Петър крачеше разпалено и ръкомахаше с ръце:

– Какви са тези психолози? Раздават съвети наляво и на дясно. Учат ни как да се справим с житейските ситуации!

– Нима ти никога не си давал непоискан съвет? – погледна го изпитателно Руско.

– Е, давал съм, – смънка поразен Петър.

– Забележи, – наклони главата си на една страна Руско, – такъв съвет е основан на собствените ти нужди.

– На моите ли? – смръщи вежди Петър.

– Разбира се, че на твоите. Човекът, на когото е даден непоискан съвет, не го взима под внимание. За него той не става. Как даваш изобщо съвети?

– Обикновено съм бърз и не се колебая много, – призна си Петър.

– Ако човек започне да се замисля сериозно за положението на другия, той ще трябва да вземе предвид много подробности, за да бъде съветът адекватни и полезен, а това ще отнеме доста време.

– Искаш да кажеш, че трябва да се познава ситуацията, какво означава за него или другият, ох …., – изпъшка Петър.

Руско се засмя:

– Освен това непоисканият съвет не винаги е подходящ, защото никой не ти го е искал.

– Да, но понякога са ми благодарили, – възпротиви се Петър.

– Учтивостта в този случай е начин не да се доближат до теб, а желание бързо да ги освободиш от присъствието си.

Един ден Кирил разбра:

– Всъщност няма нищо, от което семейството ми или аз имахме нужда. Добре ни бе. Имахме хубав дом, храна на масата, дрехи в гардероба, играчки за децата, но като че ли нещо не достигаше.

Един ден двамата с жена си финансираха мисионер, който замина за далечна страна.

По-късно този човек им изпрати снимки на църквата, която с Божия помощ бе основал и хората, които се покланят в нея.

Кирил дотолкова се зарадва, че се разплака.

– Какво излиза? – каза си той. – Това, което си мислех, че ми носи щастие, придобиването на материални неща, не можеше по никакъв начин да се сравни с това преживяване.

Кирил се засмя и плесна с ръце:

– Открих най-голямата радост и това нямаше нищо общо с придобивките на моите връстници или културата, в която живея. Когато се поставя там, където мога да направим нещо за другите, Бог ще го умножи до ниво, което никога не съм виждал или предполагал. … Господи, Ти ми разкри колко щастлив ще съм, ако бъда слуга на другите.

Той затанцува из стаята и подскочи, утвърждавайки:

– Така Божията маса за вечеря в рая ще набере още повече места.

Семейство Тодорови се бе събрало с приятели и съседи на една маса. Те празнуваха.

Всеки от присъстващите имаше различни вярвания и произход.

Това бе момента на Тотьо, комшия на семейство Тодорови.

Той подейства като ледоразбивач на празничната атмосфера с въпроса:

– За кого гласувахте на тези избори?

Стамен не можеше да не се обади след такъв въпрос:

– Кой според вас унищожава нашата страна?

Повечето въздишаха и правеха кисели физиономии, а Петко обобщи създалото се настроение:

– С тия политики, разваляте празника и веселието.

Мнозина станаха и си тръгнаха, като мърмореха:

– Намерили за какво да говорят на масата.

– И това ми били празник.

Сашо се опита да обърне нещата:

– Не им обръщайте внимание, нека се веселим.

Но усилията му бяха напразни. Атмосферата бе отровена.

Телефонът иззвъня. Пръв до слушалката достигна Петърчо. Той я вдигна и я долепи до ухото си.

Детският му глас прозвуча силно:

– Да

От отсрещната страна разбраха, че дете е вдигнало телефона, за това попитаха:

– Татко в къщи ли е?

Петърчо както бе научен, учтиво отговори:

– Един момент моля …

Остави слушалката, отиде до спалнята на баща си, открехна леко вратата и тихо каза:

– Татко, търсят те по телефона.

– Кажи им, че съм излязъл, а сега ме остави малко да поспя.

Петърчо свъси вежди , разтърси глава, но после бързо изтича до телефона и предаде:

– Няма го.

Поведението на този баща противоречеше на това, което бе учил малкия си син.

– Не лъжи!

Понякога дори родителят да не казва нищо, той учи децата си на дадено поведение.

Проблемът не е дали казваме или мълчим, а на какво учим със тези си действия децата си.

Бог ни призовава да споделяме Неговата истина с останалите, но понякога действията и поведението ни противоречат на думите, които излизат от устата ни.

Внимавайте, всеки ден всички ние предаваме нещо на някого.

Изпращаме съобщения чрез това, което казваме или премълчаваме това, което вършим или се въздържаме да извършим.

Данчо със съжаление констатира:

– Стресът и прегарянето могат да ни накарат да проектираме болката и изтощението си върху другите. Обикновено те са тези, които са най-близо до нас.

– И аз съм го наблюдавал, дори и при себе си, – поклати глава Павел. – Неприятно е.

– Повечето реагират на прегарянето, като избухват в гняв и връхлитат на околните с ярост, докато животът им се разпада, – подчерта дебело Данчо.

– Изтощението може да ни накара да се затворим и да спрем да общуваме със съпругата или приятелите си, – продължи Павел.

– Под „общуване“ имаш предвид навярно за говорене? – попита Данчо.

– Но и слушане, – отговори Павел. – Вече не се чувстваме свързани с хората около нас и започваме да не ни е грижа за поддържането на тези взаимоотношения, а Бог ги е поставил в живота ни.

– След като не сте общували известно време, може да се развие негодувание, – отбеляза Данчо.

– Ще са необходими много усилия от наша страна, за да върнем баланса във взаимоотношенията си, – усмихна се тъжно Павел.

– Но ние трябва да постигаме мир и да се стремим към единство, – плесна с ръце Данчо.

– Да, – Павел наведе глава надолу, – след като сме прекъснали комуникацията с дадени хора, трябва се се свържем с тях и да компенсираме необходимото.