Болката е доказателство, че нещо е нарушено в организма ни. Ако не познаваме тялото си, няма да можем правилни да го управляваме. От разбирането на процесите, ставащи в организма ни, ще зависи способността ни да подържаме здрав гръбначния си стълб и тялото си като цяло.
Нашият гръбначен стълб трябва да работим усилено през деня. Той изпълнява едновременно опорно-двигателна, защитна, нервно-разпределителна и амортизационна функция.
Чрез него се осъществяват почти цялото съзнателно и голяма част от подсъзнателното управление на организма.
Тъй като ние ходим изправени, то състоянието и функционирането на нашия гръбначен стълб зависи от ритъма, който определя редуването на упражнения и почивка.
Или казано по-просто, ние сме зависими от смяната на вертикална и хоризонтална позиция на тялото. Това се отразява в ежедневните колебания на гръбначния стълб, които са в границите на 2-3 сантиметра.
Тези отклонения се появят в резултат на водната циркулация в прешленните дискове. През нощта, когато спим, телесното тегло и мускулния тонус не оказва натиск върху гръбначните дискове.
Тогава дисковете имащи голяма ходрофилност, т.е. способност да абсорбират вода, насищат с вода и раздвижват прешлените един спрямо друг.
Сутринта се събуждаме бодри, благодарение на нощната работа на дисковете.

Всеки ден Благой хранеше едно улично кото. То всяка сутрин идваше под прозореца му и мяукаше, а Благой му хвърляще нещо за ядане.
Един ден се случи нещо странно.
Котето беше измаукало, той беше отворил процореца си и както обикновенно му хвърли храна. Но след няколко минути мяукането се повтори, след това още веднъж.
Благой се учуди:
– Два пъти на ден това коте до сега не ме е тревожило.
И тогава той реши да види този лакомник.
Когато погледна през прозореца Благой се изненада. Там нямаше никакво коте. На клонче беше кацнала врана и издаваше звук подобен на мяукане.
Така Благой беше измамен от една врана. Сега ще трябва да я храни зараду остроумието и находчивостта ѝ.

Зимна вечер. Михаил вървеше безцелно по улиците, а снегът бавно падаше и покриваше със снежната си белота всичко наоколо.
Стигна близо до училището. Снегът вече му бе нахлупил бял калпак. Наоколо всичко тънеше в тишина.
Изведнъж погледа му попадна на малка детска ръкавичка, полузатрупана от падащия сняг.
„Вероятно, някое дете я е изтървало, когато се е прибирало от училище за в къщи, – помисли си Михаил. – Сигурно това дете и сутринта ще мине оттук“.
Той извади ръкавичката, изтупа я от снега и я закачи на клонче от дърво, намиращо се до пътя.
На следващата вечер Гриша отново мина оттам.
На същия клон бе забоден лист хартия от ученическа тетрадка, който се бе понамокрил малко от снега.
На него с едри букви беше написано: „Благодаря ви!“

Сив едър котарак, с гъста рунтава козина се протягаше на тревата под последните слънчеви лъчи на закъснялото лято. Баба Стойна погледна Марчето и рече:

– Виждаш ли го този хубосник, нашата котка го спаси.

Момичето седнало до нея я погледна учудено:

– Как го спаси?

– Една сутрин излизам и гледам пред вратата малко котенце, – започна да си припомня баба Стойна станалото не много отдавна, – още слепичко, току що родено. Тук има една комшйска котка, тя като се окоти, разнася малките си пред вратите на хората. Дожаля ми за животинката, ама какво да го правя? Тогава снахата Димитрина каза:

– Мамо, що го не сложиш при нашата котка, нали скоро и тя се окоти.

Рангел скръцна със зъби и само измърмори:

– Няма да го приеме.

– Е, нека опита все пак, – каза Радка, на Ставри жена му.

Баба Стойна махна с ръка.

– Та взех го и го сложих при малките до нашата Писана. Стоях отстрани и гледах какво ще стане. Писана дойде до малкото, започна да го лиже и след като го „изми“, му даде да суче. Ето на, какъв красавец стана. Ама вместо да гони мишките, гони комшийските котки по дворовете, – засмя се старата жена.

– Животинка, ама и тя знае какво е милост, – добави дядо Петър, влизайки в двора. – Разбрала нашата Писана, че малкото няма закрила и кой да се грижи за него, и го приюти, а ние хората понякога сме такива зверове, че нямаме милост към никого.

Нежен скреж покриваше  зелената трева излъгалата се да поникне от задържалото се циганско лято. Вятър нямаше, но студът щипеше всяка част, които хората не бяха покрили по себе си.

Баба Пена беше подранила тази сутрин и вече се връщаше от магазина с натежала торба, пълна с продукти. Мина край двора на бай Илия и се провикна отдалече виждайки възрастния човек да шета нещо из двора:

– Стопли се а?

Бай Илия намести къскета се и добродушно се засмя:

– Бабо Пено, признай, че това лято не беше толкова студено!

Възрастната жена в същия дух му отвърна:

– Е, ти се студено ли искаш да бъде, нека се постопли малко.

Така двамата старци обичаха да се шегуват и с времето, и с болежките си. Чуеше ли ги човек, неволна усмивка пропълзяваше по лицето му.

Бай Илия не остана длъжен и продължи духовития разговор:

– Е, време му е вече! Наситихме се на хубаво време, нека малко и студът да ни позагрее.

– Наболедувахме се, сега да му мислят бацилите, като стегне студът, – каза баба Пена, укротила хумора в думите си.

– Време им е и те да се изпокрият и затрията, – съгласи се бай Илия.

Весели хора, с такива никога няма да ти е скучно. Нито студ, нито пек, дъжд или силен вятър ги плаши. Все ще нямерят нещо, с което да се пошегуват, да развеселят душата и стоплят сърцето.