Храма бе пълен с народ. Едни бяха дошли просто да си побъбрят и одумат някого, но други бяха искрени и посещаваха неделните богослужение с една единствена цел, да се срещнат с Бога и чуят Словото Му.
Но като че ли блуждаещите души преобладаваха в храма. Мислеха си за всичко друго, но не и за това, което бе необходимо в момента.
Всяка неделя свещеникът призоваваше:
– Не ползвате мобилните си телефони в храма. Има определени морални правила и норми, с които трябва да се съобразява всеки.
Но на хората от днешния свят им е все по-трудно временно да се откажат от електронните си придобивки. Така че звъненето от телефон в храма вече не бе рядкост.
Свещеникът все повече се дразнеше и терзаеше, че вярващите са твърде много зависими от мобилните си телефони.
Веднъж на едно богослужение той заяви пред всички:
– Телефоните в храма не са нужни, защото Бог едва ли ще благоволи да се обади на някой от вярващите по мобилния му телефон.
Някои от присъстващите се усмихнаха, но други арогантно размахаха ръце:
– Какво толкова има в това?
– Ако изключа телефона си, мога да пропусна важно съобщение!
Свещеникът съвсем сериозно продължи, все едно нищо не бе чул от роптанията и възраженията в храма:
– Ако някои иска да се запознае и да разговаря с Бога лично, достатъчно е да напише текстово съобщение, когато шофира.
Съветът бе пропит с мрачна ирония.
А някои от хората в храма, особено младежите се побутваха и активно обсъждаха казаното:
– Този си го бива.
– Има особено чувство за хумор.
Но въпреки несъгласието си, неохотно изключиха мобилните си телефони.
