Андро пропусна службата в църквата тази сутрин. За това реши да излезе и да се нахрани.

Влезе в един ресторант и докато поглъщаше предложената му храна, съдеше хората около себе си.

– Не мога да повярвам, това място е пълно, когато е време за църква, – каза си Андро. – Явно много са объркани приоритетите на тези хората.

Поклати глава и недоволно продължи монолога си:

– Колко много хора не влизат в Божия дом. Не се учудвам, че светът е тръгнала към погибел.

Андро бе решил да отиде на църква тази сутрин, но си плати да гледа двубоя между двама известни боксьора, а той бе много късно през нощта.

Предупредиха го предварително:

– Плати за двубоя и ще трябва да останеш буден до късно.

Андро довърши бирата в хладилника и тъй като до началото на срещата оставаха още час и половина, премина на уиски.

И така по изключение пропусна службата в църквата и я замени с обилна храна в ресторанта.

На близката маса седяха махмурлии в спортни дрехи. Очевидно те изобщо нямаха намерение да ходят на църква.

– Колко е тъжно да пропиляваш живота си по този начин, – осъди ги Андро. – Те едва ли знаят, че наближава Денят Господен.

Погледа му попадна на няколко семейства с малки деца и недоволно измърмори:

– Какъв път ли ще поемат тези деца, щом ги отглеждат далеч от църквата? Радвам се, че родителите ми ме възпитаха правилно.

Андро се оглеждаше нервно и осъждението му към хората в ресторанта растеше и се уголемяваше.

– Те не знаят нищо за Господа, а аз какво правя тук по това време? – попита се Андро.

Хвана се за главата и едва не изрева.

Накрая той окончателно реши:

– Ще отида на вечерната служба.

Слънчево, облачно и дъждовно се редуваха и надпреварваха през деня.

Странно, но и в живота на човека могат да се случат такива аномалии.

Сутринта Младен излезе от къщи жизнерадостен, очаквайки денят да бъде изпълнен с успех и удовлетворение, но в училище негови съученици се настроиха срещу него, а после той падна по стълбите и си счупи ръката.

Сега седеше в къщи и си повтаряше на глас:

– Съжалявам, съжалявам, …. не исках така да се получи…..

Баща му влезе в стаята и чу мърморенето му.

– Младене, когато осъзнаеш греха, поискаш прошка и решиш повече да не го повтаряш ….

– Това достатъчно ли е? – нервно реагира Младен.

– Бог не иска да отидем на тридесетдневен пост или каквото да е друго, за да допълним Христовото изкупление. Той ни изобличава за греха, за да привлече вниманието ни, но след иска да продължим напред.

– Да, но пак се чувствам виновен.

– Всички обвинения относно изповядвания грях идват от дявола. Ако все още чуваш обвинителния глас за минал провал, разбери, това не е гласът на Бога. Не забравяй, съвършената любов изпъжда страха.

Младен само въздъхна и тъжно погледна баща си.

– Ние не записваме всичките си грешки, защото сме пуснали миналото и ефектът му върху настоящето, – продължи настървено бащата.

– Да, но аз ги помня, – възрази Младен.

– Ние възлагаме грижите си на Бог и разчитаме на Него да възстанови пропилените години. Очаквайки всичко да се окаже за добро. Господ никога не се разочарова от нас. Той ни обича и знае какъв потенциал имаме.

– Той ме приема, но аз себе си …. не мога.

– След като си простил на другите, трябва да простиш и на себе си. Точно това Бог иска от теб и мен.

Тази сутрин Тод се събуди смачкан. Той нямаше никакви изгледи за сносен живот. Чувстваше се безнадежден. Не притежаваше нищо друго освен празния си стомах.

Раменете му бяха отпуснати. Всякакъв израз на гордост бе изчезнал.
Той бе мършав, а погледът му бе безцелно вперен в далечината. На пепелявото му лице се четеше само срам.

Стоеше с другите на пазара и очакваше да го продадат като роб.

Изведнъж се появява мъж с нежни очи. Вероятно той разчете потенциала в този онеправдан човек. Погледна го нежно.

– Нима видях искра в очите на този непознат? – запита се робът. – Вероятно съм се излъгал.

Но надеждата на Тод започна да нараства, когато непознатият плати за него и го прибра в дома си. Облече го и го нахрани богато.

Тод знаеше, не бе нужно някой да му казва, че Господарят му го обича.

Разпознаваш ли някого в образа на Тод? Надявам се.

Това сме ние, които бяхме роби на греха. Стояхме съкрушени без да виждаме изход в нашия мрачен и подтиснат живот.

Но Исус видя нещо ценно във нас и плати за нашата свобода със собствената Си кръвна, там на кръста.

Чрез Христос ние бяхме освободени от робството, но това не е краят, а само началото.

– Защо сме освободени?

– За да Му служим. Да Му отдаваме хвала и слава.

Бе неделя, рано сутринта преди зазоряване. Подбрани римски стражи наблюдаваха гробницата, в която беше положен Исус.

Те знаеха, че живота има зависи от това. За това бяха бдителни и не позволяваха нито за миг да се отпуснат.

Не допускаха никой до гробницата. Бе им заповядано:

– В гробницата никой не трябваше да влиза, нито да излиза.

И стана голям трус. Ангел от слезе от небето и пристъпи, отвали камъка, и седна на него. Изгледът му беше като блескавица, и облеклото му бяло като сняг.

Стражарите трепереха и уплашени, станаха като мъртви.

Жените, които бяха вярно бдителни край Кръста през дългите часове на страданието на Исус, се върнаха заедно в неделя сутринта, за да завършат процеса на балсамиране, който Йосиф и Никодим набързо направиха късно в петък следобед.

Гласовете им се чуваха в оживения ранен сутрешен въздух:

– Кой ще ни отвали камъка?

– Няма да можем да го поместим, дори да се напънем и трите.

– Да, твърде голям е.

Вече бяха приближили, когато забелязаха, че камъка бе отместен.

Влязоха в гроба, видяха, че един юноша седеше отдясно, облечен в бяла одежда и много се зачудиха.

– Не се изненадвайте, – каза им той – вие търсите Исуса Назарянина, разпнатия. Той възкръсна, няма Го тука. Ето мястото гдето Го положиха. Но идете, кажете на учениците Му и на Петра, че отива преди вас в Галилея. Там ще Го видите, както ви каза.

И като се върнаха от гроба, жените известиха всичко това на единадесетте и на всичките други:

– Гробът е празен! ИСУС възкръсна! Той е жив!

Слънцето неочаквано ни изненада и стопли всичко наоколо. Зимата още не бе си отишла. Усещаха се още смразяващите ѝ лапи най-вече през нощта и рано сутрин.

Пролетта бе още далече, но хората се зарадваха на топлото време.

Няколко младежи се възползваха от благоприятната възможност и излязоха да се разходят в близкия парк.

Разходката си е разходка, но тя помагаше да се споделят мисли, надежди и проблеми.

Тома бе винаги категоричен и сега бе отново непреклонен в мнението си:

– Грехът си е грях, няма значение как го наричаш. Просто трябва да осъзнаеш, че грешиш и да помолиш Бог за прошка.

– Съгласна съм, – каза Донка, – че сменяме имената на нещата, така, че да ни изглеждат като „не грях“.

– Какво имаш предвид? – подскочи като ужилен Наско.

– Например, неверието наричаме безпокойство, лъжата преувеличение, – поясни Донка.

– А блудството наричаме безопасен секс, – допълни Тома.

– Докато сменяме имената на греха с други удобни за нас, ние сме нечестни спрямо себе си, а и Бог няма да ни ги прости, – намеси се Наум.

– Нещата трябва да се назовават с истинските им имена, – наблегна Тома – лъжа, ревност, отмъщение, омраза, непростителност, похот, ….

– За това трябва изявяваме греха, какъвто е в Божите очи, – отбеляза Донка. – Само така ще бъдем простене.