Вечерта бе притихнала и се гушеше в настъпващия мрак. На двора още не бе застудяло много и бай Манол шеташе.

Той забеляза съседа си Нестор, че и той не се бе прибрал и се усмихна. Поглади мустака си и каза:

– Като гледам как се развиват животът и любовта на мнозина днес, виждам страх.

– Какъв страх бе, Маноле? – попита неговия съсед Нестор.

– Хората се страхуват да не направят грешка, да не изпуснат нещо или да пропуснат възможност, – разкърши рамене Манол. – У други пък виждам гордост. Те настояват да живеят живота си по свои собствени правила, така че никой да не може да застраши свободата им.

– Че само това ли е? – подхвърли Нестор, като махна с ръка.

– Виждам също и похот. Защо да се посвещаваш да обичаш някого, когато можеш просто да се възползваш от него физически? Страхът, гордостта и похотта са коренът на много от проблемите, които се появяват във взаимоотношенията ни, – отсъди строго Манол.

– В днешно време никой не се стреми към любов, – додаде Нестор.

– Страхът кара човек да се затвори в себе си и да се отдръпне, – продължи да разсъждава на глас Манол, – докато любовта е открита и дава щедро. Гордостта не би поела риска да открие истинското си „аз“ пред другия, но любовта е уязвима заради нея. Похотта заявява на другия, че иска само част, която можеш да използва, докато любовта обхваща цялата личност, в най-добрите и в най-лошите ѝ моменти.

– Докато страхът, похотта и гордостта управляват взаимоотношенията ни, за каква любов може да се говори!? – отбеляза Нестор. – Такава е ситуацията днес.

– Виждам поколение, изгубено в бурното море на любовта, което не е наясно как да плава в него и как да избягва капаните на страха, похотта и гордостта, тъжно поклати глава Манол. – То се носи по течението, блъскано от ветровете и вълните.

– Какво да се прави? Такива са времената, – примирено добави Нестор.

– Нужен ни е навигатор, – твърдо заяви Манол.

– Какъв навигатор? Този уред поема и контрола плавателния съд, като го насочва безопасно през скалите и плитчините до пристанището. А в живота?

– Сред несигурността на днешния ден ти също можеш да се придвижиш напред. Бог е Този, Който те е създал и е единственият, Който може безопасно да те води. Достатъчно е да Му кажеш, че се нуждаеш от някой, който да те приведе през бурите в живота и Той ще поеме руля и ще те направлява, като добър навигатор.

Никола бе добро момче. Помагаше във къщи, въпреки че бе толкова малък.

Бе много изпълнителен и трогателен в желанието си да помогне на всеки. Добротата и отзивчивостта му бяха пословични, но…

Днес Никола помете тротоара пред дома си, но забрави да прибере метлата.

За нея се сети едва вечерта, когато мама го попита:

– Никола, да си виждал някъде метлата с дългата дръжка?

Малкото момче сбърчи вежди, замисли се и изведнъж ахна, а след това виновно добави:

– С нея метох тротоара, но ….. съм я забравил … там.

– Иди да я донесеш тогава, – каза недоволно майка му. – Не могат нещата да се захвърлят просто ей така. В този дом трябва да има ред.

Никола плахо погледна към прозореца. Беше се стъмнило, а той много се страхуваше от тъмното.

„Ами сега, какво ще правя?“ – разтрепера се Никола.

Бащата усети страха на сина си и реши да го насърчи:

– Няма от какво да се страхуваш, защото Бог е на улицата.

Никола поклати недоверчиво глава. Отиде до вратата и плахо я открехна.

След това изправи рамене, усмихна се и извика силно:

– Боже, ако наистина си там, моля те донеси метлата….

Не сте ли се замисляли, че понякога с нашите страхове пречим да се изпълни Божията воля.

Господ нарочно ни изправя пред различни предизвикателства, за да се научим да Му се доверяваме.

През този сезон на Невена откриха тежко заболяване. Тя постъпи в болница и постоянно получаваше все лоши новини за състоянието си. Изплака толкова много сълзи, колкото не бе проливала през целия си живот.

Спря да яде. За месец загуби десет килограма от теглото си. Постоянно мислите ѝ бяха за родителите и снахите с малки деца, на които не можеше да помага вече.

Обхваналият я страх действаше не само физически, но и психически и то по всякакъв възможен начин.

Един ден я посети една позната. Не бяха се виждали много отдавна. Кремена ѝ се стори много променена. Невена сподели мъките си и терзанията с тази жена.

Кремена вместо да я успокоява като всички останали и разказа какво сме ние според Божието Слово, любими Негови деца.

– За това ние имаме власт над страха, – кротко обясняваше Кремена. – Христос ни освобождава от всяко иго. Не бива да се обременяваме от робството на каквото и да е.

– Но аз много се страхувам, – проплака Невена.

– Не разбираш ли, че страхът те прави роб, но ние сме дъщери на Всевишния Бог…….

Двете жени още дълго разговаряха. Невена осъзна, че е ходила на църква, но до сега не е разбирала своята нова идентичност в Христос и силата, която придобива чрез Него.

Бъдете насърчени. В светлината на това кои сме в Христос и въоръжени с добро познаване на това пред какво точно се изправяме, можем да победим не само страховете си, но и всичко друго, което ни гнети и подтиска.

Григорий бе тръгнал към Светите земи, за да се поклони на гроба Господен.

На пътя го срещна ужасно грозно същество, което дори на човек не приличаше. По-скоро бе кълбо с бодли или шипове трудно можеше да се разбере, но се движеше и говореше.

– Къде отиваш? – попита кълбото.

– В Ерусалим, да се поклони пред гроба Господен. Ами ти накъде?

– О, аз съм смъртоносна болест. Обикалям пътищата, за да си прибера моите пет хиляди човека.

Григорий побърза да се отдалечи от това чудовище и с примряло сърце продължи нататък.

От това, което поклонника чу по-нататък му щръкнаха косите. Маса хора бяха покосени от смъртоносна болест, която бързо се разпространяваше между хората.

На връщане Григорий пак срещна кълбото.

– Ти излъга, – смръщи вежди поклонникът, – каза, че ще вземеш само пет хиляди, а те са много повече.

– Не съм те измамил, – отговори кълбото, – аз си взех моите пет хиляди.

– А останалите? – попита строго Григорий.

– Те умряха от страх …..

Васил Петров дълго се залежа. Болестта му се оказа по-тежка, от колкото се очакваше. Май дните му вече бяха преброени.

Жена му изпълнена със страх за здравето на мъжа си, често си намираше повод и влизаше в стаята да провери дали изобщо диша.

Тя постоянно сновеше из цялата къща и не можеше да се спре.

Накрая реши:

– Ще ида до нашият лекар. Така повече не може, ще ми се пръсне сърцето.

Мария за двадесет минути се дотътри до лечебницата и припряно заудря по вратата.

– Какво става? – недоволен глас изръмжа отвътре.

Мария плахо бутна вратата и влезе с наведена глава.

– Докторе, ела да видиш Васил …

– К’во му е? – смръщи вежди докторът.

– Все така лежи, но се страхувам, че бере вече душа …

– Добре, – махна с ръка лекарят, – ще дойда да го видя.

След като Мария си тръгна докторът изпъшка:

– Стари хора, какво да ги правиш? Страхуват се, треперят! Един ден повече или два по-малко няма никакво значение. Те са си изживели живота, но още им се живее.

След това той удари масата пред себе си с ръка и излезе.

На портата Мария го посрещна още по-объркана. Докторът имаше чувството, че от притеснение тънките ѝ крачета ще се пречупят и тя ще се свлече пред него, но слава Богу размина се.

Повече от половин час лекарят почукваше и се вслушаше в пациента. Напипа пулса и поклати глава. Притисна ухо към гърдите му. Обърна го по корем, после настрани, а след това и по гръб.

Повдигна му крака, отвори очи му. Погледна в устата му и накрая произнесе уверено и категорично:

– Бабо Маро, трябва да ти съобщя нещо много печално. Съпругът ти е мъртъв от два дни.

Васил ужасен повдигна глава и уплашено изстена:

– Не, любима моя, аз все още съм жив.

Мария пристъпи енергично към болния, удари го с юмрук по челото и гневно изкрещя:

– Млъкни! Докторът по-добре знае, дали си жив или мъртъв!