Вече се стъмваше по-рано. Денят намаляваше, това уязвимо се усещаше, но това не пречеше на дядо Богомил да се събира с внука си Минко и двамата да беседват на различни теми.
Този старец беше пътешествал из целия сват и бе видял много неща. А внукът му бе жаден да чуе за далечни страни, странни обичаи и невероятни явления.
И така тази вечер дядо Богомил започна разказа си:
– Едно от любимите ми места е горичка, намираща се край река. Това е едно спокойно място и има много дървета. Те преживяват зимата и празнуват лятото. И всичките са изкривени или наведени. Там няма идеални дървета.
– Какво толкова ти харесва в тези дървета? – попита Минко.
– Въпреки че са такива, те осигуряват идеално място, в което се чувстваш спокоен, – каза старецът вдъхновено.
– Защо ми разказваш всичко това? – Минко знаеше, че дядо му току така не му разказва едно или друго.
– Човечеството е като тази горичка от дървета. Въпреки че се опитваме да стоим изправени, никой от нас не успява. Всички се изгърбваме и навеждаме. Ние сме колекция от наведени и огънати дървета. И това е добро.
– Че какво му е доброто?
– Има красота в нашето огъване. Така че наслади се на обществото на огънатите дървета.
– И как да го направя?
– Отрежи от хората отпуснатостта им. Намали количеството любими мазоли. Бъди търпелив със всеки и домашните му любимци.
– Аха, – каза Минко, но почти нищо не разбра.
– Светът, с всичките му странни хора, е прекрасно място за живеене. И колкото по-рано успеем да намерим красотата в людете, толкова по-щастливи ще бъдем.
