За всекиго по нещо

Митко бе малък, но често се навърташе край църквата и затрудняваше свещениците с въпросите си.

Той бе чул за войната, която се водеше в страна, която се намираше доста близко до родината му. Бе гледал по телевизията разрушени домове и хора с измъчени лица.

Днес бе празник, но отново в главата му се бе завъртял въпрос, който го държеше в напрежение.

В двора на църквата бе тихо. Само Матей се виждаше с метлата, как премита наоколо.

– Дядо Матей, – задърпа го Митко за ръкава, – моля те отговори ми …. Спасителят казва: „Повърни ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож от нож ще загинат“. Какво означава това?

– Тази думи не се отнасят за военни действия, – старецът веднага се досети какво измъчваше момчето. – Тук се говори за ареста на Исус и реакцията на учениците му към това страшно дело. Както знаеш всички те се разбягаха, но тези слова остават в паметта на хората.

– Защо Бог допуска войните? – Митко попита направо, за това, което го измъчваше.

– Господ допуска злото като цяло. Той не ограничава и не унищожава човешката свобода. За това има смърт, болест, измами, глупост, всякакви други безобразия. Естествено хората изявяват греховните си наклонности, както намерят за добре.

– Не искам да се избиват хората, нито да се разрушават домовете им, – с тъга добави Митко.

– Има много причини за една война. В повечето случаи всеки се мисли за прав и изтъква своите изисквания.

– Защо изобщо хората се унищожават по този начин? – Митко повдигна изумено очи към стареца.

– Двете нации или общности започват да си съперничат помежду си. Развиват омраза в себе си. И …. войната започва.

– Не могат ли хората да живеят в мир? Какво не им достига? – разпали се Митко.

– Така е било и преди в миналото. За съжаление нашата епоха не прави изключение, – въздъхна тежко старецът.

Матей хвана метлата и продължи работата си, а Митко остана дълбоко замислен на пейката.

Военните действия в страната ѝ принудиха Елена да я напусне. Намери спокойно място с море и слънце.

Нейна хазайка стана възрастна, много любезна жена. Тя се обръщаше към младата жена нежно:

– Скъпа това ….

Елена бе развълнувана от такова топло посрещане и подари на старицата част от свои красиви неща.

Възрастната жена постоянно повтаряше:

– Вашата страна е като сестра на нашата. Двата народа винаги са били приятели. Подкрепяли са се едни други в трудни моменти.

Хубаво е да живееш в къща с асми, цветя и плодни дръвчета, далеч от ужасите на войната.

Елена работеше дистанционно и това и осигуряваше средства за препитание.

Но се случи така, че връзката ѝ с работодателя прекъсна и доходите ѝ пресъхнаха.

Младата жена не стоеше със скръстени ръце и търсеше работа, но така и не намери. Малко бе селището и не се търсеше много работна ръка.

Парите на Елена се стопиха и отношението на хазайката ѝ се промени. Усетила тежкото положение на квартирантката си взе да подпитва:

– Какво става с парите?….. Не ти ли плащат вече? …. Намери ли си друга работа?

Когато разбра, че Елена сериозно е закъсала, удвои наема и ѝ каза:

– Ако ти се вижда много висок, потърси си друга квартира, за тази има много желаещи.

Елена притисната от обстоятелствата писа на роднини, но парите не пристигнаха веднага.

Времето през което чакаше да ѝ ги изпратят бе истински кошмар за младата жена. Тя чуваше само упреци и грубости от хазайката си:

– Така е като приемаме чужденци. Възползват се от добротата ни и ни лишават от малкия доход, с който се издържаме …

Накрая Елена получи запис и хазайката омекна. Стана мила и дружелюбна.

Това не е упрек към старата жена или друга държава.

Случва се понякога да живееш дори с роднини, но ако нямаш с какво да платиш …

Каквото и да си говорим, това си е бизнес.

Човек не бива да се съблазнява от доброто отношение. Достатъчно е да имаш пари в картата и портфейла. Помагат и подаръците.

Но свърши ли това изобилие, свършва и любовта. Каква любов, това си е бизнес отношение.

Само един ден слънцето успя да се прокрадне и да стопли отчаяните и обезверени хора. След това небето се намръщи и тъмните облаци проплакаха.

В такова време, къде да отиде човек?

Никола, Станимир и Веско бяха намерили изход от това положение. Всеки ден си гостуваха.

Днес се бяха събрали у Никола и разговаряха по болезнени въпроси.

Масата пред тях не бе празна. Чиния със туршия се мъдреше по средата, а до нея неотменната дамаджанка с нещо пенливо, което от време на време пълнеше чашите на мъжете.

– Никой не може да отрече безмилостната болка от последствията на грешните действия, – споделяше Станимир своите наблюдения.

– Например, – наклони глава на една страна Веско, – човекът, който изневерява на половинката си и се развежда с нея, в крайна сметка е неудовлетворен.

– Детето, – протегна ръка Никола, – което бяга от дома си поради несъгласие с родителите, се сблъсква с последствията на своето бунтарство.

– Политикът, – тупна с ръка по масата Веско, – който уверява избирателите си в нереалистични и непостижими обещания, като бъде избран, ще трябва да се изправи срещу хората, за да даде отчет на празните си приказки.

– Да не говорим за министърът, който прави компромиси с етиката или морала, – добави Никола. – Такъв живее посрамен. Той загубва обществено уважение.

– Списъкът е много дълъг и едва ли някой може да го обхване, – размаха ръка Станимир.

– В днешно време ерозира личната отговорност, – отбеляза Никола. – Хората се опитват всячески да прикрият и смекчат последствията от грешните си действия.

– И какъв е резултатът? – попита Веско.
– Грехът все още носи горчиви плодове, – уточни Станимир, – Опустошителни последствия се трупат на нарушителя.

– „Не се заблуждавайте, Бог не се подиграва; защото каквото посее човек, това ще пожъне“, – тържествено обяви Никола.

– То си е тъй, – поклати глава Станимир, – покайвай се, иначе тежко ти.

Климент и съпругата му Жанет обикаляха малките магазинчета на занаятчийската улица, търсейки специална картина, която да окачат в хола си.

Двамата ровеха на различни места в малка закътана постройка, която трудно можеше да се нарече магазин, когато Жанет извика:

– Намерих го! Това е. Ела да видиш.

Климент неохотно спря издирването си и се приближи.

От дясната страна на керамично произведение бе написана думата благодат, но на лявата имаше две дълги пукнатини.

– Колко жалко, – сбърчи нос Климент, – счупено е.

Двамата продължиха да търсят подобно произведение, но искаха да няма пукнатини по него. За съжаление не успяха да намерят такова.

Изведнъж Климент се усмихна и тържествено заяви:

– Не! Точно в това е смисълът. Ние сме счупени и точно тогава идва благодатта. Това е.

Жанет плесна с ръце:

– Страхотна идея. Изобщо не бях се сетила за това. Купуваме го.

Когато стигнаха до мъжът, който обслужваше магазинчето и заявиха, че искат да купят керамичното произведение, той възкликна:

– О, не! То е счупено.

– Ние също сме такива, – едва доловимо прошепна Климент.

Мъжът ги изгледа смаяно, но им продаде счупеното керамично произведение с голяма отстъпка.

Какво всъщност означава „да си счупен“?

Борим се в този живот и изведнъж осъзнаваме, че колкото и да се опитваме, да поправим нещата, те не се подобряват, а напротив влошават се.

Тогава едва признаваме, че имаме нужда от Бог и от Неговата намеса в живота си.

Бог желае да ни изцери от нашето „счупване“ със Своята благодат.

Ангел бе от онзи тип хора, които огъваха пространството около себе си и го променяха.

Когато бе умислен тъмнокафявите му очи се вглеждаха в нещо, което другите не виждаха. Така оставяше неподвижен и вглъбен, след което споделяше това, което бе прозрял.

Той се докосваше и допитваше до истината и този допир се отразяваше на лицето му. Гласът, Който му говореше, Го отвеждаше там, където беше най-необходимо да се намеси.

Във всеки човек Ангел откриваше необикновеното, привлекателното и интересното.

Веднъж той каза на жена си Ели:

– Ако нямаше семейство и деца, щеше да бъдеш голяма поетеса. Всичко в теб щеше да избуява в прекрасни словесни форми. Твоята женственост щеше да превръща римите и ритмите в стихове, които щяха да изненадват с неочаквани нюанси и детайли. Можеш да създаваш музика от думи, както създаваш хармония в нашия дом. Ти си вълшебница, Ели, защото превръщаш обикновения живот в поезия.

Тя се смееше на думите му и възразяваше:

– Но какво ми пречат децата? Ако бих искала да създам „необикновени“ стихове, какво би могло да ми попречи?

– Ти имаш талант, Ели, – продължи настойчиво Ангел. – Не бива да го задушаваш под тежкото бреме на майчинството и грижите за нас. Трябва да пишеш всеки ден, описвайки впечатленията, идеите, усещанията и сънищата си. Обещай ми Ели, че няма да погубиш таланта си заради нас.

„Но какво съм аз в сравнение с него?“ – мислеше си Ели.

За нея той бе диригент на невидим оркестър, чиято музика поддържа достойнството и небесния образ у всеки човек.

Ангел виждаше доброто в хората и обръщаше гръб на тяхната тъмна страна. Това бе единствената негова вродена радост, с която озаряваше всички около себе си.

Ангел и Ели бяха необикновена двойка, която заливаше околните с много любов и даряваше мир на хората.