се преобърна и той отказа на приятелите си.

Вечерта благодари на Бога:

– Славя те, Господи, защото днес останах трезвен.

Изведнъж изпита голяма радост в сърцето си, а очите му се напълниха със сълзи.

След това, когато го викаха да пийнат, той прилагаше същата процедура.

Минаха години и Владо спря да пие.

Събра се със жена си и детето си. Започна свой бизнес. Построи си къща. Сега ходи редовно на църква и помага в на свещеника с каквото може.

А всяка вечер благодари на Бога, за новия живот, който Той му е дал.